Дребнотемието и малкият мащаб са навсякъде; в политиката също всичко е адски тясно с изключение на личното облагодетелстване, казва за Frognews "щурецът" К. Маричков, който стяга голям концерт.
Кирил Маричков е култова фигура в българската рок музика. Основател е на групите "Бъндараците" през 1962 и на "Щурците" през 1966. Той е композитор, аранжор, автор на текстове, бас китарист, филмов композитор ("Вчера", "Адио, Рио", "Индиански игри", "Вампири-таласъми", "Дунав мост"). В началото на 90-те Кирил Маричков се включва за малко и в политиката (от това време е песента "Аз съм просто човек"); избран е за депутат във Великото народно събрание. През 1992 година основава заедно с Константин Марков, който е басист на "Тангра", рок радио Тангра. С Щурците има 12 издадени албума и безброй турнета.
С Кирил Маричков разговаря Ана Кочева
- Г-н Маричков, нека започнем от финала на едно музикално шоу у нас, който се състоя тази седмица. Не заради шоуто, а заради тенденциите, които се очертават чрез участията на млади хора на музикалната сцена. Дава ли това някакви надежди за развитието на нашата музика?
- В тазгодишното издание на „Мюзик айдъл” Тома и Ясен бяха наистина най-добрите. Подборът също се оказа правилен. Но, ако говорим за възможности да се направи голяма кариера, благодарение на такова шоу – категорично не! Да се стане звезда по този начин не е правдоподобно. Видя се, че всички тези финалисти могат добре да пеят, още по-добре да имитират, но най-малкото, което ще им е нужно в една бъдеща кариера, е да бъдат добри интерпретатори. Точно това не бива да бъде една звезда. Тя трябва да е характерна, различна, да носи нещо свое, с което да не прилича на никой друг. Ето ще дам за пример Миг Джагър. Той е световна звезда и пее по такъв специфичен и особен начин, че някои хора, дори могат да го обявят за фалшиво. Но, хайде да изимитираме неговия глас, да запеем като него...Не става! Така че, ето това е истинска звезда с крайно характерен, особен и от гледна точка на школуваното пеене неправилно поставен глас. Иначе, на мен ми е приятно, че у нас рокаджия спечели „Мюзик айдъл”. Така стана наскоро и в САЩ, където също рокаджия грабна наградата.
- Може ли тогава да разпознаем някакво възраждане на рока у нас?
- Напоследък се оказа, че както и в края на 60-те и началото на 70-те години, когато ние бяхме твърде млади, има бум на изявите на живо. Може би този път е заради интернет. По-рано грамофонните плочи, а после и дисковете трябваше да се купуват, нямаше как да се получат на MP3-ка от интернет. Пазарът вървеше, имаше много често златни и платинени плочи. Сега по целия свят количеството, което се иска, за да обявят една плоча за златна, е намалено. Преди тиражът трябваше да е един милион, а понастоящем нещо от порядъка на 100 000. Вероятно това е спомогнало за бума на концертите на живо. Там се събира публика, там нещата вървят нагоре. А пък най-добрите концерти на живо се правят от рок групи. Отделните попзвезди нямат такава аудитория. А това е косвен начин за възраждането на рока. Има и още една световна тенденция – старите рок групи имат по-голяма публика от новите. Няма нова рок група (от 2000г. хептен няма, но и от 90-те години на миналия век също е рядкост), която да събере публика както групите от 60-те и 70-те.
снимки Вяра Йовева
- А по отношение на българските групи положението идентично ли е?
- Така излиза! Миналата година, когато подготвяхме турнето за 40-тата годишнина на „Щурците”, се притесних малко, тогава си казахме „ Само на стара слава ли ще разчитаме, нямаме нови парчета, я да запишем един нов албум!” И наистина започнахме нов албум. Не успяхме да го довършим миналата година за 40-годишнината, но през есента на тази година той вече ще е факт. А притесненията ми за турнето се оказаха напразни. Стана страхотно турне, имаше невероятно много хора и всички те пееха нашите парчета. Така че старите кучета не се предават. Друг е въпросът дали най-големите световни групи ще дойдат у нас. Част от тях вече идват, но ето, че организаторите на концерти не искат да рискуват с Rolling Stones, например, и те пропуснаха България. Аз лично смятам, че срганизаторите можеха да си изкарат парите. И спонсорите щяха да бъдат много големи, и билетите можеха да бъдат скъпи, можеше да стане на стадион „Васил Левски”, той щеше да се напълни. Така че всичко си зависи от нас самите, ние сме вече в ЕС, не сме зад някаква желязна завеса.
- Да, това е факт, но не говорим ли от друга страна за еднопосочна улица. Не сме зад желязната завеса, групите идват, свират, пеят. В същото време ние сериозен пробив не можем да направим. Ето дори румънците преди две лета извадиха хит, който проби.
- Да, имаше някаква тяхна певица, която изкара някакъв хит, който на мен никак не ми харесваше, но тя пък проби. Що се отнася до нас, ние като че ли още не сме в тази мрежа, откъдето може да излезе една световна звезда. Защото звездата не трябва да робува на регионалното, а да е свързана с други критерии, което не означава непременно по-добро качество. Трябва обаче да влезеш в някаква ниша, да намериш място, което е свободно. Аз, слушайки новата музика, усещам вече твърде много повторения, не като кавъри (които също се правят страшно много в последно време), а като музикални цитати. Конкуренцията е сериозна, но все си мисля, че и ние ще имаме някакъв шанс. Само че у нас дребнотемието и малкият мащаб са нещата, които много ни вредят.
- Този малък мащаб се отнася всъщност и към всяка друга сфера.
- Ами да. Пример за това е застрояването на един квартал като „Лозенец” да речем, в който и без друго тесните улици стават още по-тесни, дворчетата се унищожават и на тяхно място изникват нови сгради, грозни с надвиснали над тротоарите балкони, без гаражи, с още по-тесни улици, потънали в дупки и прахоляк. Винаги съм се чудил кой дава тия разрешения за строеж и защо няма един план на София. Как е възможно градът да се застроява по такъв начин – теснотия и “мутробарок”, които вещаят зловещо бъдеще. Сещам се за поговорката: „Не е луд този, който яде зелника, а този, който му го дава”. В конкретния случай обаче луди са и двамата – този, който яде зелника не знае, че той е отровен. Ние сами ще си запушим града и ще го направим невъзможен за живеене, ако не се разрушават сгради. Това е страхотна беля. Тя показва абсолютното тесногръдие и липсата на мащаб в мисленето на хората. Същото е навсякъде, в музиката е пак така, всичко е много на дребно. Когато станаха промените, навсякъде в другите страни се наизвадиха маса неща на автори, музиканти, неща, които са били цензурирани, а в България нищо такова не се случи. Развихри се невиждана пошлост, герои станаха мутрите, поп фолк певиците, силиконът и ниските чела, които могат да бъдат уголемени отново единствено със силикон, което засега май не може да стане. И в политиката всичко е адски тясно, това, което се прави за “доброто на нацията” е почти незабележимо, за разлика от личното облагодетелстване, което е в голям мащаб.
- Имам усещането обаче, че сте поомекнал по отношение на обществено-политическите си квалификации.
- Да, и аз го чувствам, въпреки че от време на време се хващам, че пак ставам остър, но вече съм по-внимателен отколкото бях.
- Има ли конкретна причина?
- Има, има причина, но за нея не ми се говори. Тя е свързана с онзи случай с катастрофата Тогава си казах, че Господ ме наказа, защото смятах, че мога да съдя хората от последна инстанция. Признавам пред себе си, че разсъждавах по-импулсивно. Казвах си ”Виждам нещата какви са, ще им ги кажа в очите и ще отсъдя, защото копче не могат да ми кажат”. И Господ ми показа с един жесток урок, че човек не трябва да е такъв. Че не трябва да съди, за да не бъде съден. Оттогава наистина съм по-внимателен в изказванията си, въпреки че от време на време пак ме хващат дяволите и се паля, независимо от новите ми стандарти.
- От друга страна обаче от това има нужда, защото като че ли сме загубили сетива да говорим в прав текст.
- Да, и все се бяга от важното. Ето, например, поканиха ме да участвам в едно предаване по една телевизия на тема: жертвите, дадени от хората на изкуството по времето на прехода. А аз питам водещата: „Защо не направихте предаване за жертвите преди прехода. Вече всички ли забравихме какво беше преди прехода, на всички ли ни текат лигите?” Тя отговаря: „Да-да, и това ще кажете”. Казвам й: „Аз само това ще кажа, ако дойда в предаването, защото това е важното.” А “жертвите” на прехода са хленчещите „гениални” интелектуалци, които считат, че държавата трябва непрекъснато да се грижи за тях, да ги публикува и да ги показва по телевизията. Един от тях например го гледам непрекъснато да се оплаква по някоя телевизия как не го пускат по никоя телевизия.
- Все пак „вкусът на времето” се промени. Какъв е сега?
- При всички случаи сега има по-разнообразни вкусове. Ако преди имаше някакъв средно клисаво застоял вкус, който за едни е бил с леко нагарчане, а за други с леко подслаждане, сега са налице множество най-различни вкусове с голям диапазон. Има и по-големи подслаждания, но и по-големи горчивини.
- А за „Щурците”? Те продължават ли?
- „Щурците” са екологически застрашен вид. Те са на изчезване, само че спонтанно от време на време, изненадващо включително и за самите себе си, се появяват. За пръв път на 20- годишнината си казахме: „Стига! Дотук!” Тогава бяхме на върха на славата си. После за 30-тата годишнина бяхме категорични, че това е последният концерт. Но и той не беше последен, защото, като се разбра, че правим последните си концерти, започнаха страшно много да ни канят по чужбина. Къде ли не направихме турнета – в Щатите, в Европа няма столица, която да не сме посетили, пък и в други градове. То се оказа, че ужасно много българи има в чужбина!...Така че без никакви уговорки, без никакви договори помежду си, без никакви ангажименти - една група, която на практика не мога да кажа дали съществува (по-скоро не) - се събира, защото сме приятели помежду си и нямаме проблеми. И винаги става хубаво. Което се дължи и на публиката, разбира се.
- Безспорно, това е друг тип публика, такава, каквато със сигурност няма да отиде на чалга купон.
- Определено, въпреки че чалгата винаги си я е имало тук – по тези балкански ширини. Но преди - цензурата, която спираше много хубави работи, спираше и чалгата. И хората, като не можеха да си слушат тази характерна за балканския манталитет и ниво на култура музика, слушаха сръбско – кафанско, просташко, с характерното звучене, извивки на гласа, с тази хормонална обремененост и бръснарски терци. А сега махалото от единия край отиде в срещуположния, та ударихме сърбите в земята, бихме ги по всички показатели. Разбира се нас, "Щурците", това не ни притеснява. Ние си имаме нашата публика и тя е многобройна. Но публиката на чалгата винаги е била по-голяма. Помня как някъде през 80-те, когато ние пълнехме летни театри, огромни зали и дори стадиони, дойде Лепа Брена и тълпата напълни стадион „Васил Левски”! Сега вече си имаме и наши образци на тази музика. Но смятам, че нещата и там започват да влизат в по-прилични рамки, простащината понамаля. Въпреки че, докато в нашата страна има дворни клозети, ще има и такава музика!
- А за другите, които не ходят „по вънка”, кога ще е концертът на „Щурците”?
- Живот и здраве наесен. Албумът и сега е готов, но предстои отпускарски сезон. Затова по-добре първо той да мине и ще направим един голям, хубав концерт в зала 1 на НДК, ще изсвирим парчета от него, а и други. И така ще продължаваме да се събираме, ако някой нещо предложи, напр. „Защо не дойдете за един концерт на Марс?” – като в „Пътеводител на галактическия стопаджия”. На такова предложение едва ли ще откажем.
