Днес се навършват 99 години от смъртта на българския поет и войвода Пейо Яворов. Той е един от най-фините и чувствителни български поети, виртуоз на словото, а освен това и редактор на легалния орган на ВМРО - вестник "Дело", както и на други издания. Той е участвал в четите на Михаил Чаков и Яне Сандански, бил е и близък съратник, сподвижник и биограф на легендарния Гоце Делчев.
През 1912 г., при избухването на Балканската война, Яворов е бил доброволец в Македоно-Одринското опълчение и оглавявал чета. Той е участвал в освобождението на Банско и на Неврокоп (гр. Гоце Делчев). Пейо Яворов е и първият кмет на Неврокоп (Гоце Делчев) след освобождението на града преди 101 години.
Той се ражда в Чирпан - град, който описва в автобиографичните си произведения като “твърдо място, смело и героично”. Според Яворов именно на Чирпан той дължи бунтарския си дух, пламенното си въображение и почитта си към българския народ. Първите си публикации поетът прави на 17 години. Помага му Пенчо Славейков. Години по-късно Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и д-р Кръстев основават литературния кръг “Мисъл”. Тотю Крачолов има голямо семейство.
Творчеството на Яворов е многолико и сложно. Македонските му спомени се редуват с бляскави характеристики на Любен Каравелов и Христо Ботев - плътно изваяни духовни портрети на великите български възрожденци - и с жестоко изобличителните му памфлети. Но коронно място сред произведенията на големия поет Яворов заемат стиховете. Повечето от тях излизат от печат в книжките на списание “Мисъл”. Силно впечатление правят ранните стихотворения на Яворов - “Демон”, “Насаме”, “Прохладен лъч”,”Чудовище”. В петата книжка на списание “Мисъл” на челно място излиза стихотворението в проза “18 май”, посветено на Христо Ботев с мото:”Жив е той!”. В сбирката си “Хайдушки копнения” Яворов описва трите си преминавания в Македония.
Безкрайни са темите, които занимават душата на твореца. Яворов пише за откровенията на Страдалеца, за трагичното раздвоение, за самотата и освобождението от плътта, за изкуплението, за чистия и невинен образ на любовта. Творецът достига върховете на българската поезия с “Калиопа”, “На нивата”, “Градушка”, “Арменци”, “Смъртта”, “Самота”, “В тъмнината”, “Вълшебница”, “Две хубави очи”...
Яворов изпитва безкрайно възхищение към поета и революционера Ботев.
През живота си Яворов обича две жени - Мина и Лора. Те не престават да го вдъхновяват до края на дните му. През годините на любовта си с Мина, Яворов е най-прикрит и затворен. За нея Яворов написва стихотворението “Две хубави очи” - история на копнежите му към една изключителна девойка. Когато Яворов се запознава с Мина, тя е само на 16 години. Баща й е известният писател Йордан Тодоров. Любовта на Яворов към Мина е чиста и изгаряща. За жалост той открива заклети свои противници в лицето на братята на Мина - Христо и Петко. Стиховете на Яворов те наричат “мистификация”. В тях те твърдят, че виждат отразените духовни преживявания на човек, който умее да заблуждава. Лятото на 1910 г. е най-тъжното в живота на Пейо Яворов.
Често пъти Яворов и Мина са разделени, защото Яворов много пътува. Поетът обикаля Франция, Швейцария, Австрия. Докато се намира в чужбина, Пейо Яворов написва пет стихотворения за Мина и ги събира в цикъла “Писма” - “Мечта”, “Истината”, “Обичам те, въздушно нежна, в нежна младост”, “По стъпките ми вредом никне жълта злоба”, “Мечтата ти е очарована робиня”.
След завръщането на Яворов в България Мина заминава за Париж. На двамата е съдено да не са заедно. В Париж Мина се разболява сериозно и отива на лечение в санаториум до град Берк. Научил новината, Яворов подава молба до министъра на просветата за разрешение да замине в Париж. Молбата му е задържана повече от два месеца, забавена поради ловки машинации от страна на братята на Мина. Любимата на Яворов издъхва съвсем млада - едва 20-годишна. Възпрепятстван от нейните близки Яворов не успява да види Мина на смъртното легло. Той я зърва едва на нейното погребение през лятото на 1910 г. Това е най-тъжното лято в живота на поета.
Мъката на Яворов след смъртта на Мина е така непоносима, че той не може да я изрази със стихотворна реч. Всичко преживяно преди това, Яворов съумява да превърне в поезия. По думите му и най-трагичната поезия за него е песен, музика, ритъм, но “никое стихотворение не би могло да побере океана на едно велико страдание”.
Така се ражда драмата “В полите на Витоша”. За тази пиеса Яворов пише, че тя единствена успява отново да го свърже с живота. “В полите на Витоша” е поставена в Народния театър в София и се играе пред 8600 зрители.
За пръв път Лора Каравелова и Яворов се срещат на екскурзия до Драгалевския манастир във Витоша. Лора знае наизуст стихотворенията на Яворов и онова, което е чувала за неговата революционна дейност в Македония, го издига още повече в очите й. Двамата отново се срещат в Париж скоро след погребението на Мина. Лора започва да се сближава с поета, бързо навлиза в живота му, бори се за любовта му. За жалост, основното чувство във връзката между Лора и Яворов е ревността.
Двамата сключват брак през есента на 1912 г., който не е приет добре от обществото. Публичното мнение за Лора и Яворов е едностранчиво и повърхностно. Пейо Яворов не успява да преодолее духовната и творческа криза, в която е изпаднал. През септември 1912 г. той заминава на Одринския фронт. Там поетът се сражава до декември същата година. След завръщането си Яворов създава друго свое безсмъртно произведение - драмата “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Междувременно проблемите между Яворов и Лора се задълбочават.
Мълвата, че Яворов е убил жена си се раздухва именно от жълтата преса.
В края на ноември 1913 г. в дома на Яворов са открити две безжизнени тела. Това са Лора, застреляна с револвер, и Яворов, ранен в слепоочието и в безсъзнание. Вследствие на раната Яворов загубва зрението си. Срещу него е заведен съдебен процес. Жълтият печат най-активно отразява събитията, свързани с трагедията на Яворов. Мълвата, че поетът е убил жена си се раздухва именно от жълтата преса. Тази прибързана присъда, хвърлена безотговорно по адрес на поета преди аутопсията на Лора и преди съдът да се произнесе за неговата вина, остава у мнозина убеждението и до днес, че Лора не се е самоубила, а е убита от Яворов. Твърдение, което прекалено дълго позори паметта му!
В съда Яворов се заклева, че не е убиец в името на майка си, приятелите си и революционната си чест. Дълго време Яворов се надява, че ще бъде оправдан и че ще прогледне поне с едното око, но накрая отчаянието взема връх. На 16 октомври 1914 г. Пейо Яворов изпива отрова, след което захапва дулото на револвера и се самоубива.
Бежанци
Аз често виждам из градът,
по всеки път и кръстопът
на Македония чадата:
от старци чак до младенци,
все нови гости - бежанци -
завареници на съдбата...
Сред пламъка на скъп имот
избавили един живот,
те вихром идат: бесни хали
зад Рила кършат всеки час
гори, вековни сън отспали,
и падат листи между нас.
...Ей старец прегърбавен тук,
повел невръстния си внук,
по чуждите врати се взира;
безумен ходи той весден
и вечно бъбри удивен,
че къщата си не намира.
...Ей майка с пеленаче там,
изправена пред божи храм,
до сраден урод просекиня;
в дълбоко хлътнали очи
не свян, а ужаса личи:
посяга тя за милостиня!
...Сред улицата ей мома,
на свят остала сам-сама,
не знае път нагде да хване;
ала и в грубия сукман
тя самодива е по стан:
без залък няма да остане...
И постоянно срещам аз,
под дъжд и вятър, сняг и мраз,
сред вълчия човешки род
от празния небесен свод
те чакат милост и защита.
Те чакат милост... Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!
