Преди десет години, на 27 декември, Коледа и Стефановден, изтрезняхме бързо от празничното настроение с новината за атентата срещу българската база в Кербала. База "Индия", където е първият български батальон, е атакувана в 12,40 ч с кола бомба, минохвъргачен обстрел, обстрел с ръчни противотанкови гранати и стрелково оръжие. При атаката загинаха майор Георги Качорин, старши лейтенант Николай Саръев и офицерските кандидати Иван Инджов, Антон Петров и Свилен Киров. 68 наши бойци бяха ранени, 27 от тях сериозно, а шестима тежко.
Десет години след атентата в Кербала, въпреки започналите разследвания, няма наказани или виновни. Проверката на военното министерство показа, че всичко е било наред. Независимо от жертвите и ранените. Разследването на прокуратурата също не показа нищо. Бяха разпитани повече от 500 човека. Наказани обаче няма.
Смъртта на петимата воини и покаданията на другарите им показват, че някой в София не си е свършил работа през 2003 г. Не е избрана на подходящо място базата на миротворците ни. Базите „Индия” и „Кило” са в центъра на Кербала, докато нито една база на американците не е в очертанията на големи селища. Не са били взети и елементарните мерки за защита на лагера. Нямало ги е предоставяните от американците бетонни прегради, които са могли да намалят резултати от ударната вълна на колата-бомба. Нямало е и необходимо разузнаване и организация за предотвратяване на подобни атентати. Има и още куп причини, които могат да хвърлят светлина върху Кървава Коледа. И това може да стане, ако бъдат разсекретени всички документи от мисията на Първи пехотен батальон, както обеща сегашният военен министър Ангел Найденов.
Дни преди атентата, базата е посетена от делегация от висши военни, които инспектират как е изградена и как се справят българските рейнджъри. Въпреки това не са взети елементарни мерки за защита на "Индия". Не са поискани бетонни заграждения, които да спрат колата - бомба. Подготовката на контингента също не е била на ниво. Днес рейнджърите признават, че никой не е имал представа срещу какво се изправят в Ирак, че там е война. Бойци разказват, че в контингента е имало поне 100 запасняци - бивши военни и полицаи. Екипировката на българските военни на практика се е разпадала, докато изпълнявали мисии. Движели се в обикновени коли, а не бронирани джипове. Данните от разузнаването също показват, че са били подценени информациите, идващи от местните лидери, че се готвят атентати срещу чуждите контингенти. Преди това е извършен атентат над италианската база, нападения е имало и в много други части в града, както и в много други градове в Ирак....
Президентът Росен Плевнелиев и министърът на отбраната Ангел Найденов откриха в началото на месеца паметни плочи на загиналите български военнослужещи, участвали в операцията по поддържане на мира в Камбоджа и в състава на многонационалните сили в Ирак.
България участва в операцията на ООН от 4 май 1992 до 27 ноември 1993 г. с пехотен батальон. В нея загинаха 10 военнослужещи от българския контингент. В операцията на Коалиционните сили за стабилизиране и възстановяване на Ирак България участва от 22 август 2003 г. до 20 декември 2008 г. и загуби 13 военнослужещи.
В църквата „Свети Георги Победоносец“ се състоя панихида в памет на загиналите български военнослужещи.
„Всички загинали от Българската армия в мисиите в Камбоджа и Ирак изпълниха достойно своя дълг. Операцията на ООН в Камбоджа бе мащабна и отговорна. Тя целеше да се прекрати геноцидът към един народ след 20 години на унищожителна гражданска война и да се постигне траен мир. Четирима наши воини загинаха от куршумите на червените кхмери. Други 11 бяха ранени. Шестима загинаха при изпълнение на други рискови мисии. Въпреки свидните жертви и ранени, Българската армия научи своите сурови уроци в участие на рискови мисии по света и зае своето подобаващо място в усилията за мирната подредба на света и за едно по-добро бъдеще на всички на планетата след края на „студената война“, каза президентът Росен Плевнелиев.
"За целия период на нашето участие в операциите в Ирак - от 2003 до 2008 г., Република България участва с 11 контингента с обща численост над 3000 военни. В тази операция бяха дадени 13 свидни жертви на български воини. При най-драматичния инцидент – самоубийствената атака с камион-бомба срещу базата ни в Кербала на 27 декември 2003 г., загинала петима български военнослужещи, а други 27 бяха тежко ранени. Днес всички заедно скърбим и почитаме тези млади български воини и дадените свидни жертви пред олтара на българската бойна слава. Всички загинали в двете мисии изпълниха достойно и свято своя дълг – да служат на отечеството и на своя народ”, каза още държавният глава.
Онова, което може да бъде разкрито, ще направя всичко възможно да бъде разкрито. Така военният министър Ангел Найденов отговори на въпрос дали не е крайно време вече всички документи след трагичния инцидент в Кербала да станат публични.
Предлагаме ви разказа за случилото се в база „Индия” на редник Тодор Райчинов, един он очевидците на трагедията дни след завръщането му в България: „Аз не чух нищо, когато се взриви цистерната, спомня си той. Видях как гръмна. Ударната вълна и тътенът бяха чудовищни. Толкова беше силна вълната, че помете всичко. Скъса подбрадниците на каските и те се разхвърчаха, металните плочки на бронежилетките отлетяха; тези, които бяха на покрива на базата, изпопадаха.
Вълната отнесла приклади на автомати и картечници. Беше страшно, не пожелавам на никой да види подобна картина на живо, разказва войникът. Той бил на по-ниския покрив на сградата в българската база, когато постовете видели идващата към лагера цистерна. Всички познавали тази кола с нея иракчаните превозвали вода до близката тухларна. Никой нямаше да обърне внимание на колата, ако от единия прозорец на кабината не започна да се стреля.
Тогава българите разбрали, че ще става нещо страшно, и също започнали да стрелят, за да спрат колата.
Изпразних три пълнителя на автомата, без да спра, тръгнах да взема четвърти. В кабината на камиона не бяха двама души, както е обичайно, а трима, третият бе ниско долу в краката на останалите. Когато застреляхме хората вътре, колата се килна и остана на място, малко по-късно започна да пуши. Тогава лейтенант Саръев, който бил наблизо, казал на Тодор и на още един рейнджър да изведат командира подполк. Петко Маринов и да го скрият. Когато цистерната гръмна, аз бях на ниския покрив на базата, наведен над парапета, и стрелях. Вълната ме грабна и ме хвърли в една локва.
Свестих се от водата. От третия етаж също са падали войници. Някои оцеляха по чудо - хвърчаха стъкла, железа, части от камиона, оръжие. Когато се опомнихме, почнахме да събираме ранените. Качорин беше жив, дишаше, но главата му беше цялата окървавена, лицето му не се познаваше. Най-напред помислихме, че е друг офицер, после видяхме надписа на куртката му. Лицето на Саръев също бе цялото в стъкла. Един от колегите беше ранен в шията. Течеше кръв, беше близо до артерия, хванах му ръката и му я сложих на раната, за да спре кръвоизлива. Раненият му казал: “Свали ми жилетката, боли ме тук” и посочил мястото под гърдите. Когато свалих жилетката, коремът му бе отворен, паднаха червата му. Слава богу, оживя, оперираха го, ще се оправи, продължава Тодор.
Той разказва спокойно, без да трепне. Много от войниците оцелели по чудо. От ударната вълна един от тях се блъснал в сателитна чиния, тя се преобърнала и го похлупила, това го спасило. Друг попаднал зад метална врата и така оцелял. Докато събирахме ранените, видях един колега, че е седнал. Отидох при него, той пееше. Питам го какво става, а той продължава да пее. Ударната вълна така го беше зашеметила, че не знаеше какво се е случило. По-късно се оправи.
Не е вярно, че е имало разкъсани тела и сме ги събирали парче по парче, разказва войникът. Взривовете в кметството, в лагера и в университета бяха един подир друг, в разстояние на 5-6 минути. Веднага пристигнаха хеликоптери с лекари американски, полски, товарихме ранените, караха ги по болниците. Затова нямаше още в същия момент информация колко са ранените, къде са те. По-късно се уточни всичко.… „
