Представяме ви този разказ, защото е много показателен, колко ужасяващи може да са последтвията от овчедушието и апатията, обхванали един народ. Илюстрира с невероятна точност, как мисленето „всеки за себе си“ може да доведе до почти пълно изтребение на цяла общност. Добре е да се помнят такива истории и от тях да се вади поука, защото в противен случай, някой уроци на историята се учат по трудния начин.
Сергей Масленица е роден на 6 май 1972 г и израсъл в Чечня, станица Шелковская – в семейство на терски казаци и потомствени военни. През 1991 г. родителите на Сергей и повечето му роднини загиват, по това време той учи в рязанското въздушно-десантно училище. След това се завръща в Чечня…
Воюва в двете чеченски кампании, получава рани и висши военни награди.
След съда над Улман и неговите бойци пише грубиянски рапорт, в който нарича Путин «говнокомандващ» и излиза в запас, като предварително връща наградите си. Занимава се успешно със строителен бизнес, заделя част от печалбата за семейства на загинали офицери от спецназа. Работи с «проблемни» юноши, наркомани, бездомни деца, спасява ги от наркотиците и алкохола, учи ги на руска история и руски език, пътешества с тях из планините.
На 1 септември 2010 г.Сергей и жена му пътуват по магистрала, когато пред тях става катастрофа – една от колите се преобръща и пламва. Той успява да извади двама от пътниците, а когато се връща за третия, автомобилът експлодира…
Ето една подборка от негови постинги в 2 форума, където той участваше. Полезно е да се прочетат мислите и спомените на един обикновен руснак за Русия, Чечня, войната и руския характер…
***
Цитат от опонент:
«А вас, господа, ви правят на последни глупаци и ви карат да загивате за нечии дребнособственически интереси…»
Уважаеми Гурон,
Отстрани, разбира се, Вие виждате по-добре, отколкото аз. Аз само съм се родил и израсъл в Чечня (Надтеречни район, станица Шелковская), после извеждах оттам семейството си и съседите (когото успях), а сетне бях «последен глупак» – от 1994 до 1996 г., и от 1999 до 2004.
И ето какво искам да Ви кажа.
През 1991-1992 гг. (още преди първата война) в Чечня бяха изклани ДЕСЕТКИ ХИЛЯДИ руснаци. В Шелковская през пролетта на 1992 г. милиционерите-чеченци иззеха всички ловни пушки на руското население – а подир седмица в обезоръжената станица влязоха чеченските «боевики».
Те се занимаваха с прехвърляне на недвижима собственост. За целта имаха разработена цяла система от съответни знаци.
Например: човешки черва, намотани по оградата, означаваха, че собственикът го няма, в къщата има само жени, готови за «любов».
Женски тела, набити на коловете върху такава ограда: домът е свободен, може да се заселва.
Ето защо, уважаеми Гурон, аз и онези, които воюваха заедно с мен, не мислехме за «нечии дребнособственически интереси».
Мислехме за съвсем други неща.
***
Да, вярно е, че военните не са политици. Спомних си една история…
Моята рота беше вдигната, за да разоръжи едно чеченско змийско гнездо; тогава действаха «вованите» (спецназът на ВВ на МВР), а ние само прикривахме.
Когато при командира на вованите доведоха старейшините на селото, той поиска от тях до 2 часа да му предадат 24 автомата.
На това един от старейшините започна да се @бава в стил «Лукашенко». Той заяви, че в тяхното село действа законен отряд за самоотбрана, но на самите тях не им достигат автомати, затова военните са длъжни да му дадат незабавно още 20 автомата.
От този отговор вованите се сащисаха – обаче ние не се смутихме.
Пред очите на всички старейшината получи автоматен откос, който го преряза на две.
И докато краката му още подритваха, другите старейшини чуха деликатна молба: да предадат не 24 автомата, а 100.
И не за 2 часа – а за 1 час.
Чеченците предадоха точно 100 автомата за 40 минути.
Поуката от тази история е следната: политиката и дипломацията са подходящи за партньор, който се държи в някакви рамки. За «партньор», който е излязъл от тези рамки, трябва да се използват други инструменти.
***
Виждал съм колони автобуси, към които поради вонята не можеше да се приближиш на по-малко от сто метра.
Бяха натъпкани с тела на руснаци, изклани от чеченците.
Виждал съм жени, които чеченците бяха разрязали на две половини с резачка за дърва.
Руски деца, набити върху коловете на пътни знаци.
Черва на руснаци, които чеченците «художествено» бяха намотали по оградите.
Нас, руснаците, ни изчистиха от собствената ни земя, както се чисти кал изпод ноктите. И това беше още през 1992 г. – до «първата чеченска» война оставаха цели 2 години.
***
Грозни не го «връщаха в каменния век». В Грозни се водеше сражение. За пример мога да кажа, че моят взвод за половин ден изразходва пълен камион ГАЗ-66 със заряди за огнемети «Шмель».
А местното «население» го питах къде през 1991-94 гг. са изчезнали 200 хиляди руснаци…
***
По време на първата чеченска война бяха заловени видеозаписи на развлеченията на непълнолетни чеченци (вайнахи) с руски жени.
Те караха рускините да застават голи на четири крака.
После хвърляха по тях ножове като в мишени. Стараеха се да улучат влагалището.
Всичко това се снима на видео и се коментира.
***
Руснаците през 2009 г. кардинално се различават от руснаците през 1991 г. През 1991-ва в станица Шелковская един въоръжен чеченец изби над сто руснаци – ходеше от къща на къща, спокойно презареждаше и стреляше.
И никой не посмя да се съпротивлява.
Но само 15 години по-късно в Кондопога, Твер и Ставропол чеченците си счупиха зъбите.
***
Замислете се: кой даде заповед да се воюва? Не ми казвайте, че го е направил алкохоликът Елцин. Всички решения вместо него винаги са били вземани от е…е наоколо му. Престъплението на Елцин е не в това, че въведе войските през 1994 г. – а, че не ги въведе през 1991-ва.
Роден съм и съм израснал в Чечня – станица Шелковская на Шелковския район на Чечено-Ингушската автономна република. От ранно детство пътят ми се пресече с този на вайнахите.
И още тогава ме порази колко много те са по-силни духом от нас, руснаците. В детската градина между руските и вайнахските деца постоянно имаше сбивания – след които викаха родителите.
И ето, че от «руската» страна винаги идваше мамичка, която започваше да се кара на своето синче.
- «Как може така, Васенка (Коленка, Петенка), да се биеш? Не трябва да се биеш, това не е хубаво!
А откъм «вайнахската» страна винаги идваше бащата. Той шибваше един зад врата на сина и започваше да му крещи:
- Как ти, джяляб, си посмял да се оставиш да те бие този вонящ руснак – син на алкохолик и проститутка?! Утре искам така да го набиеш, че той после винаги да се насира от страх, като те види!
В училище рядко минаваше ден без сбивания – при това на мен ми се налагаше винаги да се бия сам. И това независимо, че в моя клас имаше петима вайнахи и петнадесет руснаци. И докато аз сам се бранех срещу петимата, другите 14 «горди руси» в това време внимателно разглеждаха обувките си.
(По принцип, ако Вие използвате обществен транспорт, неведнъж сте виждали подобна картина: някакъв тъпанар се заяжда с някого, а половин автобус мъже в този момент непременно започват да се интересуват от собствените си обувки).
Върху нас постоянно упражняваха психологически натиск, търсеха слабите ни места. Малко да се огънеш – и край: ще те смажат така, че вече за нищо няма да ставаш.
Веднъж след часове ме причакаха вайнахи от горните класове. Сбихме се, разбих главата на един от тях с водопроводна тръба. Другите прекратиха боя и отнесоха ранения.
На другия ден в класа дойдоха непознати вайнахи и ми определиха среща, като заявиха, че ще се бием с ножове – на смърт.
Отидох. Те бяха петнадесет души, и всички яки мъже. Рекох си: край, сега ще ме заколят.
Но те оцениха, че не се бях изплашил и бях дошъл сам – затова определиха срещу мен да се бие само един.
Дадоха ми нож, а чеченецът излезе без оръжие. Тогава и аз хвърлих ножа и се бихме с голи ръце. След това се озовах в болница със счупвания.
А когато излязох, ме срещна бащата на онова момче, на което бях строшил главата с тръбата. Той ми каза:
- Виждам, че си воин и не се страхуваш от смъртта. Заповядай на гости в дома ми!
После дълго разговаряхме с него. Той ми разказа за «адатите» (чеченските родови обичаи), за възпитанието, чрез което превръщат чеченските момчета в бойци, че ние, руските педераси, сме се откъснали от корените си, престанали сме да уважаваме своите старци, пропили сме се, изродили сме се в тълпа страхливи овце и сме престанали да бъдем народ.
Именно оттогава започна и моено «преобуване» или, с други думи, оформяне.
После настанаха «веселите времена». Чеченците започнаха да колят руснаци по улиците посред бял ден. Пред очите ми на опашка за хляб едно руско момче беше обкръжено от вайнахи, един тях се изплю на пода и му предложи да излиже плюнката. Когато той отказа, разпраха корема му с нож.
В един от класовете по време на час влязоха чеченци, избраха трите най-красиви руски ученички и ги отведоха със себе си.
После разбрахме, че момичетата са били връчени като «подарък» за рождения ден на местен чеченски големец.
А после станало съвсем весело. В станицата дошли «боевики» и започнали да я прочистват от руснаци. Нощем се чували виковете на хора, изнасилвани и заколвани в собствените им домове. Никой не им идвал на помощ. Всеки бил сам за себе си, всички се тресяли от страх, а някои се изхитрявали да се оправдават «идеологически»: «Моят дом е моята крепост». (Да, уважаеми Родо, тази фраза я чух именно тогава. Човекът, който я произнесе, вече не е жив – вайнахите намотаха червата му върху оградата на собствения му дом). Ето така нас, страхливите и глупавите, ни изклаха един по един. Десетки хиляди руснаци бяха убити, няколко хиляди попаднаха в робство и в чеченските хареми, стотици хиляди избягаха от Чечня само по долни гащи.
Така вайнахите решиха «руския въпрос» в отделно взета република.
И успяха, защото ние бяхме нищожества, абсолютни лайна. Ние и сега сме лайна, вярно, не час толкова редки – в лайната започнаха да се мяркат и стоманени парченца. И когато тези парченца се съберат заедно – се случват Кондопоги. Засега те са малко, но вайнахите са юнаци. Истински санитари на гората. Като резултат от тяхната културно-просветна мисия в Русия руските овце отново се превръщат в хора.
Въобще, който веднъж е срещнал чеченци, има за какво да ги мрази.
***
Видеото е снимано от боевиките през 1999 г. по време на нахлуването на групировката на Басаев в Дагестан. На пътя й имало наш блок-пост, личният състав на който се насрал от страх и се предал в плен.
Нашите военни са има имали възможност да умрат мъжки, в битка. Те не поискали това – и в резултат били изклани като овце.
Ако сте разгледали внимателно видеото, ще видите, че само на един ръцете са вързани, него колят последен. Другите имали шанс да загинат човешки. Всеки от тях е можел да се изправи, да направи последното в живота си рязко движение – и ако не успее да захапе гърлото на врага, поне да получи нож или автоматен откос изправен.
Но те, виждайки, чувайки и чувствайки, че до тях колят другаря им, и знаейки, че по същия начин ще заколят самите тях, така или иначе предпочели овча смърт.
Точно такава беше цялостната ситуация с руснаците в Чечня. Там ние се държахме по същия начин. И точно така ни изклаха.
Впрочем, аз на всяко ново попълнение във взвода, а после в ротата ми, непременно показвах трофейни чеченски видеокасети, при това още по-шокиращи. Моите бойци гледаха и изтезания, и разпорване на корем, и рязане на глава с ножовка. Внимателно гледаха. И след това никому не можеше и да хрумне да се предаде в плен.
Вече ви разказах за речта на Рохлин. Сега да ви разкажа и какво беше после… После беше страшен бой, в който от 19 души в моя взвод живи останахме 6. И когато чеченците нахлуха в позиците ни и се стигна до хвърляне на гранати, и разбрахме, че вече може би идва краят ни – тогава видях истински руски хора. Вече никой не се страхуваше. Имаше някаква весела злоба, откъснатост от всичко. Мисълта ни беше само една: «батя» помоли да не го подвеждаме».
Ранените сами се превързваха, сами си инжектираха промедол и продължаваха боя.
После влязохме в ръкопашен бой с вайнахите. И те побягнаха.
Това беше преломният момент в битката за Грозни.
Това беше сблъсък на два характера – кавказкия и руския, и нашият се оказа по-твърд. Именно тогава аз разбрах, че сме способни на това. Тази твърда опора съществува у нас, трябва само да бъде почистена от облепилите я говна.
В ръкопашната схватка взехме пленници. Когато ни гледаха, те дори не скимтяха – а виеха от ужас.
После ни прочетоха прехванати радиограми, сред тях заповед на Дудаев: «Разузнавачите от 8 армейски корпус и от спецназа на Въздушно-десантни войски да не се вземат в плен и да не се изтезават – а веднага да бъдат доубивани и погребвани като воини».
Ние много се гордеехме с тази заповед…
Оттогава наблюдавам и се старая да забелязвам избуяването на руския на характер.
По принцип, динамиката на промените е приятна – но до пълното прераждане на руснаците в правилна посока все още е твърде далече.
***
Някои мразят всички «чернилки».
Но това е само първата, най-елементарната форма на омраза.
После идва разбирането, че нито чеченците, нито арменците, нито евреите са ни виновни. Те правят с нас само онова, което ние им позволяваме да правят.
***
Аз съм благодарен на чеченците за урока, който ми преподадоха. Те ми помогнаха да видя моя истински враг – страхливата овца и педерас, които здраво се бяха настанили в собствената ми глава.
Ако руснаците се държаха като истински мъже – нямаше да има нужда от никакви войски. Населението на Чечня през 1990 г. беше около 1,4 милиона, от тях руснаци – 700 хиляди. В Грозни – 470 хиляди жители, от тях руснаци – 300 хиляди. В изконно казашките райони – Наурски, Шелковски и Надтеречни, руснаците бяха около 70% от населението.
Ние на собствената си земя се предадохме на враг, който беше по-малоброен 2-3 пъти от нас.
А когато дойдоха войските – просто вече нямаше кого да спасяват.
Превод: Любомир Чолаков
