На 30 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор, с който се слага край на Първата Балканска война, а Албания става независима държава.
Ирина Калчева
Лондонската мирна конференция от 1913 г. цели да разреши териториалните спорове, възникнали след края на Първата Балканска война. Участниците в нея са победителите от Балканския съюз – България, Сърбия, Черна гора и Гърция – и победената Турция, а като представители на Великите сили в преговорите взимат участие Англия, Германия, Русия, Австро-Унгария и Италия. Трите основни точки, които се разискват, са:
• Статута на Албания, която е прегазена от Сърбия, Черна гора и Гърция по време на военните действия, но излиза с декларация за независимост на 28 ноември 1912 г.;
• Статута на санджака Нови Пазар, който е част от старите сръбски територии Рашка и Зета (Дукля), които са официално под протекцията на Австро-Унгария след Берлинския договор от 1878 г.;
• Статута на останалите завладени територии – Косово, Македония и Тракия.
Причината за избухването на Първата Балканска война е наследството на Берлинския мирен договор, с който част от откъснатите от Османската империя територии са обособени в отделни държави, чиито граници са съшити с бели конци, а друга част придобиват автономия в границите на империята. Балканските държави още тогава не могат да си поделят Румелия, Тракия и Македония – проблем, който остава болезнен и до наши дни, а намесата на Великите сили в балканските спорове води до допълнително катализиране на конфликтите. Победите на Италия над отслабената и разкъсвана от междуособици Османска империя през 1911 г. стават пряк стимул за сключване на съюз през 1912 г. между християнските държави на Балканския полуостров за съвместни бойни действия срещу общия враг. На 8 октомври Черна гора първа обявява война на Турция, а останалите съюзници се присъединяват на 17 октомври.
Страните от Балканския съюз не воюват на общ фронт, а всяка води своя собствена кампания. Българските войски срещат в Тракия най-голямата част от турската армия, която защитава пътищата към Константинопол. Сърбия и Черна гора воюват в Косово, северна Македония и Албания, а Гърция се стреми да завземе Солун в южна Македония и Йоанина в Епир. България, която по това време е наричана „Прусия на Балканите”, е най-силният съюзник, разполагащ с голяма, добре обучена и добре екипирана армия от 310 000 души. Българската войска е разделена на три части – Първа армия на ген. Васил Кутинчев, Втора армия на ген. Никола Иванов и Трета армия на ген. Радко Димитриев. Сърбия събира 220 000 мъже под знамената на Радомир Путник, а 35-хилядната черногорска армия под командването на ген. Лазарович има за задача да превземе важния град Шкодра. Гърция, която е най-слаба във военно отношение поради претърпяното жалко поражение от турците през 1897 г., предоставя само 110 000 войници, но от друга страна разполага с мощна флота, която да възпре снабдяването на турците със свежи сили от Азия. Османската империя от своя страна е отслабена и раздирана от вътрешни противоречия и размирици, а армията й е бедна и зле екипирана. Тези фактори донякъде обуславят изхода от военната кампания.
Първите големи битки се водят по линията Одрин-Лозенград и са спечелени от българите – крепостта Одрин е обсадена, а Лозенград е превзет. Турците са изтласкани до линията Люлебургаз-Караагач-Бунархисар, където отново са разбити и българската армия достига Мраморно море. Третата отбранителна линия на османската войска става Чаталджа. По същото време гръцките войници превземат Солун, като достигат града само ден преди Седма Рилска дивизия. На 3 декември е сключено примирие между Османската империя и съюзниците, и в Лондон започват мирни преговори. Гърция обаче отказва да приеме примирието, защото не е приключила все още кампанията си в Епир. Преговорите са внезапно прекъснати от преврата на Младите турци на Енвер паша, които свалят от власт правителството на Киамил паша. В резултат на това войната е подновена. В Булаир и Шаркьой пристигат свежи турски сили, но след тежка битка са разбити от българската армия под командването на ген. Стилиян Ковачев, а на 11 март ген. Владимир Вазов превзема Одрин. По същото време сърбите и черногорците покоряват Шкодра, а гърците Йоанина. На 30 май 1913 г. е подписан мир между Турция и Балканския съюз.
По време на Лондонската мирна конференция, последвала края на военните действия, Австро-Унгария и Италия изказват силната си подкрепа за каузата на Албания, тъй като тя съвпада със собствената им цел – да задържат сръбската експанзия към Адриатика. Русия от своя страна подкрепя Сърбия и Черна гора, а останалите Велики сили запазват неутралитет. Победителите от Балканската война естествено поддържат мнението, че те трябва да поделят помежду си завладените територии. Крайното решение, наложено от Великите сили, обаче е следното:
• Албания е обявена за независима държава, а Сърбия, Черна гора и Гърция са задължени да се изтеглят от територията й;
• Санджакът Нови Пазар е поделен между Сърбия и Черна гора;
• България получава частта от Тракия между Енос и Егейско море, както и Мидия на Черно море;
• За Македония не е взето окончателно решение поради ожесточени спорове между съюзниците.
Като резултат от така взетите решения през юни същата година избухва Втората Балканска война между бившите съюзници. Тя приключва с Букурещкия мирен договор на 12 август 1913 г. и ново прекрояване на картата на Балканите.
