Съпоставката на годините след Освобождението и настоящите дни не е в наша полза по всички възможни показатели, казва за Фрогнюз професорът по история.
Интервю на Ана Кочева
- Навръх Националния празник на България ми се ще да започнем с темата за поуките от 3-ти март. Дистанцията от онова време се увеличава, но въпреки това трябва да извадим поуките за днешния ден.
- Основната поука от 3-ти март е, че и до днес не е осмислено съдържанието на тази дата. От една страна самият акт на освобождение, независимо от руските интереси и всичко останало, е фундаментален и в това не може да има никакво съмнение и спорове, защото периодично такива се появяват. От друга страна обаче не трябва да се забравя, че не са освободени всички български земи, че 3-ти март дава началото както на свободата, така и на несвободата. Вместо една голяма обединена целокупна държава се появява едно малко Княжество, една автономна провинция, земи, които са подарени на съседите – Поморавието на Сърбия, Северна Добруджа на Румъния и земи, изконни, които остават в рамките на Османската империя с неясна съдба. Така че, ако за едни българи това е денят на свободата, за други българи – това е часът на новото робство, на новата зависимости дори в по-тежка форма. Но това е осъзнато от съвременниците и младият тогава Стефан Стамболов е реагирал много остро, на което един руски офицер му казва: „Момко, за такива думи пращат в Сибир”. Това се случва непосредствено след Берлинския конгрес.
- Всъщност ние берем плодовете и до ден днешен от тази историческа несправедливост...
- Точно така. А и ние не осъзнаваме, че това е магистралата, по която се движи България и до днес – в резултат на Берлинския договор и на неосъщественото национално обединение. 3-ти март обаче остава фундаментален акт на Освобождение, нещо, което, независимо от всичките ограничения, от неслучването на мечтите на целокурния български народ за обединение е факт. При това за четвърт век след Освобождението България става страна, бележеща ускорено развитие и това прави впечатление навсякъде.
- А на какво се дължи огромната пропаст между неизчерпаемата национална енергия тогава и почти тоталната й липса в наше време? Защото това прави невъобразимо впечатление.
- Съпоставката на годините след Освобождението и настоящите дни не е в наша полза по всички възможни показатели. Тогава е имало енергия, натрупана в недрата на едно младо, възрожденско общество, имало е икономически просперитет, много дълбока демократизация, култ към простветата, знанието и културата. Всепризнат факт е, че българите са били по-напредничави отколкото съседите ни, получили свободата си по-рано от нас. Днес ситуацията е точно обратната и това се дължи на неуспехите ни в 20-ти век – на двете национални катастрофи през световните войни и в не по-малка степен на комунизма – на тази „трета световна война”, която нанесе изключително тежки поражения. Аз не искам да идеологизирам темата, но няма по-поразен народ от бившите страни в Източна Европа от нашия.
- Стана дума, че след Берлинския конгрес, последвал Сан-Стефанския договор, се поставя началото на мъчителния за българите национален въпрос. Затова питам – в момента националният въпрос под въпрос ли е, с уговорката, че тавтологията ми е абсолютно умишлена. Защото демографската катастрофа е факт, както и броят на работещите вън от България наши сънародници, които са повече от работещите тук...
- Напълно съм съгласен. В момента имаме нов национален въпрос, който е изключително тревожен и дори плашещ. Разбира се, най-вече по отношение на демографската катастрофа, но също и на фактора български общности в чужбина. И то в близката чужбина и на първо място в Македония. Не може една нация, която е загрижена за своето бъдеще, да няма отношение към 1 400 000 свои сънародници, които живеят редом с нея, независимо за какви се смятат те и на какво са подложени. Безразличието на официална България към македонските българи е нещо, което нашите предци преди 136 години в никакъв случай не биха могли да си представят, а камо ли да го обяснят. Същото е и с българите и в Румъния, и в Бесарабия, и въобще с българите по света. Но специално в случая с Македония нещата са някак по-различни, защото там на практика имаме още една българска държава, или по-скоро ситуация, подобна на Княжество България и Източна Румелия. Но ако тогава цялата енергия е била насочена към това те да се съединят, днес като че ли цялата енергия на елитите и в двете страни е насочена към разделение. Поведението не само на македонския режим, но и на управниците в София, реално е такова, независимо какво декларират те. В съвременната българска външна политика не се забелязва нито програма, нито дори идея какво да се прави с тези хора.
- Направи един паралел между взаимоотношенията на България и Великите сили тогава и днес. Ако ставаше дума за филм, бихме могли да го озаглавим „В търсене на Големия Брат”. Този синдром като че ли води началото си пак оттам...
- Синдромът „Дядо Иван” или „Чичо Сам” е заложен в психологията на всички малки държави, не само на нашата. В търсенето на покровител нашите съседи не правят изключение. За Румъния това е Франция, за Гърция – Англия, за Сърбия – или Русия, или Австрия, там има нюанси. Така че ние не сме изключение в това отношение. Ние често обичаме да се самоохулваме и да си създаваме комплекси, а става дума за обичайното поведение на подобни държави и млади елити. Само че, ако съпоставим днешната ситуация с тогавашната, нещата отново не са в наша полза. Казвам го с болка. Виждаме как тогавашна България, която е била схващана не само от русите, но и от един Бисмарк, за руска марионетка, се бори за своята суверенна политика дотам, че дори се скъсват отношенията с тогавашния Голям Брат. Днес би трябвало поведението ни да е далеч по-достойно, защото държавата ни сега е с далеч по-големи ресурси от тогавашната. Тогава сме били едно автономно Княжество, а днес – суверенна държава, част от един от най-мощните международни съюзи – ЕС. Но поведението ни не само към Големите Братя, но и към всеки един регионален фактор, е повече от унизително. Достатъчно е да припомним само случая с българските превозвачи на турската граница. Аз се чуствам омерзен – от наша страна с това се занимаваше вицепремиер, от другата – някакви анонимни чиновници.
- При положение, че понастоящем тъкмо България би трябвало да играе ролята на Големия Брат в регионален аспект...
- Тук отново става дума за националното възпитание и с риск на някого да му се стори, че омаловажавам темата, все пак аз ще кажа, че е много показателен един такъв на пръв поглед дребен въпрос (а той не е дребен) какъвто беше планът за отпадането на българската история от учебното съдържание в последните гимназиални класове, на който Фрогнюз реагира по сигнал на варненските учители. Видяхме наскоро и един български премиер в един български град (Цариброд – б.ред.), заграбен от съседна нам Сърбия, да се смее на някакви нелепи шеги за „шопски език”. Това е нещо скандално, това просто е било невъзможно, чак абсурдно, в следосвобожденска България. Един сръбски националист, премиер на съседна държава си позволява в български град, абсолютно грабителски взет от Сърбия, да оригиналничи на такава тема. Това е още едно посегателство върху историческата истина, но и въру здравия разум.
- Само че дали въобще премиерът е наясно с тази тема?
- А как може да не е наясно и да претендира, че е български политик. При това става дума за премиер, който е учил българска история. В същото време до него стоеше министърът на културата, който е историк, но също демонстрираше фриволно, безгрижно поведение, което меко казано, буди недоумение.
- Точно тук е моментът, тъй като през цялото време правим паралели между минало и настояще, да отворим дума и за лидерите тогава и сега. Както и за дефицита им днес на фона на онова изобилие от крупни исторически личности, които се раждат през Възраждането и прекрачват в следващата епоха.
- Това е много сложен и тежък въпрос, който не знам дали може да се обясни на този етап. По онова време е имало много силни авторитети, имало е и силни персонални сблъсъци, епохата е била много емоционална, а пък и общата младост на нацията е един фактор, който не бива да се забравя. Днес на практика лидерите са лидери чисто технически, благодарение на апаратни игри и на разни хитрини и на купуване на гласове. А авторитети в днешна България, реално погледнато, няма. Аз поне не се сещам да има авторитети от ранга на Петко Славейков, Иван Вазов, да не изброявам, защото можем да направим цял именник. Днес положението в това отношение е изключително тревожно, то се дължи на отровната медийна среда, на жълтата преса, на цялата деструктивна енергия, която беше отприщена след 1989-та г. Мисля обаче, че едно общество като нашето, което има здрави демократични устои, би следвало да разполага със здрава автоимунна система и да отсява зловредното. Аз съм осъден да бъда оптимист, повече или по-малко. Контактите ми с толкова много хора показват, че в България има едно анонимно, не просто малцинство, а направо мнозинство от свестни, честни и почтени хора, което неслучайно протестира, неслучайно реагира на тревожната обществена атмосфера и там ми е надеждата – че това гражданско общество (една дума, която нашите политици използват чисто декларативно), в крайна сметка ще наложи волята си над самозабравилия се псевдоелит.
- И да даде някакъв национален импулс, колкото и имагинерно да ни изглежда това...
- Аз съм убеден, че ще се получи такъв национален импулс и то в не толкова далечно бъдеще. В исторически план процесите изискват време, те не могат да се развият с магическа пръчка. Действително мисля, че големите цели за 3-ти март и за обединение на нацията не са слезли от дневен ред. Елитите ни обаче – и комунстическият, и посткомунистическият – просто нямат национална кауза. За разлика от днешните млади, които я носят у себе си.
