Изглежда всички български президенти страдат от една и съща болест. Започват да се гледат в огледалото на най-статусната институция в страната и после не могат да отместят поглед.
Виждат постоянно нарастваща важност и рейтинг и се ужасяват от деня, в който зад тях ще остане цялата й натруфеност. Губят способността си да се върнат в „цивилния живот“ и неговата баналност след годините в „голямата игра“. Изкушени са да се разхождат грандомански из политиката, докато реалността не ги удари няколко пъти и унизително приземи. Дотук тази съдба е най-видима при последните двама президенти, Г. Първанов и П. Стоянов, и в по-малка степен валидна за Желю Желев. За Плевнелиев предстои да разберем.
Най-тежката грандомания без съмнение принадлежи на Георги Първанов. И като език, и като стил, и като език на тялото. Десетилетието на „Дондуков 2“ бе изпълнено с тежка церемониалност, висини от куха реторика, дълбоко вживяване в политическото задкулисие. Излизането на Първанов от президентската институция е съпроводено с наглед най-тежката поведенческа дезориентация. На практика единствената възможност за него бе да се самообяви за вечен защитник на „големия шлем“, но проруският му лобизъм дори не бе награден по символен начин, както това се случи с Герхард Шрьодер. На практика външнополитическа пътека за някогашния лидер на БСП няма освен ако не се захване с централна Азия. Изолиран още по време на престоя си в президентството, той ще си остане завинаги заклещен в местния политически калабалък.
В новата си битност Първанов бе вече веднъж унижен след неуспешния опит да си върне партията. Сега е толкова изолиран от парламентарна група и ръководство, че се захвана с партийно строителство, макар за него да бе избрана по-модерна обвивка. Унизително бе и висенето на последния ред на пленумите на БСП, с което искаше да онагледи статута си на „сив кардинал“. Кокетниченето с показен отказ от по-голяма партийна видимост трябваше да илюстрира дълбочината на неговото второпланово влияние и тихата сила на мълчанието. Вместо това, висенето на последния ред се оказа точно това, което изглеждаше – самоунижение.
Нелепи бяха и маневрите на Петър Стоянов в годините след напускането на президентската институция. Като лидер на СДС той се опита да направи дясно-либерален завой и подхвърли някакви заявки в тази посока. В един момент дори започна консултации и обмен на управленски идеи с различни неправителствени организации с подобна ориентация. Неочаквано това кулминира в отдалечаването от ЕНП и прикачването към консервативния блок на торите в Брюксел. Естествено тези маневри бяха лишени от всякаква идейна дълбочина и на практика всичко приключи с неговото напускане на „Раковски“ 134. След провала на президентските избори през 2001 година Стоянов се върна за малко в Парламента и партийното фиаско приключи с опита му да влезе в европейския Парламент през 2007 година.
Късното откривателство на десния либерализъм е още по-странно на фона на дългогодишните усилия на бившия президент да се прилепи към политиците на „третия път“ в Европа и Бил Клинтън в САЩ. Вярно е, че годините на Стоянов в президентството съвпаднаха с тяхната доминация в западната политика, но той положи специални усилия да стане част от техния политически клуб без да е в състояние да артикулира някакъв български дневен ред. Извън съмнение е, че Стоянов бе една от важните фигури в геополитическото обръщане на страната, но той така и не успя да формулира каквито и да било идеи отвъд него. Това негово подмятане продължава и до ден днешен. Стоянов е сред основателите на странния виенския център за глобален диалог и сътрудничество. Един от основните му дарители влезе в затвора, Клинтън веднага се отдръпна, основният австрийски участник също се оттегли. Циркът „едни важни хора се срещат да вършат едни важни неща“ се разпадна.
Желю Желев също не успя отведнъж да се отскубне от дрогата на ежедневната политическа суматоха. След като напусна „Дондуков“ 2 през 1997 година и той се впусна в партийно строителство. Неговата „либерална алтернатива“ обаче се представи толкова слабо на парламентарните избори тогава, че поне той успя да научи очевидния урок и се отказа от по-нататъшни маневри в българската политика. Това не означава, че Желев престана да откликва на всякакви покани и жестове на внимание и често през годините бе използван, за да легитимира това или онова политическо начинание. Но все пак първият президент успя да се опази от най-комичните политически пируети на неговите наследници.
Съвсем разумно той се насочи към две теми, които му импонират и в които има какво да каже. Едната бе историята и теорията на прехода, към която много хора и анализатори проявяваха интерес допреди десетина години, но върху която вече натежа академично износване и досада. Разказът на Желев за българския преход е спорен и може да бъде критикуван, но поне е интересен да бъде чут. Особено в сравнение с тези на неговите наследници. Другата област, към която се насочи първия български президент бе Балканите като се опита да създаде мрежа от едно интересно поколение балкански политици, които в средата на 90-те години на миналия век колективно стартираха може би най-значимите и знакови регионални формати на сътрудничество. Това е всъщност може би най-адекватния опит за развитие на следпрезидентска кариера в България независимо, че той не успя да придобие сериозна тежест нито в нашия регион, нито отвъд него.
За нашите български бивши президенти най-важна се оказа собствената им кауза, усилието да запазят за по-дълго изкуствената тежест, която институцията им е придала. Нито един от големите проблеми на страната не се оказа достоен за тяхното усилие и внимание. Нито една от малките, но важни възможни каузи не се оказа привлекателна за тяхното его. Оказа се например, че „българската Коледа“ е просто повод за перчене, докато си в институцията. Нито един от последните двама не са трогна достатъчно от нея, за да й даде остатъчния си авторитет и да създаде същински фокус върху проблемите. Вместо това те стройно се подредиха в поредната ни тежка политическа диагноза, тази на бившия президент.
Владимир Шопов
vladimirshopov.wordpress.com
