Едва ли е само от немарливост и невежество или заради непоносимостта на комунистите към свободния дух на Ботев. А може би причината е отношението му към Русия и нейните имперски амбиции към България, които той прозря.
Йосиф Перец, в. "Про & Анти"
На 2 юни се прекланяме пред подвига на Христо Ботев. Преди 132 години безсмъртният поет и
революционер даде живота си за свободата на Отечеството. И на този 2 юни ще
почетем неговата памет, макар и да не е кръгла годишнина.
Затова пък има една кръгла годишнина, която е повод не за гордост, а за срам.
Точно преди 60 години ние, учениците от ХI прогимназия, под строй бяхме
заведени на близкия площад в центъра на София. Свиреше духова музика, някой
прочете тържествено слово и бе положен основният камък за паметник на Ботев.
Беше 1948-а, един век след героичната гибел на поета. Странно време.
Комунистическият терор вилнееше с пълна сила, но режимът все още не бе станал
напълно тоталитарен, в училищните коридори още висяха портретите на Отец
Паисий, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Левски, Ботев. Година-две след това
техните ликове щяха да бъдат сменени с мутрите на членовете на политбюрата -
нашето и съветското.
И така, основният камък бе на мястото си. Чакахме паметника. След десетина години
камъкът бе преместен с няколко метра поради реконструкция на движението на
площада. Но паметник все още нямаше.
Минаха десетилетия - и той се появи. Скромен, незабележим бюст. Няма нищо общо
с проектите за величествен монумент, които се обсъждаха при полагането на
основния камък.
През това време се построиха много паметници. Високо над столичния център
вдигна шмайзера си съветският солдатин. В Борисовата градина (тогава Парк на
свободата) щръкна обелискът на така наречената Братска могила. От главния вход
на същата градина започна строго да ни следи монументалната фигура на Сталин.
На площад "Света Неделя" (тогава площад "Ленин") каменният Ленин ни поучаваше с
вдигнат пръст. На Владайското дефиле всеки влизащ в столицата е посрещнат от
войник, който, заблуден от пропагандата, бе дезертирал от фронта. На
най-личното място бе изграден варварският мавзолей, в който се съхраняваше
мумията на Георги Димитров.
Е, слава Богу, мавзолеят бе сринат. Както и паметниците на Сталин и Ленин. Но
най-високият паметник в София - на Съветската армия - продължава да хвърля
сянка върху столицата ни. Не е ли редно да има паметник на Българската войска,
при това поне с метър по-висок от монумента на армията на чужда - при това вече
несъществуваща - държава? Има ли друга столица, в която да е построен паметник
на чужд цар, а да няма на нито един свой владетел? И в която катедралният храм
да носи името на чужд пълководец?
Макар и да не е огромен, паметникът на Васил Левски е представителен. Казват,
бил построен с финансовата подкрепа на чешките специалисти, пристигнали у нас
да помогнат на новоосвободената държава. Достойна постъпка, още повече че с
парите си не съградили паметник на техния крал Вацлав, както направили
руснаците с конната статуя на Александър II.
И така, истински паметник на най-великия български поет в столицата нямаме.
Защо? Само от немарливост и невежество ли? Или пък се дължи на непоносимостта
на комунистите към духа на Ботев, за който свободата е най-ценното човешко
притежание?
А може би причината е истинското отношение на Ботев към Русия, чиито имперски
амбиции към България той бе прозрял напълно? Ето какво пише поетът в своето
"Знаме" за българите, подмамени да се преселят в Бесарабия: "...Русия, тая мнима
защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да
изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите,
подложи ни с всичката своя немска строгост и подлост под закона на "общата
повинност" и, когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татари,
които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да се върнем в своето
старо отечество, изпроводи няколко черни български души, за да ни отвърнат от
това намерение. Но това, което не можиха да направят устата на продадените
блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на
своите коне, направи правителството със своите тъмници, със своя Сибир и със
своите 25 по гърба..."
Надявам се да доживея деня, когато в София ще се извиси истински величествен
паметник на Христо Ботев. Инак... Инак напълно ще си заслужим горчивите думи на
поета:
"А вий... вий сте идиоти!"
Длъжностите на писателите и на журналистите
Христо Ботев
Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане"благороден" просяк и да живее по-лесно от "неблагородните" просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? - Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.
Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците - това е се едно, - и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: "сахарчица", "халвица", "високоблагородия" и пр.
Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате
съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е
обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко
ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал
търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана.
Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със
сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да
го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават
неговите "несъществующи" благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото
не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. "Кроткото
агне от две майки суче" - говори българската пословица, а в пословиците се
заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли
обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк1,
нито бедел-парасъ
2.
Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно -
вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите
граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното
течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не
говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а
ако не премълчите, то няма кой да ви каже "аферим". Секи човек има
свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е
една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко
щастливо миропомазание. "Ох, агне мое, мълчанието е голяма
добродетел" - говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се
приготовляват да бъдат техни ублажители. "Ах, чедо мое, мълчанието е
Христова добродетел" - говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се
приготовляват да живеят "о господе". "Ех, мой синко, мълчанието
е една от най-главните комерчески добродетели" - говори пъповъзвишеното
величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си
и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма
добродетел!
После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви
се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония свои
благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва,
че "по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик", няма никакво значение
за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие
сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки
христиени, нежели Дорчо ефенди. "Ако някой (богат човек) ви удари плесница
по едната страна, то вие му обърнете и другата"; а ако някой (богат човек)
ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия
ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше
предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели
вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени
благонадежден и разумен човек.
Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да издавате "Напредок" или "Хитър Петър", то отваряйте ушите си и не лапайте мухите. Когато чуете, че някой базергянин3 е получил наследство или че е спечелил 20-30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата най-голяма дъщеря е порасла вече и че възрастта й ви задава големи грижи (N.B. Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти очите си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца. Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не губете куража си. "Не четете, а сичко знаете" - му кажете вие и вашият успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни да мислите. Земете пример от "Хитър Петър", поучете се из "Гражданин", възползувайте се от програмата на "Напредок", приемете направлението на "Източно време", усвойте клисурските идеи на отец "Век", изучете премъдростите на "Дунав", оженете се за "Училището", нахрапайте се из "Читалището", и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век. Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия "Век". Тоя "Век" не прилича даже и на своя брат "Напредок", когото самата природа е създала отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова да плете чорапи.
И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери, бача
си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише "Теория на
словесността" и който се е завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е
нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във в.
"Напредок". Досега хората са се учили в различни училища и изучавали
са всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят.
Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен
човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би се
родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не
би се върнал без мозък. Но историческите съдби са необясними. Боже мой, кой
дявол се е надеял, че из главата на г-на Войникова ще да се роди такава
нравствена сила, която ще да захлупи под калпака си даже и г-на Оджакова и неговата
"Наука за песнотворството"! Както щете, а на г-на Войникова тряба да
се окачи голямото петало4.
(Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем
"Чам-чам дибинде", то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се,
г. Сапунов!), да пишеме (радвай се, г. Найденов!), да разсъждаваме (радвай се
г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да дипломатизираме
(радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се, г. Войников!). Из
последния брой на "Хитър Петър" се види, че влиянието на г-на
Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г. Паничков е
захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че това словесно животинче
е способно само за клисарин или за "червочист" по касапниците. Идете
после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г. Паничков си има и врожден
талант. Секи от вас знае, че зимно време в Калофер остават само жените,
селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград
да шие на Амбарът. В това време в Калофер дошел нов ага. А кой ще да го
посрещне? Жените и поповете решили да изпроводят г-на Паничкова да се поклони
на забитина5
и да му каже "добре дошел", защото г. Паничкова още в онова време се
считал за "окумушин"6.
Г. Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено: "Сен
сън пезевенк, аго!"7
Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да бие
калоферския "окумушин". Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на
Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на прозореца
и гледала как ще да бъде посрещнат брат й от агата. Когато тя видяла, че бият
"окумушина", то извикала: "Мамо, а, мамо, бият Димитърча!"
- "А защо го бият?" - попитала майката. - "Димитърчо наддума
агата" - отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че
редакторът на "Хитър Петър" е бил знаменит още в онова време, когато
е мислил с мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата
си.
Но както и да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появят още един "Хитър Петър", още един "Гражданин" и още един "Напредок", то българският народ ще да отнеме "Баламук" и лудите ще да останат без столнина.Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!
Бележки:
5. Турски офицер, военен управител на град или село
В. „Независимост", г. IV, бр. 52 от 12 октомври 1874 г.
