“Александър – мъжествено помага” и “Томов”(от апостол Тома, наречен неверни) напълно прилягат за дейността на бившия президент на ЦСКА. Тома неверни става мъченик именно в Индия…
От октомври 2006 г. Александър Томов стана председател на надзорния съвет на ПФК “ЦСКА" и председател на Управителния съвет на "Кремиковци" АД. В началото той тръгна с идеите за епохално бъдеще на футболния клуб и за предприятието, тъй като за основен техен спонсор Томов привлече индийския бизнесмен и милиардер Прамод Митал. Феновете на червения отбор бяха заредени с огромни надежди и оптимизъм за клуба, след като Сашо Томов обеща закупуването на световни футболни звезди. За тяхно разочарование обаче беше сменен само треньорът, а “звездите” се оказаха доста посредствени, в сравнение със световни величия като Кристияно Роналдо, Кака и компания. Единствено пък слабата форма на "Левски" помогна много за спечелването на 31-вата титла на ЦСКА, която дойде като по поръчка за 60-годишния юбилей на клуба. Дори и в момента Томов не пропуска да подчертае, че отборът е спечелил купата “с 16 точки разлика пред "Левски”, което било изключително важно. Така или иначе днес, въпреки солидната точкова преднина, червените няма да играят в евротурнирите. Съмнително е и участието им в “А” ПФГ, заради все още неизяснени грешки. Томов, след връчването на купата, беше носен на ръце от фенове и футболисти. Няколко седмици по-късно обаче бе замерян с бутилки и псуван от своите. Няма цесекар, който да не знае максимата “зад каквото застане Томов, то винаги се проваля”. Така стана и с БСП, и с ГОР, с ДАР, Евролевицата и пр. Дори някои шеговито смятат, че Лупи е бил пасажер на кораба “Титаник”, та затова лайнерът потънал. Американци пък били решени да преборят Ал Кайда, след като внедрят Томов в нея. Майтапът на страна, но двете имена “Александър Томов” семантично и библейски означават именно “мъжество – мъченичество”. Александър произлиза от древногръцки и означава “помага с мъжество”. Наименованието носи и Александър Велики. Точно това се опита да покаже в самото начало пред цесекарите Лупи. За жалост обаче на всички заклети фенове, нещо нищо не се получи. Макар и да спечелиха титлата, все още помним обърнатите джобове на Велизар Димитров и компания, които еднозначно показваха “няма пари”. Очите на играчите, и особено на феновете, се позамазаха с купата, както и с футболния мач на “звездите срещу титулярите”. 60-ят юбилей на ЦСКА обаче няма да се запомни от никого с това, а със строгите мерки, с които УЕФА “възнагради” армейския клуб.
Покрай тези събития Томов показа, че не случайно носи тази фамилия. Името произлиза от християнския апостол Тома. В евангелските истории то се свързва с разказа за "Уверението Томово". В него се обяснява как Тома не повярвал на разказите за Възкресението Христово, докато не видял със собствените си очи раните от гвоздеите и от побитото копие в ребрата Христови. Изразът Тома неверни е станал нарицателен за недоверчив човек. След проповедите си на Евангелието в Индия, апостол Тома приел мъченическа смърт в град Мелипура, като бил набит на пет кола. Индия. Защо точно Индия се оказа рубиконът за Александър Томов и провалът за ЦСКА? Може би не е повярвал, че сам разпна отбора си или пък просто има да изкупува грехове… А ако не ги изкупи до Томина неделя (която мина седмица преди вечното дерби), се очертава феновете на червения тим да го превърнат в мъченик и да го набучат не на 5, а на 555 555 кола.
Мотивът за Тома неверни е вмъкнат и в Елин-Пелиновия разказ "Косачи", където Лупи обаче не e доверчивият Лазар, а по-скоро приема образа на разказвача - Благолаж, чието име буквално означава "благо лъже". Прочетете сами разказа на "сина на шоплука" и нека всеки сам да разпознае своя герой. Коя е Пенка? Кой е Лазар? Кой е Благолажът?...
Васил Василев
Елин Пелин - Косачи
Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада.
Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из тайнствените й недра.
От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината:
-Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!
-Ида, и-даа! - отзова се друг отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано.
Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките. Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали около огъня, уморени гледаха играта на пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той постоянно шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.
-Какво замълча, Благолаж? Карай де - каза му Лазо, който трупна съчки на огъня и легна.
Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднаж и почна:
Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря... Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея.
- Ей! - въздъхна Лазо.
- Мълчи! - обадиха се другите.
- Много лъже - рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите.
- Това е приказка, бе хлапе!
- Бабини деветини... измислици! - рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.
- Това е приказка, разбираш ли - рече твърдо Благолажът и настави: - Защо ти е истината? Да взе-ма да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?
- Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? - отговори Лазо.
- Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш... И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова... да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.
И Благолажът продължи:
- Тая царска дъщеря била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й... Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила...
Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, сякаш заби нож. Слушателите отговориха на тоя удар със страстни възклицания. Едно продължително и тежко сумтене неволно издадоха гърдите. Лазо удари с юмрук земята и изпъшка:
Бре, вещицата!
Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи.
- После? - пламенно настоя Лазо.
- Какво повече от това? - рече Благолажът спокойно.
- Вещица! - въздъхна пак Лазо. - Ей, Благолаж, приел бих такава смърт, казвам ти, приел бих.
- Ти - това? Да видя, па да не повярвам - рече един от другарите му и като потикна огъня, почна тънко и крекливо да се смее:
- И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.
- Друго е моята Пенка... тя... - Затова я остави, та се допиля чак тука!... И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави - отговори Стамо, който досега мълчеше и мислеше нещо.
Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав.
- То си е моя работа - отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.
- И нейна работа ще е, да си намери друг, ако не си е намерила досега - рече пак Стамо.
- Да не вярваш - отговори някак плахо Лазо, жегнат от смътна догадка.
Настъпи продължително мълчание. Последните пламъци на догорелите вече главни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа, вдигна се високо и зловещо и сякаш ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави се и умря. Косачите се спогледаха плахо. Очите им се питаха. Благолажът вдигна тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече:
- Кукумявка е.
В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мънъчето скочи и прилая срещу мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак зловеща.
Лазо въздъхна дълбоко.
- Въздишай, момче - има защо!... Млада булка си оставил! - обади се закачливо и хитро Благолажът и заговори пак с езика на приказките си: - Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат неверни млади невести, оставени от юнаците си!... Знаете ли какво бе казал калугерът Мисаил, кога бе хвърлил брадата и калимявката? - "Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя." Проклето сърце, такава му е пустата направа.
- За Пенка това е лесно, тя има стари любовници - обади се Стамо и се изтегна.
- Пък и бива си я - каза лукаво друг.
Лазо пак погледна в тъмнината плахо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето. Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена черта.
- Някой сиромах предаде дух - проговори Лазо.
- Я някоя млада булка се предаде другиму - рече неподвижно Благолажът и попита: - Лазо, ти чул ли си песента за невярната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея?
- Все едно. Като сте такива магарета! - рече Лазо.
Веднага в тъмнината се поде гъст, сладък и треперлив глас и заизвива тъжна прочувствена песен. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на невярната Стоянова булка. Млад Стоян войник отишъл и поръчал на своята вчера доведена хубава невеста, ако го обича, да не ходи на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си оженила за млад Гургул, с когото са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче. Там я пресрещна млад Гургул, младо му сърце играло, черни му очи святкали... Благолажът прекъснали като се понадигна, рече:
- Харесва ли ти се тая песен, Лазо?
Лазо не отговори. - Спи - рече Благолажът и се подпря на лакът.
- Я спи, я плаче - обади се Стамо.
- Да съм като него сега бих си отишъл, вярвайте бога - рече подигравателно Благолажът.
Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от мъки. Тия шеговити подкачки за миг му се сториха възможни. Пенка наистина го обича, но невидени очи скоро се забравят... Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето... Тъжната история, която песента разправяше, отнесе ума му в тяхното село. Там също има кладенче. То е скрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка сутрин и всяка вечер ходи... Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди. Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко наоколо. Тъпото клопотарче на магарето вече не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, спокойно бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета. Марица тихо подплиснуваше тъмните си води между сънливите брегове и разправяше невнятни приказки на нощта. Косачите един след друг заспаха. Огъня почна да загасва. Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния праг и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба... Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода... Там тя, може би, ще намери... ех, знае се кого! Той много я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее... Па и Пенка... жена - мож ли да й вярваш! Ето. Тъмни, шумнати храсти затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с милувка мъжка ръка... Чужда ръка... Лазо се стресна и стана. "Какво правя аз тук?"
помисли той и отметна ямурлука. Нощта мълчеше. Само щурците тихо и едногласно църкаха: Пенка,Пенка, Пенка...
*
Рано сутринта, когато дрезгавината на близкия ден вдигна косачите, те видяха, че Лазо не беше при тях.
