Таксиджии и затворници рекетират всички ни, правителството се прави на Господ и безразсъдно раздава обещания
Софийските запушвания по улиците днес бяха подобни на тези, когато у нас заседаваше Асамблеята на НАТО. Докато бързах за работа с 1 км./ч, по радиото пуснаха незабравимата “Светците идват, светците идват” на Ричи Блекмор. В текста се пееше: “...опитвам да разбера, пак опитвам, но осъзнавам, че няма адекватен отговор. А мъката всемирна, ме потапя в скръб дълбока...” И това, представете си, навръх Трифон Зарезан и Свети Валентин. В една своя студия Гертмалер, светците са посредниците в общуването на хората с Господ Бог. Според философа, “там горе” има йерархия, която се спазва вече няколко хиляди години. Този ред по някакъв начин е възприет от всички смъртни и те чинно отиват в храма, за да общуват с Всевишния. Може да отправят зов за помощ, може да искат богатство, лек за болест или многолюдна челяд – все едно, всеки търси своя покровител, който да му посредничи в диалога с Бог. Посредници открай време са светците. За някои Св. Георги, за други Св. Димитър или Св. Мина, а за трети – Св. Трифон Зарезан (момчета и момичета, почетете подобаващо този светъл празник). Все едно, важното е посланието да стигне там, за където е отправено.
У нас обаче нещата са малко по-различни. Например шефът на Комисията по вероизповеданията към МС проф. Иван Желев. Преди няколко дена той уж поздрави новия Пловдивски митрополит Николай, а се оказа, че повече го хока за някакви негови минали грехове. Наложи се лично премиерът Сергей Станишев да посредничи, за да разсее съмнението у миряните, че има нещо гнило в Българската православна църква. То че има – има, но професорът по богословие можеше по друг начин и на друго място да каже каквото му тежи на душата. След баталиите с разколниците обаче, другарската критика може да мине в графата „ангелски закачки”.
Напоследък има голям наплив за посредници на българската общество. Доскоро бяхме свикнали в ролята на светци да виждаме главно българските политици. Те се бяха нагърбили с тежката задача да предават на Господ, т.е. на управляващите, какви тежнения мъчат миряните, т.е. гласоподавателите. Процента, който си начисляваха за посредническата роля позволи на много от тях да построят рая още преди да са се пренесли в злачните места на отвъдното. Шофьори на таксита, затворници, производители на домашна ракия, пенсионерски организации и медицински техници обаче все по-често застрашават хегемонията им. Новопоявилите се светци-посредници с пълен глас крещят някакви искания, които винаги се оказват тясно браншови, което си е проява на социален егоизъм към всичко останали в държавата. Да вземем пандизчиите. Известно е, че Господ обича всички свои чада еднакво, но не е ли малко странно точно тези, които са се отбили от правия път, да настояват за привилегията да се върнат на него без да си излежат наказанието? Това е все едно да те накаже енорийският свещеник с 10 молитви, задето си надничал тайно в дамската, а ти да чакаш опрощение още след втората... Моля ви се, не е красиво така, а е и малко нахално, г-да затворници от София, Пазарджик и Плевен. Видяхте сполучилия рекет на бакшишите и веднага решихте да пробвате и вие. Възможно е някои от вас да са незаслужено в панделата, но на обществото ни му тежи голямата бройка на тези, които са незаслужено вън. Незнам дали ме разбирате накъде бия. Получава се така, че айдуците, които са вътре и събратята им навън искат някакви превилегии, а и през ум не им минава, че над 7 милиона българи се опитват да работят и живеят нормално. Не е ли време да се премахне тази несправедливост? Странно е поведението на правителството в ролята на Господ, което услужливо кляка пред крясъците на отделни групи браншови изнудвачи, а се държи строго и несправедливо с милионите българи. И вместо министър Румен Петков да благодари по няколко пъти на ден на полицаите, които перфектно пазели бунта на бакшишите, да вземе да ги накаже за загърбване интересите на близо два милиона столичани. И вместо едните да се изживяват като светии, а другите като Господ, да се вземат в ръце, защото истинският Бог забавя, но не забравя. И да не се осланят много, много на Ричи Блекмор. Защото той бе на върха като един от Пърпъл, а после взе да пее с русокосата си жена ренесансови серенади в някой и друг замък, ако го поканят.
