От мъглата в националната сигурност печелят олигарсите-кукловоди и политиците-кукловодени. Печелят онези, които се чувстват силни в джунглата. Печелят безогледните, безхаберните, безнаказаните и безпринципните. Печелят всички, които пет пари не дават за понятия като „България“, „общество“, „солидарност“, „национална сигурност“.
- Г-н Слатински, нека започнем с вашия коментар за преминалия парламентарен вот на недоверие срещу правителството на Орешарски, който бе за сигурността в? Каква беше ползата от него ?
- Това бе поредното изхабавяне на една много важна за демокрацията процедура. По отношение на демократичните процеси у нас всичко, до което се докосне „ГЕРБ“ придобива фарсов, съмнително интелектуален, циничен и на моменти пошъл характер. Толкова много партии се изредиха във властта или поне в парламента, но толкова ниска топка откъм професионализъм и демократична култура не сме имали.
Абсурдно е именно „ГЕРБ“ – кохортата аматьори с тоталитарни рефлекси и силовашка закваска, нанесли толкова щети на системата за национална сигурност, да искат вот на недоверие на правителството по отношение на сигурността!
При цялата размитост на образа на това правителство и липсата на стратегическо мислене, при неговото зациклило в паранои лутане, за да не кажа дори при изгубването му в дебрите на очевидната административна немощ и несъмнената професионална полукомпетентност– и във вътрешните работи, и в специалните служби, и в отбранителната индустрия, и в противодействието на извънредни ситуации, - на фона на „ГЕРБ“ управляващите изглеждат макар и не съвсем естетично, то не отчайващо зле…
- Кое е най-пагубното и най-фрапиращото в разрушаването на системата за национална сигурност след 1989 г.?
- Най-пагубното и най-фрапиращото, според мен, бе отказът на елита (политически, икономически, финансов, интелектуален и културен) от национална сигурност. Българският елит избра такъв тип Преход (на разграбване с цената на всичко и на всяка цена на материалните и моралните ресурси на страната и обществото), при който държавата да бъде раздържавена и разнормализирана, смазана и смачкана, парализирана и парцелирана. При такъв Преход национална сигурност не е нужна, тя даже се превръща в контрапродуктивна, вредна за идеолозите и стратезите на Прехода.
Поради това онези, които в началото на Прехода държаха ключовите позиции в държавата (т.е. върхушката на БКП и ДС) и си представяха Прехода като трансформация на политическата си власт в икономическа власт и след това обратно трансформиране на икономическата власт в политическа, съвсем съзнателно провеждаха или подкрепяха действия, чрез които трябваше да се радзрушат полицейските и военните, разузнавателните и контраразузнавателните, съдебните и разследващите, контролните и инспектиращите институции.
Точно онези, които най-добре знаеха какво значат подобни силни и работещи институции, те ги разрушиха, защото при наличието на такива силни и работещи институции Преходът нямаше да се осъществи така, както бе планиран – на повсеместен и неограничен грабеж на национално богатство, което после да бъде реконсолидирано в крайно ограничен брой ръце.
Разбира се, моето поколение политици от СДС допринесе за пътя, по който прие Прехода, но не толкова съзнателно, колкото като използвани от кукловодите на Прехода. Донякъде е смешно да се говори, че ние – една шепа дошли от случайни места във властта сини политици, сме разбили държава с армия от 100 000 души, с полиция от 50 000 души, със специални и специализирани силови служби от 30 000 души и още 20 000 души други силови структури (напр. войски - Вътрешни, Гранични, Транспортни, на Комитета по пощи и както там се наричаше) – т.е. силов апарат от 220 000 души поне! Както казва Петко Симеонов – ние бяхме щастливо употребени. Аз добавям – щастливо употребени за нещастието на България. Но когато се нападат употребените (не отричам нашата вина, ние профукахме много демократични шансове на България и позволихме да бъдем употребени), нека не забравяме, че с пъти по-страшна е вината на онези, които ни употребиха – те са главните разрушители на съвременна България и нейната национална сигурност.
- Какво е останало от системата за национална сигурност днес? Има ли такава система въобще ?
- Катастрофата на системата за национална сигурност вече е настъпила, само че обществото още не си е дало сметка за това. Ние живеем в посткатастрофично време по отношение на националната сигурност. Както впрочем и на здравеопазването, образованието, социалната политика и къде ли още не – в държава с разбита национална сигурност всеки проблем, дори и сравнително лекият, незабавно се качва на ниво пряка заплаха за националната сигурност.
Катастрофата е настъпила. Даже понякога си казвам, че може би не е и съвсем прилично да си говорим за силовия сектор, когато в цели региони няма лекари – има окръзи с по 1-2 педиатри, 1-2 хирурзи, 1-2 невролози. В Перник от петък след обяд до понеделник преди обяд не се препоръчва да се получават инсулти и инфаркти, защото през това няма невролози и не само невролози.
При настъпила катастрофа управляващите в системата за национална сигурност са подобни на объркания лодкар, чиято лодка е подхвърляна в бурното море, той прави панически действия, гребе напосоки, гледа да не се удари само в някоя видима скала, но няма нито време, нито сили, нито събрани във възел мисли – как да избягва подводните скали и някоя от тях ще се превърне в присъда за лодката му. Може би не напразно думата „риск“ произлиза от „подводна скала“. Днес българската лодка е подмятана от морето на глобализацията, постмодерните предизвикателства, мрежовите структури и обществото на риска, нейните управляващи симулират, импровизират, имитират и наподобяват някакво управление на лодката, но само по отношение на видимите опасности и заплахи. Що се отнася обаче до истинските рискове - за тях няма нито представа, нито стратегия, нито воля, нито капацитет за управление. България съществува по инерция, ден за ден, от дъжд на вятър, докъдето може и нито миг след това…
- Кой печели и кой губи от мъглата в сигурността ? В стратегията е записано, че гражданинът е в центъра на сигурността, но така ли е ?
- Печелят олигарсите-кукловоди и политиците-кукловодени. Печелят онези, които се чувстват силни в джунглата. Печелят безогледните, безхаберните, безнаказаните и безпринципните. Печелят всички, които пет пари не дават за понятия като „България“, „общество“, „солидарност“, „национална сигурност“. Печелят крадците, произведени в ранг на преуспяващи бизнесмени и банкери. Печелят шоумените, произведени в ранг на нови месии. Печелят героите на нашето време – алчните, хищните, жестоките. Жестокост не е само да причиниш някому зло, травма, смърт. Жестокост е да си щастлив, докато страната и народът ти плачат с горчиви сълзи. Жестокост е в името на оставането на власт да подхвърляш жълти стотинки на бедните и оскотяващите от социална аномия, апатия, анемия и аномалия. Жестокост е да мамиш хората, че има пак връщане към златната клетка на държавата на абсолютната сигурност. Жестокост е да лъжеш хората, като им продаваш минало и илюзии и им внушаваш, че пак ще се върнем в нещо подобно на социалистическия басейн, в който те ще могат да са плацикат напълно безопасно в хлорираната вода под поогледа на подтичващия и надуващия свирка край басейна спасител с космати гърди.
Далеч по-честно е да кажеш на хората, че соцбасейнът вече го няма или в него след малка реконструкция са плацикат мутри и мутреси, а народът ни трябва да се учи да плува в бурните води на Атлантическия океан. То пак се нарича плуване, само че е доста по-различно. Океанът е по-сложен за плуване от басейна, но в същото време предлага и много повече възможности и красоти, преживявания и емоции. Океанът не е само проклятие, той е и шанс. Шанс – за онези, които са случили на елит, подготвящ ги за справяне в океанските простори и вълни.
А съвсем конкретно – гражданинът у нас не е в центъра на сигурността, защото не е в центъра на политиката, не е в центъра на Прехода. За нашия елит и за избираемите аристократи в парламента гражданинът не е цел, а средство, той е почва, той е тор – върху който трябва да избуят щастието и просперитетът на този елит и на тези избираеми аристократи.
- При управлението на ГЕРБ не се прие пакета от закони в сектор „Сигурност”. Как оценявате процеса на разработката им при тази власт ?
- Вече се уморих да следя и анализирам т.нар. „пакети от закони“ сигурността. Тройната коалиция имаше такива пакети, от които остана само разбиването на двете контраразузнавания и създаването на нещо като нищо на света, наречено ДАНС (даже не ми се иска да дешифрирам тази абревиатура, защото в нея има сакрални думи, намиращи се на светлинни години от онова, което абревиатурата прави вече няколко години). Да, да напомня, че с прякото съдействие на сегашния председател на Народното събрание, но в качеството му на много слаб вътрешен министър, бе съсипана Академията на МВР като бе закрит факултет „Сигурност“ – за щастие и радост на много частни университети, в които се водят на щат срещу тлъсти заплати някои червени, а и не само червени стратези в сигурността. „ГЕРБ“ се засили да прави нещо със своя пакет от закони, дори разпореди командно-административно те да бъдат обсъждани в иначе автономни институции и университети, но пакетът се оказа такава боза, че изглежда самите му вносители се отказаха от тях, с което спестиха на системата за национална сигурност доста неадекватни поразии.
Сегашната власт се лута между две крайни състояния – разконцентрирано въртене около собствената си ос и разфокусирано вглеждане в собствения си пъп. Тежката артилерия от нейни експерти се оказа всъщност лека кавалерия. Видяхме непрекъснато изтезаване и осакатяване на МВР, съсипване на службата за борба с организираната престъпност… И толкоз.
У експертите в сигурността се е натрупала огромна умора и те затова не искат, както не искам и аз, да бъдат въвличани в дебати за пакетите закони. И по-общо – за реформите в системата за сигурност. Защото когато питате един експерт, очаквате от него експертно мнение за професионални решения. А всъщност в решенията няма нищо професионално, те са изцяло политически решения. В тези политически решения не е търсено какво е добро за системата за национална сигурност, а какво е полезно за властимащите. Но когато няма професионално, а има политически мотивирани решения, цели и пакети закони, тогава нека експертите бъдат (бъдем) оставени на мира и да вземат отношение политолозите. Трябва да говорят не Димитър Йончев и Николай Слатински, а Огнян Минчев и Евгений Дайнов. Това е тяхното поле, на нашето поле няма нищо за коментиране. Освен да се принуждаваме вече 2 десетилетия да поставяме диагнози, които с всяка измината година предвещават все по-сложни решения, стигнали до радикални хирургически намеси и химиотерапия.
Да, системата ни за национална сигурност бе докарана до острата необходимост от радикална хирургическа намеса и неизбежната потребност от химиотерапия.
Рискувам да кажа нещо малко скандално – поне от гледна точка на общоприетата логика - че системата за национална сигурност едва ли се нуждае най-много в момента от пакети от закони. То и пакетите са пакети на думи, иначе е лаическа работа на парче.
Системата за национална сигурност се нуждае много повече от връщането й като приоритет за управляващия елит. Тя се нуждае от реабилитиране на професионализма в нея. Тя се нуждае от едва ли не (говоря символично) горене на клади на вещиците-политически парашутисти, протежета, навлеци и калинки в нея. Тя се нуждае от обръщането й с лице към обществото и обикновения човек – гражданин, данъкоплатец, атом на българската държавност. Тя се нуждае от придаване на истински смисъл на трите думи – „система“, „национална“ и „сигурност“, защото не е нито система, нито национална, нито за сигурност. Тя е деградирала до състояние, в което „система“ е заменено с нищо незначещото, дрънчащо на кухо и звучащо крайно вторично, периферно и на принципа „колкото толкова“ - понятийце „сектор“; „национална“ изобщо е отпаднало (или частимно заменено с „натоинална“ - обърнете внимание, че са разменени само две букви, а разликата е станала от земята до небето – Natoinal вместо National); а „сигурност“ е станало „несигурност“ (ако не и нещо по-лошо – „страх“, „тревожност“, „паника“, „депресия“).
- Защо президентът Плевнелиев се оплаква, че не знае нищо за подготвяните закони в сектор „Сигурност” ?
- Вероятно има четири причини за такова нещо, ако той наистина се е оплаквал и за това, макар че един президент не бива да се оплаква, не трябва да хленчи, не може да се показва слаб и не е редно да занимава обществото с проблемите си.
Първо, може би защото с изключение на няколко висши партийни влъхви в БСП никой друг не знае нищо за подобни подготвяни закони.
Второ, може би защото подготвяните закони са такива като замисъл и качество, че не са за показване на президента, а значи и на обществото.
Трето, може би защото в президентството секторът „национална сигурност“ е много слаб. Вярно е, че аз съм ревнив на тази тема, защото бях убеден, че ако българският президент има някакви по-сериозни правомощия, те са само в сферата на националната сигурност, не напразно има един-единствен съвет към президента, който му е даден от конституцията и законите на страната – Консултативният съвет за национална сигурност. И не бива подобно на Първанов да се плодят безброй съвети, някои участници в които по-късно бяха изпратени доста брутално в един по-добър от земния свят… Сегашното президентство запази инерцията на втория мандат на Първанов – на обезличаване на експертизата в националната сигурност, на щъкане из кулоарите на някакви неидентифицирани субекти, минали покрай националната сигурност или останали в нейния 20 век.
Четвърто, може би защото при наличието на толкова млади и отлично подготвени специалисти у нас в националната сигурност (аз се радвам на свежата кръв в експертизата на националната сигурност, която произвеждат висши учебни заведения, в които преподавам), президентът не можа за 2 години да повиши осезаемо културата си на изказа, на мисленето, на схващането на проблематиката на националната сигурност. Той говори доста лаически, непрофесионално и понякога с един ненаучен, а се случва и антинаучен, демодиран език в тази област. А всичкото това му пречи да си изработи шесто чувство, усещане, рефлективност и рефлексивност към проблематиката. Затова живее с постоянното чувство на информационен глад, на остра когнитивна недостатъчност.
- Отне ли премиерът Орешарски от президента Плевнелиев инициативата за реформи в сектор „Сигурност” ?
- Ох, не ме настъпвайте на болното място! Аз се опитвам, при цялото ми негативно отношение (меко казано) към това правителство, да не се отнасям към него по принцип, а принципно, т.е. да намирам добра дума за добрите неща, стига да ги видя. Но премиерът за мен е парадокс – досега сме имали доста de facto премиери в сянка, но сега имаме de jure премиер в сянка, а по-скоро – премиер-сянка. Един размит образ, една условност, едно досещане за плътност, за телесност. Българите са постигнали един вид обществен договор – договорили са се, че ще помнят и няма да забравят, че Орешарски им е премиер, дори като отсъстващият премиер. Всеки българин трябва да е един Платон, а по-скоро всъщност един Сократ, който наблюдава сянката на стената на пещерата и по нея съди за човека, хвърлящ тази сянка. Ако Орешарски замине някъде за три месеца, но на нас ни съобщават прилежно в медиите какво уж прави той, ние няма да усетим, че е заминал, ще останем с усещането, че е тук. И все така за нас ще е далеч по-важно какво три-умвиратът Ц.Василев-Пеевски-Доган решава за България и какво ди-умвиратът Местан-Станишев прави за превръщането на въпросните решения в практически и политически дела.
В този смисъл Орешарски ничия инициатива не е иззел. Камf ли на Плевнелиев. И камо ли в сигурността. Друг е въпросът, че Плевнелиев може да инициира не закони, а дебати, а освен това не може да обяснява колко хубаво е едно или друго решение за него, което не е хубаво за националната сигурност (и обратно!), а трябва да назовава нещата с истинските им имена – винаги, когато те пряко засягат оголените нерви на България и нейната национална сигурност.
- Как ще коментирате вижданията на вашия колега професор Йончев за необходимоста от Закон за сигурността ?
- С Димитър Йончев отдавна ни свързват политически различия, житейско приятелство и колегиално надмисляне. Той е един от тримата специалисти в националната сигурност, на които свалям шапка. България не можа да използва адекватно неговите човешки, професионални и политически достойнства.
Казвам това, за да не бъда разбран погрешно. Ако за необходимостта от изграждане на съвременна система за национална сигурност първи у нас в началото на 90-те години заговори именно Димитър Йончев, то е трудно да се установи кой от двама ни първи заговори за необходимостта от Закон за националната сигурност. Очевидно тази идея се роди в нашата обща някога творческа лаборатория. За нея и той, и аз сме писали и говорили десетки пъти, отредили сме много място в монографиите си.
Да, ние се нуждаем от Закон за националната сигурност. Но както по-горе вече казах, може да е абсурдно, но най-остро належащи вече в системата за национална сигурност са други неща, а те със закон не се уреждат. Със закон обич към България не се генерира. Със закон жизненоважната нужда от национално опомняне не се поражда. Със закон емиграцията на децата ни не се спира. Със закон не можеш да спреш срутването на сграда, чиито основи са подкопани и чиито подпорни греди са изгнили.
Улавям се на мисълта, че ние като общество сме преизпълнили плана от закони, задръстили сме правното си пространство, превърнали сме го в сметище за неработещи нормативни актове, в гробище за разбити добри намерения, в резерват за пропаднали илюзии. Н законовия хаос, който цари у нас всяко добро законодателно решение неизбежно се превръща в своето отрицание и неспасяемо умножава хаоса.
Законите вече като че ли имат друга роля – да пречат на опомнянето на страната, да саботират нейното освестяване, да пресичат всяка разумна идея – с нормативния си крясък и трясък – Не, не може, не е законно!!!
Ние забравихме, че не хората служат на законите, а законите служат на хората! Лош е този закон, който кара хората да страдат, който избожда очите на обществото и изтръгва сърцето му.
Прав е Андре Конт-Спонвил да пише: "В деня, когато законността ще замести морала, а демокрацията - съвестта, когато правата (в юридически смисъл) заместят задълженията, няма повече да има нито морал, нито съвест, нито задължения. И това ще е спокойното, комфортното и демократичното царство на легалиста мръсник."
Ние навлязохме, може би необратимо в Първото Българско царство на легалистите мръсници.
- Политическата, институционалната и моралната криза не е ли голямата заплаха за националната ни сигурност ?
- С всичко казано досега се опитах да отговоря положително на този въпрос – да, политическата, институционалната и моралната криза е заплаха за националната сигурност. Само че за мен, както вече казах, това, което ние преживяваме не е криза, а катастрофа.
- Това правителство генератор ли е на рискове за националната ни сигурност ?
- За мен това правителство не само е генератор на рискове за националната сигурност, то самото е риск за националната сигурност.
- Има ли необходимост от подготовката на Стратегически преглед на системата за сигурност и отбрана, каквато е идеята на министъра на отбраната Ангел Найденов ?
- Понеже чета лекции и във Военна академия, освен в УНСС и частично в СУ (заради честта да преподавам там, иначе си е почти благотворителна дейност от моя страна) и в НБУ (макар че там упорито, вероятно от страх от конкуренция, не искат да разширят моето присъствие, независимо от качествения научен продукт, който мога да им предоставя), то по някакъв начин министър Найденов освен, че беше мой слушател, сега е и мой шеф. Затова не е етично да коментирам неговите действия. Пък и не съм специалист по отбраната и военните проблеми. Но мога да кажа, че България има нужда от стратегически преглед и най-вече институционален одит на цялата система за управление, в частност и на цялата система за национална сигурност.
Защото и националната система за управление, и системата за национална сигурност са много зле структурирани, не произвеждат нужния продукт - стабилност, сигурност, просперитет, жизнен стандарт; поглъщат твърде неефективно финансови и човешки ресурси и на практика демодернизират, декапитализират и демотивират страната и обществото.
България си позволява твърде много институции, вкл. в системата за национална сигурност, които тежат на данъкоплатеца и са се превърнали в синекури за наши хора, партийни членове, бизнес партньори и емоционални приятели. Провеждането на стратегически преглед и институционален одит на националната система за управление като цяло и на системата за национална сигурност в частност, е абсолютно задължително. Другото би било да хвърляме цялата енергия и всичките си усилия в постоянно пребоядисване на колата на държавата, докато тази кола е поставена на трупчета. Българският „Титаник“ се е блъснал в айсберга, а ние – като елит, власт, общество и обикновени граждани се караме как да бъдат подредени мебелите по палубата и с какви дрехи да се явим на вечерния концерт на втората палуба отгоре надолу или отляво надясно…
- Като военен експерт склонен ли сте да подкрепите идеята на „България без цензура” за връщането на наборната военна служба?
- Вече казах, че не се смятам за военен експерт, особено като във Военна академия ежедневно срещам много стойностни, а някои от тях – и уникални за България военни експерти. Но това предложение на въпросната партия не приемам, защото го смятам за нереалистично. Убеден съм, че те лансират това предложение с цинични, популистки и непочтени цели. Смятам, че човек да отиде в тази партия трябва да е лишен от чувство за погнуса и от обоняние, което му позволява да смята, че парите не миришат Миришат и още как! А понякога даже вонят. Но това е лично мнение и Бог ми е свидетел, че с погнуса съм казвал Не! на ухажвания от тази партия…
- Считате ли, че ако не беше ликвидирана агентурата от нещатни сътрудници, сега нямаше да има толкова висока престъпност. Как гледате на идеята да се разчита отново на такива сътрудници в бъдеще ?
- Когато една държава няма агентура от нещатни сътрудници, тя не може да води ефективна борба с организираната престъпност.
В същото време, нещата са много по-сложни. Да, от една страна агентурата пострада много в годините на Прехода, защото не бе нужна за целите на този Преход. Но от друга страна част от тази агентура превантивно премина от другата страна на барикадата, т.е. бе непочтена, предателска и не заслужава (тази нейна част) да леем горчиви сълзи на нея. Каквато ни бе Държавната сигурност или поне една част от нея, такава ни бе й нейната агентура или поне една част от нея – нефелна, продажна, имоптентна, неадектватна.
Всичко у нас е сбъркано, ерозиращо националната сигурност. Румъния запази високия професионален капацитет на специалните служби (доколкото го имаше, а друг освен него нямаше) от времето на социализма, но унищожи гнилия дъх на Секуритате. Докато ние унищожихме високия професионален капацитет на специалните служби (доколкото го имахме, а друг освен него нямахме), но запазихме гнилия дъх на Държавна сигурност, който трови нашата действителност и чрез рядко омерзителни стотина разбивачи на човешки съдби непрекъснато подхвърля гадости и подмята гнилости на обществото ни и му пречи да диша дълбоко и мисли адекватно…
- Г-н Слатински, на какво учите своите студенти и слушатели във Военна академия? Какво ще обедини България и българите. Може ли да има консенсус по някои политики или свети неща. Война ли трябва да пламне, за да ни сплоти, както е било в минали времена?
- В професионален план ме мотивират да продължавам непрекъснато да работя, да чета, да мисля, да преподавам две неща.
Първото е усещането, че в науката съм достигнал много високо, европейско ниво и мога, ако Господ ми даде сили и здраве, да напиша най-добрата си книга – надявам се такава да е тази, над която усилено, буквално денем и нощем работя в момента.
Второто – това са българските млади хора – момичета и момчета. Винаги съм много емоционален, когато някой напада младостта на България. Младите са последният спасителен ресурс за страната ни, последната нейна надежда. Аз ги обичам и им се радвам, макар да знам, че най-често преподавам на бъдещи емигранти и може би донякъде – на ненужни на днешна България хора. Днес България е обърнала задните си части към своите деца, вместо тях тя в совите институции и фирми предпочита кариеристи, калинки, корупционери, връзкари, ментарджии и ловки играчи.
Но аз се опитвам да бъда не само преподавател, който отбива номера, а и почти родител, почти приятел, почти възпитател, почти съветник. Стига те да имат нужда от това. Казвам им, че България е единственото, което ни свърза всички нас завинаги и именно затова трябва да я пазим и ценим. Казвам им, че българщината не е етническа характеристика, а чувство за съдбовна обвързаност с родината ни. Че България има нужда от всички свои граждани – български българи, български турци, български роми, български евреи, български арменци и др. Но им казвам, че България може да бъде обичана навсякъде по света. И ако някой чувства, че има талант, знание, умение и вяра в себе си, но не намира реализация тук, то трябва да поеме риска да се докаже някъде по света. Рано или късно България ще се опомни и ще се освести. Тогава тя ще има нужда от талантливи и трудолюбиви, знаещи и можещи, успешни и амбициозни хора. Немалка част от тях могат да се съхранят само като премерят силите си навън. Аз не съм последовател на идеята, че истински българи-патриоти са само тези, които стоят тук, та дори да затъват в блатото на посредствеността, корупцията и безпътицата. Всеки трябва да намери своя път, за да се съберат пътищата на всички някой ден тук и заедно да изтеглим каруцата от блатото, в което неминуемо я завлича днешният ни елит.
