„Посвещава се на децата от 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век"
Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме.Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”.Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?
Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща.
След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.“
Четем и се усмихваме тъжно, знаейки, че всичко написано е истина. И какво от това? Времето не се връща назад. Но, някак си ми се иска поне ценностите да успеем да върнем. Защото истинските неща в живота се градят само и единствено на тях...
(текстът се върти из социалните мрежи в интернет)
