Шест души се самоубиха чрез катастрофа до с. Кошарица, Несебърско. Това бе първата новина тази сутрин. Съботните новини също започнаха с трагичен глас – загина и нашият колега Кембъла. За денонощие загиналите и ранените са десетки. Нещо като химическата атака в Ирак.
Гинем като мухи, но не спираме безумието. То сякаш ни се услажда, мами ни с мириса на бензин и рева на мотора... Вече съм сигурен в едно: българите сме самонадеяни, безкултурни, невежи, арогантни. Не преувеличавам. На пътя всеки от нас се опитва да избие комплексите си от ежедневието и го прави с волан в ръка. Какво като гинат деца, старци, бременни... Нали сме се направили за пет минути на мъже!
Ето, например, Бойко Борисов. Американски вестник го засегнал на мачо и той веднага скача. Той скача, защото си знае за какво иде реч, но ние разтягаме сапунката вече две седмици. Засегнали му най-тънката струнка – миналото. Е и? Нали всеки човек си има биография. Каквато и да е – тя е уникална и по-добре да живее с нея, отколкото да я крие с пламнали уши. И аз познавам част от хората, с които свързват първите бизнес стъпки на генерала, но приемам това като нормално нещо, защото и те са нормални хора. Легендите ги създадохме медиите, а на нас ни ги разказаха... Но това е друга тема.
Друга е и темата за “Мис България”. Да и е честита короната и наградите, но събитието е вълнуващо за 3-4 процента от населението. Останалите гледат, завиждат и проклинат съдбата си.
Мен лично почна да ме дразни триседмичната сага на тема комисия за досиетата с изключително некадърните актьори в главните роли Петър Стоянов и някой си монархокомунист Георги Константинов. Поетът Георги Константинов, от Плевен, го знам и уважавам. Но тези двамата, които споменах преди него, ми досадиха ужасно. Прави са Надежда Михайлова и някои сини депутати, че Стоянов се е изпуснал яко. То всички го виждаме и усещаме, само той не иска да знае. Време е лекарите да му вземат огледалото...
Нахаканият министър Даниел Вълчев също упорито досажда. Пиар акциите му вече постигнаха ефекта на атомната бомба над Хирошима. Стига толкова. Вълчев, имай милост! Остави медии и за другите си колеги...
Да вземем и президентът. От него очаквах да се разграничи от пернишкия си благодетел, който бе арестуван за източване на милиони по САПАРД. Вместо това Първанов се разграничи от Вашингтон, като изрече прибързаното изречение, че атаките срещу Борисов били срещу България. Аз съм българин и не схващам статията в един вестник като обида. Ако някой се цупи, си е негова работа. Така че и президентът не ме интересува, докато не каже нещо важно по важните теми.
Горните теми не ме вълнуват, но те изтичат от всички медии. Нечовешката война по пътищата е в кримиколонките или в статистиката. Знам, че колеги още утре ще излязат с идея да си накичим някакви ленти срещу катастрофите, но в момента не ми е до пиара им. Войната на пътя я има, тя е зловеща и засяга всеки от нас. Две са воюващите страни: едната са тези, които от пътищата печелят милиони, раздувайки някакви балони за магистрали, концесии, дългосрочни планове. През това време и Албания си оправи пътищата, а нашите са минно поле. Ако ги интересуваха жертвите, положението нямаше да е такова.
Другата страна са всички останали – нашето оръжие са колите, врагът - всички около, срещу и зад нас.
Приемам отчайващото число жертви като Божие наказание за нас, българите. Сигурно голям грях сме сторили, за да погребваме толкова сънародници без видим мотив. Здрави и прави хора, а зад волана полудяват. Защо ли? Сигурно защото въобще не сме здрави и прави. Стискаме зъби в ежедневието и външно изглеждаме като другите народи. Но вътре, в нас, са се уплели възли от нерви: цени растат без обяснение; раждаемостта сред българите спада, сред циганите расте – без обяснение; пред очите ни едни хора ограбват държавата години наред, ние търсим отговор, но ни показват да мълчим и ни бият през пръстите. Децата ни гледат към други държави. Другите държави ги гледат с презрение. В болниците умираме в адски мъки – нямало райска упойка... Катаджията ни иска рушвет, жена му имала рожден ден. Депутати криеха доскоро имущество за милиони, вече ни удрят юмрук в зъбите да мълчим и си показват колите и палатите, сякаш са се трудили за тях. Селата ни загинаха. Каквото остана – пустосаха го циганите.
Властта мълчи. Мълчим и ние.
Тогава идва ред на спасението: надигаме шишето, пушим трева, надуваме уредбата. Искаме светлина. Палим колите, натискаме газта, очите ни блестят. Обичаме те Родино! Ти се земен рай... Вятърът суши сълзите ни…
341 катастрофи за по-малко от месец. 31 трупа. 420 ранени, половината ще бъдат инвалиди до гроб. 1410 произшествия от както сме член на ЕС. За два месеца и половина български семейства вървяха след 180 ковчега. По болниците лежат 1700 потрошени деца, мъже, жени, старци...
