В началото на декември, преди 64 години умира един от най-големите разказвачи на България - Елин Пелин. Наричан още приживе "Певецът на българското село". Най-дългогодишният уредник на Къщата-музей "Иван Вазов". По време на бомбардировките над София през Втората световна война изнасял всеки път и отнасял в скривалище стъкленицата със сърцето на Вазов.
Казвал: "Това е сърцето на България".
След 9.09.1944 г. комунистът Станислав Вихров прави опит да убие Елин Пелин, считайки го за враг на народа, защото бил в близки отношения с цар Борис III. Атентаторът обаче се припознава и застрелва сатирика Борис Руменов от в. "Българан".
Да си спомним за Елин Пелин в един труден за всички българи период. Протести, икономическа, политическа и институционлна криза. Залива ни поток от думи, лозунги, скандирания, искания, хули и неистини.
Не е ли по-добре в такъв момент да прочетм нещо истнско и позабравено...
НА ОНЯ СВЯТ
Когато се разнесе из село новината, че дядо Матейко починал – никой не повярва, защото той обичаше да се шегува, па и по-напред такова нещо с него не бе се случвало. ала когато баба Йова разправи за последния му час, всички се увериха че тоя път той не се шегува. Върнал се човекът от дърва, разтоварил магаренцето си, вързал го, турнал му сенце, и щом влязъл в къщи, та приседнал край огъня и, заохкал и…
Събрали се съседи, отишла и баба Йова. Нали бе сиромах самичък. Той и кротката му магаричка, сива като гълъбче, послушна и хрисима като калугерка. Отишла баба Йова, ама душа спира ли се, да я запре? Само, разправя тя, му викам да се прекръсти, и той, божем сили, ама не може да мръдне. Донесоха му понуда шишенце ракия. Той я взе, засмя се, та чак очите му светнаха и… издъхна запалил лулата си, нещо го прерязало през половината, той легнал.
Издъхна с усмивка. Дали че в рая му е тогава душата влязла, или че ракийка видя, това никой не може да каже.
Когато сиромах дядо Матейко тръгна за оня свят, той най-напред се спря на един кръстопът, дето имаше много пътници, такива като него.
– Добра стига! – поздрави ги той и без много да му мисли попита: – Бре байовци, на къде се отива за ада?
Всички го погледнаха зачудено.
– За пъклото, за пъклото, кой път води? – поясни високо дядо Матейко.
Посочиха му го и той се упъти право по него.
– Мен сигурно там ще ме турят, мислеше той, чакай барем с време да стигна. Не съм за рая аз сиромах човек… рая е направен за големците и за богатите. С тия дрипи и тия попукани ръце кой ще ме пусне там! Осемдесет години теглих и страдах като куче, та сега ли рахат ще видя? Истина, гледал съм по божя правина да живея, ама кой те пита. Нима господ ще седне да води сметка на такива като мене? Нас ни са записали у дяволския тефтер още кога сме се родили— Се да съм бил прав, па съм сгрешил барем веднъж в пиянство! А пиех! От тегло и от мъка пиех, наистина, ама нали пиех? Така и така няма прокопсия, мислех си – пий! Пий, па дето ще да му излезе краят!… Постлах си хубавичко за пъклото! Сега там, там да си отида.
Така вървеше дядо Матейко, унесен в своите мисли. Но изведнъж някой изневидело го дръпна за кожуха отзад.
– Стой, бре човек, къде ще идеш?
– Па, ете, у пъклото, – отговори старецът.
– У пъклото ли? Ти си сбъркал пътя, дядо!
– Море не съм го сбъркал аз… знам аз кой за къде е, не гледай ме, че съм прост.
– Ама ти си писан за в рая… Ето, аз съм ангел, пратен да те заведа там.
– Бре момче, я си върви по пътя, не се подигравай със стари хора, че е срамота…
Ангелът като видя, че с добром не може, прегърна стареца и хвръкна високо към светлите небесни пространства, дето миришеше на чуден измирски тамян и дето прехвърчаха на тумби на тумби светли ангели с босилек в ръце и пееха, та чак унисаха: "Свят, свят, свят, господ Саваот!"
– Къде ме занасяш, бре момче, ще ти се карат там господарите – не видиш ли, че мириша на ракия, – вика дядо Матейко и се дърпа да побегне, ала ангелът все по-силно лети и го носи в по-светло ширине, докато стигнаха до райските врата. Те бяха направени от злато и безцен камък и светеха като ясно слънце. Пред тях свети Петър чакаше със сребърен ключ в ръце и с голям тефтер под мишница.
– От кое си село? – обърна се той към дядо Матейко и взе да рови тефтера. Дядо Матейко няма накъде да шава. Хъка-мъка, па отвори уста:
– Ете, от Подуене съм…
– От По…?
– От Подуене! – викна високо дядо Матейко, като мислеше, че свети Петър не чуе.
– По… По… По… – взе да прелиства тефтера свети Петър, – Подуене. Добре – праведен.
– Не може да бъде! Имаш грешка, свети Петре.
– Каква грешка? Това не е зелник, а тефтер, прономерован, прошнурован и подпечатан с божя ръка. – скара му се свети Петър.
– Добре, ама после да не се каете. – отговори дядо Матейко.
– Защо?
– А бе човек, аз много пиех и не вярвам да съм праведен.
– Много си пил, ама и много си патил, та ти е простено, – отговори свети Петър и му отвори вратата.
– А бе свети Петре, да бях довел и магаричката, – взе да моли дядо Матейко, но ангелът го тикна в рая и той, захласнат от учудване, не можа да изкаже думата си.
Щом влезе в рая, дядо Матейко се сети за бабата си, която бе оставила греховната земя много време преди него.
– Мене като пуснаха тук, че пиянствах и я побийвах, нея трябва да са я турили в средата. Тя беше и от божя кравичка по-кротка и прощаваше всичко… Ех, какво ли щеше да се случи с мене без нея?
И той се обърна към едно ангелче:
– Ей, фъркатичко, тук има ли някоя баба Матейца – Трена по име?
– От кое село? – попита ангелчето.
– От Подуене…
– Има, има, – рече ангелчето и поведе стареца из рая.
– Бре че хубости, бре че чудесии! – дивеше се дядо Матейко, като гледаше тия чудни райски красоти, които само праведниците ще видят.
– Ами поп Николай тука ли е? – почна да разпитва той мъничкото ангелче.
– Кой?
– Поп Николай от малата черква, дето ни даваше пари с лихва… Срам ме е да го срещна. Имаше да му давам, па той умря и дългът ми умря.
– Поп Николай е в катрана, дядо.
– Стой, не думай!
– Честна дума!
– Ами нали беше, божем, поп – свещеник!
– Се едно… Тук не бръснат никого – всекиму според делата му. Поп бил, ама грешил. Владиката, че е владика, па и той е в пъклото.
– Бре, не думай!
– И той е наказан, дядо… Той бе владика, истина, ама се гордееше със сана си, и само големците считаше за хора, а сиромасите, бедните хич и не поглеждаше. Гнусеше се от тях и ако им даваше милостиня, даваше я с презрение, като гледаше час по-скоро да се отърве… Обличаше се богато и преяждаше всеки ден, а хората учеше да се въздържат… Това не е ли грях?
Дядо Матейко потри челото си с ръка, па рече:
– Па знам ли аз, грях ли е, не е ли. Ние сме прости, не разбираме. Махни това, ами я ме заведи в кръчмата да пийна една ракийка, че гърлото ми гори на въглен.
– Е, дядо, тук кръчма няма! – рече ангелчето.
– А, няма ли?
– Няма, няма!
– Бива ли при тия красоти да няма кръчма? Ами къде ще се спре човек да си почине, да пийне чашка ракийка, да се подкрепи? Виж ме, чак от земята ида, уморен съм… Там попът ни казваше, че в рая има всичко, що душа поиска, пък то… По-харно да бях отишъл в ада. Там има ли кръчма?
– Там има.
– Я ме заведи там, молим те, защо ми е тукашният рахат, кога няма капка ракия! В пъклото, истина, е зло, ама аз съм научен: ще тегля, па в добър час ще си пийна и то ще ми олекне.
– Не може, дядо!
– Ех! – въздъхна старецът, – та това на затвор прилича! Да не мож да отидеш къде искаш!
– Ще навикнеш, дядо! – рече да го утеши ангелчето.
– Ех, още ли има да се уча! – въздъхна пак дядо Матейко и взе да хитрува.
– А бе момче, – рече на ангелчето, – харно е да отворите и кръчма тука. Хем да срещна дядо господ, ще му кажа право в очите, че е харно… Най-напред няма къде бирникът да слезе, та друго всичко махни!
– Тук бирници няма, дядо.
– А, няма?
– Няма я!
– Ох, света майко богородичке, наистина тук на рахат ще бъда! – извика от радост дядо Матейко и като се прекръсти, настави:
– Е това най-много ви харесвам!
И той тръгна по-скоро да намери бабата си.
