Който преодолее страха, може да преодолее всичко, казва Филип Сеймур Хофман, актьорът, който ни напусна преди дни. За мнозина той бе един от най-талантливите в световното кино и театър. Не са много тези обаче, които познават забележителната му интелигентност и чувство за хумор. Уби го дрогата. Останаха ролите му. И правилата за живота, които той състави.
Сигурно съм някакъв сбъркан актьор. Дори все още не знам, кое е по-трудно: да кажа "да" или да кажа "не".
Никога не съм допускал, че някой ден ще се снимам във филми. Винаги съм си мислел, че половината ми живот ще мине в правене на сандвичи в евтин бюфет, а след това ще се оженя за някоя тлъста глупачка с увиснали цици.
Станах актьор случайно. Занимавах се сериозно с борба, но получих контузия в областта на врата и с борбата се свърши. Вече мислех да се ориентирам към бейзбола, но неочаквано се влюбих в едно момиче. Трябваше да я спечеля с нещо необичайно, атрактивно и тогава си казах: "Може да стана актьор?" Помня, че една нощ попитах Бог: "Господи, може ли да пратя бейзбола на майната му? Та аз толкова я обичам". Не чух отговора, но съдейки по следващите събития, той е казал "да".
Наистина се казвам Филип Сеймур Хофман. Обиковено се дразня от хора, които използват и бащиното си име, струва ми се много претециозно. Но моят случай е друг. Просто, когато се оказах в киното, там вече имаше актьор на име Филип Хофман, а двама Филип Хофмановци вече е търде много. Затова ми се наложи да прибавя Сеймур.
Трябва да ви кажа, че съм малко по-висок, отколкото ви се струва.
Много хора зад гърба ми ме наричат дебел. Други казват, че съм тапа. Някои пишат, че лицето ми е като тесто, а косите ми - слама. Но трябва да знаете, че съм готин пич. Само че на никой не му хрумва да ме опише откъм привлекателата страна. Все чакам и чакам някой все пак да признае, че съм симпатичен. Или интересен. Обаче всички мълчат, по дяволите. От друга страна съм благодарен, че все още не са ме нарекли дебела мръсна свиня.
Харесва ми, че моето тяло и въобще външният ми вид ми позволяват да изиграя този, който ме интересува най-много - всеки един човек.
Аз наистина страшно много исках да играя в "Големия Лебовски", но преди това дълго мислих: дявол да го вземе, това са все пак братя Коен и няма как да стане. Реших да отида пред тях и да направя нещо наистина странно, за да ги впечатля. На кастинга започнах да крещя, да подскачам като луд. И изведнъж те се разсмяха, при това толкова силно, че според мен е странно, как въобще не се пръснаха от смях. И досега помня, че ги погледнах и си помислих: "Майната й на ролята. Поне ги разсмях - и това не е малко".
Дълго време главното постижение в моя живот беше, когато веднъж, преди много години, чистейки един басейн за пари, видях Майлз Дейвис (прочут американски джаз музикант, - Esquire). Тогава си помислих: "Повече няма да ми се случи нищо по-велико от това. Всъщност така и стана".
Да си знаменит актьор и да си добър актьор не е едно и също.
За първи път почнаха да ме разпознават на улицата, когато бях на 29 години. Хората ме гледаха, следяха всяко мое действие и това си беше истински шок. Чувствах се сякаш съм без една ръка - толкова ми беше неудобно.
Не ми е нужна още слава. Нямам понятие какво ще я правя.
Днес, когато хората се заглеждат по мен на улицата или в кафенето, аз си мисля: станал съм разпознаваем, а не ме гледат защото в брадата ми се мъдри част от обяда или нещо още по-лошо. Много ме е страх обаче някой ден срещу мен да не се опули някакъв човек, на който аз да се усмихвам като на стар приятел, а всъщност от брадата ми да стърчи листо от салата.
Към успеха човек трябва да се отнася по-сериозно, отколкото към соса към печеното.
Славата постепено те лишава от съмнения. И това е най-страшното, което може да ти се случи.
Този, който успее да преодолее страха, може да се справи с всичко.
Искам да участвам във филм за страха. Огледайте се и ще видите, че цялата планета е изтъкана от нервност. Хората са изплашени. Те живеят в ужас всеки ден, страхуват се от смъртта, бедността и постоянно се измъчват от дребни опасения. Прекрасна тема за филм, нали?
Когато бях млад, имах по-малко страхове, отколкото сега и това ме кара да си мисля, че страхът нараства вътре в нас всеки ден.
Страшно харесвам фразата на Филип Рот: "Старостта не е битка, старостта е кървава баня". Толкова ми харесва, че бих я повтарял постоянно, но все пак ще се въздържа.
Сега съм на 42 години и двамата ми родители са живи. Почти във всяко интервю ме питат: "Как се справяте с живота, нали имате двама възрастни родители?". Глупав въпрос. Защо никой не пита родителите за това, как живеят с остаряващи деца.
Хората започват да остаряват от един момент нататък. Когато преминеш четирийсет, изведнъж разбираш, че тялото ти започва да се променя, променяш се и самият ти. Тези промени те убиват. Всеки започва да търси отговори. Моят отговор е - децата. Когато те се появиха в моя живот, създадоха толкова проблеми, че личните ми такива се размиха в техните.
Не съм голям специалист по децата и малко знам за тях, но съм сигурен в едно: те са най-мощните потребители на любов на планетата. Така че ако имате деца, едва ли ще ви остане любов и за някой друг.
Не обичам, когато в разгара на снимките някой идва и пита: "Не е ли жестоко?" Винаги отговарям: "Глупости, нищо не е жестоко". Знаете ли какво е жестоко? Когато всичко е вече свършило. Работата, според мен, е свършена, когато всички са си стиснали ръцете и са се разотишли по домовете си. Да тогава е жестоко.
Да си актьор е все едно да си щангист. Само че всички тежести трябва да вдигнеш със силата на своя ум.
Когато четеш книги - ти мислиш. Когато пушиш - пак мислиш. Но не е едно и също.
Когато препрочитам "Отело" ми е много трудно да не си мисля за Барак Обама.
Ако сте добър актьор, трябва да играете и в театрални постановки поне веднъж в годината - повдига самочувствието. Не твърдя, че съм добър актьор, но можете да ме видите на сцената поне веднъж в годината.
По време на симки, на който и да е филм, винаги има една нощ, в която се събуждаш и си казваш: "Мътните ме взели, какво правя тук".
Животът ми преминава в състояние на постоянна паника. Звучи като присъда, но на мен това ми помага. Сигурно някъде дълбоко в душата си искам да правя нещо специално, но се оказва, че правя всякакви други неща. Играя в киното и театъра, поставям пиеси, а неотдавна се сдобих и с фирма в Ню Йорк. Оттук и паниката - всички тези неща не ми дават и миг спокойствие. Предполагам, че ще умра също в състояние на паника. Тази мисъл напоследък ми става все по-симпатична.
Много е важно да работиш там, където те влече и да изкарваш достатъчно пари, за да си плащаш сметките. Всичко останало е приятно допълнение.
Обичам да получавам чекове с дълги, дълги числа. Обичам също да се снимам в добри филми. По правило тези две неща рядко се връзват, затова за себе си съм решил, че ще участвам във всички готини филми, дори да ми плащат малко за това. Все ще измисля нещо друго, от което да изкарам повече пари.
Бедността е невероятна свобода. Толкова невероятна, че подхожда на много малко хора.
Обичам промените - малки, големи - всякакви. Но никога няма да ме видите с каубойска шапка.
Във филма "Нощи в стил буги" аз целунах Марк Уолбърг. Нямам какво повече да кажа: целувка като целувка.
Размерът на главата ми наистина е ненормален.
Нямам никакво понятие какво правят монасите след като обядват.
Все още не съм си купил остров.
