Един Член е повод на днешния 14 декември да се гледа като на ден исторически. Той /Членът/ стоеше гордо начело на Конституцията на Народна република България дълги години. Почти целият социализъм.
Мнозина го харесваха, други не, но никой не скачаше открито срещу него. Защото той гласеше: Ръководна сила в обществото и държавата е БКП. Ясно и кратко. И най-важното логично. Защото по онова време в любимата ни татковина друга партия нямаше. От което веднага следва: Партиец това звучи гордо.
Демокрацията скочи против този Член точно 35 дни след падането на Тодор Живков. На 14 декември жива демократическа верига обкръжи все още тоталитарния парламент и поиска член първи да се махне веднага. Някои разкрасиха с този драматичен ден биографиите си, други написаха книги за него, трети, потърпевшите, го проклинат до днес. Всъщност точно тогава над 20 000 души изпълниха центъра на София и окупираха плътно сградата с внушителния, но и до днес неразбран надпис "Съединението прави силата". Искането на възмутените безпартийни е първите няколко редове на конституцията да бъдат премахнати. Незабавно. Напрежението расте, телевизиите снимат, ораторите говорят, вътре в залата депутатите мислят само едно: как да се измъкнат от конфузното положение и от обсадата. Напразно. Законът си е закон. Не позволява бързо да вземат гумичката и изтрият омразния закон. Необходим е най-малко месец. Отвън площадът ври и не се интересува нито от закони, нито от думи. Петър Младенов, тогава председател-президент на републиката се опитва да обясни. Казва /Всъщност дали казва?/: Нека дойдат танковете! Това е краят на кариерата му. Наричат го Пешо Танкиста. Скоро си отива и от президентството и от живота. Член първи обаче продължава да се кипри на внушителното си място още месец. До 15 януари 1990 година, когато окончателно е премахнат. Българската комунистическа партия престава да бъде ръководната сила на държавата и обществото. Демократите си тържествуват, но партиец продължава да звучи гордо и съблазнително и днес.
Ако ръстът на икономиката в родината през последните 23 години следваше поне малко ръста, с който се рояха партиите, сега швейцарците щяха да въздишат тежко и да страдат защо не са българи. На последните парламентарни избори участваха 63 политически, макар и някои съвсем немощни, сили. Общият брой на официално регистрираните партии днес е към двеста. Имаше период обаче, когато те бяха поне сто повече. Всичките устремени към парламента. На сън и на яве. Както си му е редът.
Трябва ли някой да напусне партията си, редно е да има препоръка от двама безпартийни. Това е виц. Добра шега, но тя не отговаря на българската действителност. При нас напусналият партията майка, независимо дали тя се казва НДСВ, СДС, "Атака" или ГЕРБ, веднага се хваща да прави нова. Не може да понесе да е безпартиен. По-добре е да си имаш, отколкото да нямаш.
При БСП нещата не стоят съвсем така. Защото са напълно ошлайфани, което ще рече, че са обработени сто години. Затова там ножът не стига чак толкова дълбоко. Отцепилите се социалисти се ограничават с движение, сдружения, алтернативи. Но гледат да не се отдалечават много от "Позитано". Добре е, партиецът, дори и отлъчен, да бъде близко до хранилката.
Кадрите решават всичко - мъдро ни учеше бащицата Йосиф Висарионович. Партиите обаче решават кадрите задължително да уточним днес. Затова са важни. Те могат да направят човека министър, директор, едър или дребен общински чиновник, дори портиер. А могат и да не го направят. Могат да го махнат. Щом не слуша или най-вече, ако се смени властта. Това се нарича метла. Хубава или лоша? Зависи в какви отношение си с този, който я държи.
Не пожелавай на лидера партията му да се разболее и от най-обикновена хрема. Защото много страда. И въобще не се интересуват, че държавата е в кома. Партийното здраве е най-важното здраве. Народът е важен, защото служи на партиите, а не обратно.
Напоследък почти всеки ден сме свидетели каква драма е напускането дори на един от по-важните членове на партията. Какво земетресение люшка политбюрата й. А това, че хиляди българи напускат страната, е факт, който се споменава само от време на време. Обикновено когато може да послужи на политическото артикулиране.
В икономически план доста от партиите днес са цветущи предприятия. Те не са заплашени от фалит, имат редовни постъпления и сигурна печалба. Това и Маркс не би могъл да го измисли. Държавата може да фалира, както и става, но партиите не. На тях никой не им се търси сметка. Не ги питат, откъде е първият им милион. Не ги преследват комисии за конфискации на имуществото. Има селища без лечебница, но без партиен клуб няма. Всеки опит за проникване в дълбоките партийни каси се обявява за политическо преследване. Парите им са свещени. Като мъртвите. За тях или хубаво или нищо.
Разказваме всичко това, не толкова защото днес е 14 декември, историческа дата, а защото ни се струва, че отдавна изчезналият Член първи от някогашната Конституция на НРБ все още не е погребан. Той е безсмъртен. Диша жив и здрав в съзнанието на всеки стар и нов управляващ. Ръководи го и го вдъхновява. За радост на родата и цялата принадлежаща му върхушка.
