Малцинството не иска просто да го зачитат и да се съобразяват с него в границите на позволеното, приемливото и допустимото. Малцинството иска много повече – без да пита дори от възпитание, да се качи на главата на мнозинството и да играе нещо като молитва за дъжд от оставки, нещо като кючек за демокрация.
И това не е просто една история от един университет, наричан Университета. Това е една от многото истории, разказвани в една страна, наричана България.
В нея малцинството си е въобразило, че има изконно право да се настанява и да превзема пространства, които не му принадлежат нито юридически, нито морално. То вижда отворена врата, например на Ректората, но не пита – извинявайте, мога ли да вляза вътре, понеже имам малка естествена нужда от политическо естество. То нахлува вътре, гони всички, заключва се и направо се насира.
Също както прави, ако попадне на изоставен завод със символична охрана. Не пита – извинявайте, ако не ви трябват материалите, ще мога ли да ги ползвам. Понеже с жената оплетохме конците на семейното планиране и ни се родиха няколко лапета повече – ще е удобно ли да доведа лапетата, да натоварим малко тухли, малко арматура и да им скова една стаичка.
Няма какво да се обяснява, малцинството нахлува и започва да бере желязо. Не можеш да му кажеш – я, марш, нямаш работа тук. Това би било вмешателство в неговата личностна автономия и грубо погазване на демократичните му човешки права. А малцинството е тесен специалист и по Демокраси, и по човешки права.
Малцинството има алиби за поведението си, и то е Държавата. Тя му е свръхдлъжник поради причина, че то се е родило на нейна територия. Тя трябва да е в постоянен режим на готовност да направи „нещо за него”, „да му даде нещо”. А ако не успее да задоволи претенциите му – значи сама си е виновна и някой трябва да бъде наказан.
Не е задължително да бъде наказан конкретният виновник, просто някой трябва да го отнесе. Държавата не ни осигурява оставки – ще превземем къщата на някой софийски старец и ще го изгоним на улицата, зад оградата. Държавата не ни осигурява работа – ще набием до смърт някой селски старец, ще го изгоним от живота и ще си тръгнем с пенсията му. Животът в тази Държава ни принуди да се държим така, някак по-радикално.
Малцинството има още едно алиби – Гладът. То иска да яде, иска оставки за първо, второ и десерт. Всички искат да консумират, някои искат от същото меню, но не всички си вадят прехраната на принципа – докато аз не приключа, никой няма да пипа приборите. Малцинството иска да закусва протест – оставете го на спокойствие, дори да пречи на мнозинството да си гледа работата, за да има и то възможност да намаже филия.
Малцинството се катери по водосточната тръба, за да обядва със суджуците на терасата ви – не го прекъсвайте, да не искате да го превърнете в убиец. Защото неговата логиката е убийствена – ако не може да ви открадне надениците, не му остава нищо друго, освен „да тръгна да убивам хора”, други варианти за житейска реализация са невъзможни за него.
Малцинството иска да вечеря с човешки права – наредете се прави до стената с вдигнати ръце, иначе ще се разправяме чак до Страсбург за злоупотреба с господстващото положение на мнозинството. А за такава може да бъде счетено всяко съмнение, че малцинството май е прекалило.
Малцинството никога не може да прекали, защото човешкото право е на негова страна. То може да обсеби чуждо пространство и да пребивава в него, докато само не реши да напусне. Не може да бъде прогонено с принуда, защото това е все едно да риташ срещу демокрацията и нейните ценности. Затова, когато малцинството играе кючека на демокрацията върху главата на мнозинството, на тази глава не й остава друго, освен сама да си създава тежки философски казуси.
Например ще нарушим ли великата Автономия, ако предприемем действия срещу онези, които вече очевидно са я нарушили. Ще погазим ли човешките права, ако застреляме в дома си непознат, който носи само брадва. Не може да се прецени, много е сложно, по-добре да не правим нищо повече от това да се правим на умници.
Нищо, че малцинство ни смята за завършени простофили. Прекалено сте овце, за да ни разберете, казва то. Прекалено сме овце, за да се намирате върху главите ни, съгласяваме се ние.
Влад Минев
minevv.blog.bg
