Дали е случаен фактът, че когато българският президент Георги Първанов реши да използва някоя метафора, за да подсили словото си, то на акъла му неминуемо идват „спомени” за съветски филми и четива.
От блога на Иво Инджев, https://ivo.bg
Президентът ни пак се издаде. В опит да изпревари събитията и да хване
рогата и копитата... пардон, това беше Остап Бендер. Та, в желанието си да хване
бика за рогата и да приземи меко избирателите върху очакваната твърда критика
на ЕС, Георги Първанов отново си послужи с метафора със съветски подтекст.
„Брюксел не вярва на сълзи", заяви той изпреварващо на българските граждани,
които и без това не вярват, че дългоочакваният юнски доклад на евросъюза за
напредъка ( разбирай, изоставането) на българските реформи, ще е нещо друго,
освен пореден международен шамар.
Шамар да е, аванта да е, опита се да се пошегува нашият пръв партиен и държавен
ръководител. Така излезе. Защото той провидя полза в това, че ще ни бушонират
за пореден път в един боксов мач, който трябваше да е партньорско състезание,
но всъщност в него се оказахме в ролята на боксовата круша, върху която
европейските братя изливат справедливия си гняв.
Щели да ни зачетат желанието да правим реформи и това било добра новина, според
него. Но не бивало да си правим илюзии.
Така е. Не бива. И не си правим. Но си правим труда да забележим ограничеността
на арсенала от „аргументи", с който бащата на тройната коалиция се оправдава за
четворния, петорния и шесторния сигнал на Брюксел за измаменото доверие в
способността на българските власти да изпълнят обещанията си за придържане към
стандартите на съюза.
Държавният глава на България, която не е член на ОНД, а на НАТО и ЕС, можеше да
се „ пошегува" за очакваната от всички остра европейска критика с друга филмова
метафора. Например: „ Апокалипсис сега" ( предшественикът на Първанов на
партийния и президентския пост Петър Младенов не на шега беше нарекъл в свой
доклад апокалипсис наследеното състояние на страната след свалянето на Тодор
Живков). А защо не и „ Отнесени от вихъра", или пък „ Пепел и диаманти",
„Челюсти", „ Голямото плюскане", „Лице назаем" или „ Жега"-в смисъл, че голяма
жега настана, когато разтворихме челюсти за голямото плюскане и с двуличната си
политика ( уж съюзническа, а всъщност вторачена в Москва) може да се окажем
отнесени от вихъра като пепел, барабар с диамантите си.
Къде ти обаче у кадър, като нашият президент, вкус към кадри от американски,
полски и италиански филмови аналогии. На него му дай „ Москва не вярва на
сълзи". Нашият ръководител не би се справил без субтитри на който и да било
„натовски" език. И съответно си превежда от руски, колкото може. Само заменя „
Москва" с „ Брюксел".
Че за какво друго да се сети? Той си е такъв. През 1994-та, в началото на
своята кариера като политик от национален мащаб, който си беше
националистически, тогавашният активист на Общонационалния комитет за защита на
националните интереси ( ОКЗНИ) Георги Първанов се прояви с друга метафора,
когато беше изпратен от БСП да прави избори в Кърджали. И какво прокламира? Да
не би нещо като „ Да дебаркираме с цялата си мощ и да превърнем Кърджали в
нашата Нормандия", „ Да отмъстим като за Пърл Харбър", или „ Да ги разгромим
като Монтгомъри германците при Ел Амейн"? Не, нищо подобно. Тези западняшки аналогии
с епизоди от Втората световна война биха прозвучали от неговата уста точно
толкова фалшиво, колкото на върха на партийната си кариера да заклейми в
протестно писмо другаря си Милошевич. Така че съвсем естествено командированият
в Кърджали Първанов беше обявил не друго, а необходимостта от сталинградска
битка срещу врага. А врагът му, по онова време и на онова място, беше
конкуренцията на БСП за повече власт в лицето на ДПС на Ахмед Доган.
Времената обаче се менят, враговете също ( особено за Първанов, той ги смени
няколко пъти-казват, че сега основният му враг е всъщност от вътрешната страна
на портата му). Има такъв американски филм, „Враг пред портата". Не става дума
за Високата порта, нито за нейните някогашни врагове. А за същия Сталинград и
за победата на един съветски снайперист над смъртния му противник. Сюжетът
включва лов, вълци и стрелба. Но изключва увъртането и лъжите, че нямало нито
вълци, нито стрелба. Един наш главен, дори главнокомандващ герой, играе именно
такава лъжлива роля, а сега иска Брюксел да му повярва на сълзите!
