Екстра им е на тези, които си имат метро. Скачат от блока в станцията – хем бързо, хем хладничко през лятото, хем топличо зимеска. Какво значение има кой е започвал подземната железница. Хубавото си е хубаво. Лош е този, който на бялото казва черно. Щом е за хората, щом е за столичани, който и да е свършил работата, все е в полза на народа. И трябва да му се благодари, а не да казваме, че всички са хърсъзи.Защото излиза, че траснспортна София под земята е в Европа, а над земята все още крета като стар пушлив „;москвич” по нанагорнище.
Екстра им е на тези, които си имат метро. Но питате ли ни нас, които само понякога се возим или качваме внуците и децата през уикенда, за да видят и те що е то подземна железница и да помиришат от благинките на модерното. И до други софийски квартали метрото ще стигне след години, но като че ли Младост -3 в момента е за оплакване. От едната му страна железницата вече остаря, по западната полоса е пред лента. Но жителите от центъра на квартала са принудени да се будят с час по-рано, за да се доберат до някоя от станциите на метрото, като преминат задължително през страха от кучешки лай и зъби. И затова предпочитат стария, бавен и раздрънкан автобус №305.
Преди двадесет и няколко години това бе единствениаят рейс, който превозваше новите столичани от центъра до квартала. Колелото му бе около сегашната поликлиника и асфалтът свършваше до него. Блоковете наоколо се брояха на пръсти, а отсреща все още имаше десетки незакрити поделения. Хората не обръщаха толкова внимание на бутаницата и графика на „чавдарите”. Радвахме се и на малкото, дори и на този рейс, който ни свързваше с пъпа на София.
После положението се промени.Докато нямаше метро, рейсовете по линия №305 бяха и повече, и по новички. Доживяхме дори времето бойните унгарски „икаруси” да отстъпят маршрута си на хващащите окото и ремонтирани немски „мeрецедеси”, па макар и втора употреба. С тях продължаваме да се возим и сега. Но пътуването от Горубляне до Централна гара и обратно е не просто приключение, а както би се изразил някой писател соцреалист „изпитание на силата, волята и духа”.
Всеки пътник по линията на автобус 305 в София рискува здравето си. Отиват му на кино я бъбреците, я дробовете, я седалищните части. Автобусите чисто и просто са в нокаут и напомнят повече за Танганайка, отколкото за страна членка на ЕС.
...Чинно чакам на една от спирките и дочаквам да видя как с ръмжене взема завоя тридесет годишният немски звяр, братовчед на кринолинените шапки.. Сядам в задната част на автобуса и сякаш попадам в Бойконур. Децибелите на пукотевицата от двигателя е непоносима, а седалките вибрират като при земетресение минимум 3-и по Рихтер.. По-добре са група тийнейджъри със слушалки в ушите, те май не усещат космодрума.
По средата на рейса дебне друга опасност. Хармониката, свързваща двете части на автобуса, вие като северняк. Тук-там е продупчена и се навива като стар „Велтмайстер”. Опасно е да се седи около нея. Въртящата се матална част на пода скърца страховито и прави нервите на кълбо.Превключи ли шофьорът скоростта, започва стържене, от което окончателно маймунясваш.
Над главата на възрастен гражданин страховита се мандахерца някаква желязна кутия. Крепят я два болта, но при всеки завой и всяко поклащане полита над главите.
Поредната спирка. Втората врата не се отваря. Хората се люшкат напред, после назад и накрая се промушкат през полуоткрехната задна секунди преди шофьора да я затвори. Същото е и на другата спирка. Малееееее...
Повечето от автобусите са изрисувани като на Олимпиада.. Надписите са по- мръснишки, отколкото тези в градските соцтоалетни. Обиждат се и майки, и бащи и съученици и футболни фенове. Абе чука се наред., и никой не го е еня,че демографският проблем ни е хванал за гушата.
През лятото тиферичът в рейса е пълен. Падне ли сняг в таралясника е по-студено отколкото при минусите навън.. Хората стоят с палта и шапки Само парата от устите им вдига живака. А най-новият хит от преди няколко дена е преспата сняг на две от седалките на № 305. Истинска снежна идилия.
Борбата с повечето от апаратите за дупчене на билети е безмилостна и загубена. Повечето заяждат, за други са нужни мускулите на Кобрата за да перфорираш. Аман, ама нейсе...
Стига толкова. Столичанинът е свикнал на всякакви изненади – разчленяване на автобуса на две по време на движение, откачане на врати, пукане на гуми , чупене на стъкла. Мога да продължа с изброяването, но кой ли ще ме чуе.
№ 305 е една малка България - неуютна, мръсна, рискова. Щяха да сменят автобусите този януари със стотина новички, но май котка им е минала пътя. От общината се ослушват и ни дискириминират, а жълтите автобуси продължават да возят маймуни и олигофрени. Хак да им е на софиянци от „Младост 3”.Щом си траят.Ако София бе Мюнхен кметството няма как да избегне срещата с Темида. Но не е. Хей,има ли юристи в квартала ?
Най-после слизам от автобуса., един от олигофрените. Жив! „Маймунарникът” потегля с рев, а аз ще го чакам довечера от другата страна на булеварда. Нямам избор! Освен маймунски звуци...
