Добра пенсия, къща и добри съседи. Това е златната мечта на американските пенсионери. Доказва го изследване на Центъра за човешките ресурси и нагласи във Флорида, САЩ.
Вече няколко десетилетия тази формула на „повторното щастие", както я наричат психолози не се е променяла. Първото щастие е периода след колежа или университета, когато американецът е на старта на живота.
Подобни мечти витаят в съзнанието и на българския белокос младеж, който е изработил стажа си и е получил право на заслужен отдих. У нас обаче възрастните не са толкова открити и словоохотливи, когато става дума за анкети. По нашите земи бъдещето все още се обвързва главно с това на децата, независимо от личните желания на възрастните.
Пенсия, къща и съседи - простичка, но гарантираща спокойствие формула.
У нас тя може засега да звучи утопично, но постепенно си пробива път в съзнанието на мнозина. Членството на България в ЕС допринася за това. В Европа не познават странната българска философия, за това, че възрастният човек се задоволява с малко и не бива да е претенциозен; или пък че старите са бреме за младите и за обществото и затова е по-добре да бъдат държани встрани от него.
В Германия и във Франция, в Италия и в Швеция казват, че животът започва отново тъкмо след пенсионирането. Тогава възрастните хора могат да помислят повече за себе си: да пътуват, да се грижат редовно за здравето си, да почиват и да се занимават с порасналите си деца единствено, когато самите те го поискат. Получават сравнително високи и необлагаеми пенсии, законно ползват медицински и рехабилитационни процедури, имат предимства за обществен транспорт и други комунални услуги. Разбира се, проблеми не липсват даже в тези страни: в Германия, напр. се говори за истинска миграция на възрастни хора към източната част на страната. Наемите там не са толкова високи, здравното обслужване е добро, цените все още са по-ниски, има и повече паркове. В САЩ от години съществува „традиция" след пенсиониране цели семейства да се изнасят в щати като Калифорния и Флорида, например, където купуват прелестни къщички от по 120 - 200 квадрата с малък басейн и се отдават на спокойствието.
Ининг Ред е германец на 72
години, дядо със спортна фигура. От година живее със съпругата си в градче
близо до полската граница. Като него са
направили още почти 40 хиляди човека над 55 години - за близо 12 години те са се преместили на
изток. Допълнително ги стимулира и доброто качество на медицинските услуги там.
Тук се чувстват добре, сигурни и спокойни. Най-стимулиращо е обаче
самочувствието. Осигурени старини - добро самочувствие. Германците обичат да е
така.
В Испания пък постоянно се увеличават пристигащите британски пенсионери. Те са станали четвъртата чуждестранна общност на Иберийския полуостров: затворена, организирана и все повече приличаща на малка Англия.
Не са малко и британските пенсионери, които се впускат в друго непознато предизвикателство, наречено България, по една основна причина - възможността да живеят тук предоволно с британските си държавни пенсии. Миграцията на пенсионери от едно място в Европа към друго всъщност е продиктувана от желанието на хората в третата възраст да живеят сигурно и спокойно.
И наистина чуждестранните пенсионери намират у нас своя рай, докато българските им „събратя" са изправени в собствената си държава на ръба на мизерията. А те не са хора второ качество, независимо от незавидното положение, в което огромната част от тях са поставени против волята им.
Като всички нормални хора в третата възраст, пенсионерите имат неистово желание да изпитват сигурност и защита тъкмо в годините, когато физически отслабват, да се радват на своето жилище, което години наред са изплащали и обзавеждали, да пазаруват за трапезата си, без да пресмятат всяка стотинка или да се лишават от храна, да си купуват необходимите лекарства, да плащат парното и тока си, без да се налага да зъзнат в студените зимни дни; дори понякога да отидат на кино или театър, тъй като, макар и на години, не са станали сенилни, да си купят чифт обувки или палто, щом потрябва.... Списъкът може да бъде удължаван и с право! Вероятно е въпрос на манталитет, а и на географско положение, но българският пенсионер наистина не е претенциозен; той се задоволява с малко, но пък е много търпелив и всеотдаен и държи на стабилно установилите се през живота му ценности. А те са винаги еднакви: домът, който е съградил, семейството, което е отгледал, приятелите, които са му останали. Живот и здраве, си пожелава българинът, а когато натежат годините - втората част от формулата става все по-важна.
Реймънд Браун, д-р по психология от Чикаго твърди, че за възрастните хора най-важна е сигурността. Става дума за спокойната визия за бъдещето. От анкетираните от екипа му 12 400 мъже и жени над 60 години, 78 % са заявили, че искат да са самостоятелни, да не зависят от дурги хора, дори от децата си и да могат да взимат самостоятелни решения. У нас близо 60 на сто от възрастните, на които се задава въпроса какъв искат да е животът им, отговарят че предпочитат да са самостоятелни. Останалите също желаят автономия, но се чувстват и обвързани със семейството. Това обаче е повече чувство за дълг, отколкото визия за начина на живот, смята д-р Евдокия Горанова. Според нея българите от т.нар. „трета възраст" са свикнали по-малко да изричат това, което в действителност мислят. Те се нагаждат според условията и обстановката и се стараят да бъдат полезни, което не винаги се оценява от по-младите в семейството.
87 % от възрастните българи желаят по-висока пенсия. 81 на сто от тях биха искали да живеят в собствено жилище и да взимат самостоятелни решения. Резултатите са от анкета на фондация „Свят за всеки", проведена през февруари 2008 г. в столицата. Оказва се обаче, че голяма част от хората, които разполагат със собствен дом, го делят с децата си или други свои близки сродници. „Не това е страшно, напротив, съжителството е приятно, когато се зачитат правата на всеки. Но младите се връщат вечер с проблемите от работата си, възникват проблеми между самите тях, а аз ставам свидетел и ми е криво. Затварям се в стаята си и пускам телевизора". Това споделя пред анкетьорите от фондацията Димитър Манолчев, който е строителен инженер с над 40 години трудов стаж. На него, както и на много негови връстници им тежи липсата на лично пространство. Манолчев отива и по-далеч като споделя, че не изпитва радост от пенсионирането, защото не може да упражнява хобито си, събиране на картички от цял свят. „Къде да ги събирам, на кого да ги показвам. Гости не мога да каня, нито мога да разнасят кутиите от обувки, пълни с изгледи от Барселона, Заир, Венецуела, Тибет и др. В къщи никой не се интересува", споделя възрастния човек. Той би желал да живее самостоятелно, да има пари да си плаща за някакъв медицински патронаж и да има къде да се събира с приятели за табла.
Добра пенсия, събствен дом и
свестни съседи - това е американската мечта на възрастните в САЩ според д-р Лий
В. Вернстън. Сигурно българите не са по-далеч от същата мисъл. Но тук тя е
по-трудно постижима. Все още родните пенсионери чакат държавата да прояви
загриженост за тях, надяват се поредния министър да оцени живота им по
достойнство и да вдигне пенсиите. „Понякога хората дори не знаят как биха могли
сами да си помогнат. Все още мнозина разчитат на дворчето на село или вилата,
където да отгледат няколко корена с домати и да сложат зимнина в буркани. А към
пенсионните фондове, към почасова работа, към възможността да си осигуриш доход
чрез сделки с имоти и имущуство все още рядко се поглежда", констатира д-р
Евдокия Горанова. Според нея има закономерност мъжду образованието и отношението
към живота след излизане в пенсия. Образованите хора, които са пътували и в
чужбина, сравнително по-лесно се адаптират към новите условия на живот. Те се
обединяват в клубове, следят новостите в банковото дело, които засягат
влоговете, интересуват се от застраховане и сделки с недвижимости.
Факт е, обаче, че човек рядко може да срещне усмихнат и доволен
пенсионер в България. Факт е още, че щастието е резултат от вътрешно убеждение и нагласа, но как да се появи тя, щом пристигнат сметките за парно, ток, вода... Има възрастни хора, чийто стандарт на живот през 21 век е като на индивиди, изостанали далеч назад в еволюцията. Бившата медицинска сестра Е. И. споделя, че след 30 години в системата на народното здравеопазване през 1997 г. най-после е успяла да се пенсионира. "Цял живот чаках този момент. Мечтаех си за момента, когато ще си стоя вкъщи, ще се радвам на старините си и ще получавам пари, без да работя. На практика обаче се оказа нещо съвсем различно. Пенсията, която взех, пред очите ми се топеше с всеки изминал ден. 1997 бе годината на най-голямата инфлация. С парите, които получавах в началото можех да си позволя на седмицата освен хляб и мляко и по 200-300 гр. сирене и дори по толкова месо. След месец-два парите започнаха да не достигат и за хляба. Нямаше към кого да се обърна за помощ, защото дъщеря ми също беше безработна. Реших да изляза за улицата и да започна да прося. В началото ми беше страшно обидно, но след това свикнах. Там, на улицата се срещнах с много свои познати, които гладът и мизерията също бяха накарали да излязат да просят и да ровят из кошовете. Оттогава минаха почти 10 години, но нищо в тази държава не се е променило. От ден на ден става все по-лошо. Трябва да издадат закон, когато някой навърши години за пенсия да го убиват. Хем да не се мъчи оттук нататък, хем да не бъде в тежест на държавата и на близките си", загубила е всякаква надежда Е. И. Същевременно обаче побелелите мъже и жени са най-коректните данъкоплатци, бързат да се издължават в жилищните си кооперации, опитват се да се борят и с текущите си сметки. Това са хора с достойнство, които се опитват да го запазят и при най-сложните житейски обстоятелства, с които са принудени да се сблъскат точно тогава, когато би трябвало да получат най-заслужената си почивка.
Впрочем България е сред най-застаряващите държави в света. Затова въпросът как живеят пенсионерите у нас ще става все по-актуален и важен. Те са активна част от обществото и нерядко решаването на важни въпроси зависи от тях. Колкото по-скоро животът им се приближи до стандартите на връстниците им от САЩ и Европа, толкова по-реални ще са промените в държавата. Те са мъдри хора с опит, ако им се създаде и добра среда за живот, могат да се окажат безценно богатство за нацията. Дори само с това, че отглеждат най-младото поколение...
Ели Димитрова
