Днешна България има страховити проблеми с приватизираните през 2005 г. по време на управлението на НДСВ енергоразпределителни дружества. Не това е темата на този коментар, но това може да се смята за повод. Проблемите с купувачите на трите ЕРП-а, както и грабителските договори с концесионерите, добиващи полезни изкопаеми в България, буквално настояват да се търси начин за тяхното преразглеждане. Това че днес предимно Атака говори за тях е по-скоро слабост за желаещите ситуацията да се промени.
Преди близо осемдесеет години е имало подобен казус с белгийските концесионери на осветлението в София, които са показвали не по-малък апетит към свръхпечалби от българските граждани. Тогава ги е нямало кресльовците от Атака, но сме имали велики държавни мъже като Иван Алтънов. Кой е Иван Алтънов? Роден е на 5.IX.1882 г. в София. Завършва Пловдивската мъжка гимназия в 1910 г. и Парижкия юридически факултет с научнаат степен „лисансие по правото“ в 1914 г. През 1915 г. постъпва на работа в Софийския окръжен съд, като съдебен кандидат. Следващата 1916 г. е мобилизиран, и постъпва в школата за запасни офицери, след което е изпратен на фронта. След демобилизацията се установява като адвокат в София. През 1921 г. постъпва на служба в Министерството на външните работи, където работи до 1 януари 1948 г. През 1938 г. е натоварен с защитата на делото между Столичната община на държавата България и Белгийското електрическо дружество заведено пред Постоянния съд за международно правосъдие в Хага, поради злоупотребата, която е вършело във вреда на трудовото население с цената на електрическата енергия. Делото приключва в 1939 г. успешно за България. През 1941-1942 г. той отново е натоварен с защитата на делото на България срещу Румъния пред Арбитражния съд във Виена, по повод договора в Крайова за възвръщането на Добруджа. И двеет дела са били свързани с искания за много милиони левове.
Какъв е казусът с белгийската концесия на осветлението и трамваите в София? В края на 19 в. две концесии – за осветлението и за трамваите – са дадени на „Сосиете де гранд траво“ (Дружество на големите Марсилски предприемачи) в Марсилия и „Сосиете аноним де трамуе електрик“ в Брюксел. С основно финансиране от Софииската община е построена водно-електрическата централа над Панчарево. Параметрите на договора са убийствени за общината и потребителите на еленергия, сред които са и първите 660 частни абонати, които се появяват в края на 1900 г. Срещу задължението да пусне ток, на концесионера са дадени ан практика единствено облагодетелстващи го права.
Концесионерът определя свръхцени, които да му осигурят и свръхпечалби.
Разпределителната мрежа не следва бързото разрастване на столицата, за ад се пестят разходи от концесионера, но затова пък цените на тока растата главолобно, вкл. и поради облагането им с 10 процента акциз. Абонатите са крайно изнервени и недоволни, защото усещат, че са жертва на откровена далавера. При това са мамени и крадени на различни нива в този проект, без да могат да се противопоставят с нещо. Започват бурни дебати в медиите, в общинския съвет и НС, докато на 19 септември 1908 год. концесионерът „Сосиете де гранд траво“ предлага на общината да се разшири концесията за осветление и да се прехвърли на белгийското дружество „Електрическо дружество за София и България“. По време на Първата световна война Софийска община се опитва да промени собствеността като откупи концесията за трамваите и в същото време взема в свои ръце експлоатацията на концесията за електрическото осветление в София. През 1916 год. кметът Р. Радев отива в Брюксел и подготвя проектодоговор с двете дружества за откупуване на концесията за електрическо осветление за 24 500 000 лв., а за трамваите - за 11 200 000 лв. Срокът който той предлага за одобряване на тези договори е до 31 декември 1917 год. Назначена е експертна комисия от Общинския съвет, която обаче преценява, че сумите, за които претендира концесионера са неоснователно увеличени.
Предложен е нов срок за откупуване, а на практика общината завзема предприятията за трамваи и осветление. В резултат на това отношенията със собствениците стават много объркани и напрегнати и поражда големи проблеми. България е осъдена от създадения с Ньойския договор Смесен Арбитражен съд да обезщети белгийското дружество за нанесените му щети. Това обезщетение, обаче, поради тогавашното настроение срещу победените страни, се изразява в една видима несправедливост. За отнетата му експлоатация през седемте години, белгийското дружество-концесионер не само, че получава в злато съответното парично обезщетение, но и добива право на продължаване на концесията с нови 20 години, с ревизирани поемни условия и с установяването на една формула, по която да се изчислява стойността на продадената енергия. През юни 1919 г. е наложено секвестиране на двете предприятия от Съюзническите власти. Решението на френския генерал Кретиен е само една трета от приходите на предприятието за осветление да отиват в общината, а от приходите на трамваите – половината. Останалите части отиват по сметката на секвестъра – положение, което продължава до началото на 1926 г. Година по-късно е намерено „решение“: трамвайната концесия е откупена от Софийска община, а тази за осветлението е оставена на белгийската компания. Концесията на белгийската компания е удължена с двадесет години – до 1960 г., вместо до 1938 г., както е по първоначалния договор.
Подписаните нови поемни условия предвиждат и променени правата и задълженията на двете страни в договорите. Тези променени условия се отнасят както до цените на електроенергията, така и до инвестирането на нови капитали. Дружеството, обаче, не само, че не се е задоволило с полученото от Арбитражния съд явно облагодетелствуване, но е и започнало да злоупотребява с приложението на формулата за получаване на цената на електрическата енергия.
Каква е тази формула, която се превръща в „ябълката на раздора“? Формулата по която се е изчилявала цената на електрическата енергия е съдържала следните елементи: Р- цена на въглищата, R – курсът на белгата, Х – акциза. Белгийската компания настоява за компенсации в размер на 60 милиона лева годишно, плюс 80 милиона лева за пропуснати ползи от началото на завеждането на делото. Иван Алтънов става агент /адвокат/ на българската държава по делаат срещу белгийското дружество и успява да спечели делото в Хага, с което спестява огромни разходи както на публичните финанси, така и на личните сметки на десетките хиляди потребители на електрическа енергия в столицата.
В своята доказателствена пледоария той подготвя изключителна смесица от факти и логика, които носят и победата в това дело за българската държава. Първо, Иван Алтънов доказва, че формула, по която се изчислява стойността на продадената енергия така е пригодена да действива, че Дружеството реализира една неоправдана печалба. Обект на делото, което се води в Хага е присъдата на българския съд относно злоупотребата с тази формула, засягащи основно интересите на софийските граждани. Ето, това е разликата с днешните кресльовци – публичните власти решават, че даден концесионер е нарушил интересите на българските граждани. Предприемат всички необходими стъпки и довеждат до успешен край осъждането на провинената чужда компания в български съд.
А когато същата компания започне да се жалва /в случая с напълно измислени и невалидни аргументи/, държавата намира качествен и квалифициран международен юрист /а не наскоро завършил теолог в Шумен/, който юрист води епична битка в съда в Хага и печели делото в една видимо недружелюбна към страната ни среда.
Иван Алтънов подготвя и изнася пред съда в Хага убийствена със своята солидност пледоария, в която основен стълб е доказаното от него нарушение на концесията от страна на белгийското дружество. Според концесията, дружеството е производител на електрическата енергия, която ще продава. Българският съд, който осъжда белгийското дружество в България изрично е имал предвид, че дружеството трябва да е производител на тази енергия. Фактите обаче доказват, че вместо да бъде производител, дружеството е само препродавач на енергията. Иван Алтънов доказва пред българския съд, че оттук следва заключенето, че то върши, под прикритието на формулата, спекула с продаваната от него електрическа енергия. Белгийците атакуват в Хага решението на българския съд, който съобразно с формулата, изчислява, че енергията за осветление се продава на софийските граждани по 6.50 лева. А сега следва най-интересното – оказва се, че същата тази енергия дружеството купува от общината, от нейните ВЕЦ в Рила по 0.95 лв. И съответно я препродава на гражданите по 6.50 лева киловата. Това се отнася до 2/3 от пласираната в района на концесията енергия, като останалата 1/3 се купува от общината не по-скъпо от 1.20 лева, защото собственото производство на дружеството е нищожно. Това наистина е нещо, което може да се сравни само с магариите, на които и днес сме свидетели. Единствено мащабите са различни – днес „Шайката“ на Станишев, Гоце, Дългия инкасатор и другите „си играе“ с милиарди, не с милиони.
Но да продължа с делото - така създаденото положение е подробно проучено от юристите при Софийска община. Те единодушно се изказват, с одобрението на самата общинска управа, за необходимостта от незабавно завеждане на дело срещу белгийското дружеството на базата на известната юридическа клауза „Rebus sic stantibus“ /неизменени обстоятелства/. Според концесията, дружеството има право на монопол само що се касае до осветлението на улиците, но не и до продажбата на енергия на гражданите за осветление и за индустриални цели. Общината има пълно право да прокара в града своя мрежа и да набавя на гражданите много по-евтина електрическа енергия, каквато тя има в излишък. Иван Алтънов дава и следните оценки на съда в Хага, които показват, че когато българската държава използва качествени и подготвени служители и защитници на публичния интерес, резултатите не закъсняват:
„1/ Съдът в Хага е съд на Обществото на народите и съобразно с сведения до минимум авторитет на О.Н. се определя и значението на тоя съд;
2/ Юрисдикцията на съда в Хага не задоволи, общо взето, очакванията на видните интернационалисти. Тая юрисдикция е съществено атакувана отнякои от най-крупните авторитети по международното право, като широко известният французски професор Лапрадел;
3/ съдът в Хага неведнъж се е проявил като съд на компромис, в който политическото влияние на отделните държави, особено на великите сили, се е чувствало;
4/ В сегашния състав на съда в Хага преобладаващите по количество съдии са тия, които принадлежат на държавите в Южна Америка и в Азия. При това, доста от тия лица не са юристи, а видни дипломати или общественици;
5/ Опасенията от една субективна, или най-малко лиишена от догматичност преценка, с каквато само би трябвало съдът в Хага да прецени произнесените в България съдебни решения;
6/ Произнесеното от съда в Хага решение не придобива само по себе си никаква изпълнимост.“
Започването през септември 1939 г. на Втората световна война, дава допълнителни бонуси на нашата страна - Белгия е окупирана от Германия и това води до стартиране на преговори с белгийското електроразпределително дружество в централата на Дойче банк в Берлин. На тях освен столичния кмет Иван Иванов особено активна роля играе и инж. Тончо Пешев /брат на спасителя на българските евреи Димитър Пешев/, който е директор на трамваите и осветлението към Столична община. През 1940 г. се стига до споразумение за откупуване на концесията на стойност 219 000 000 лв, като е изчислено, че продължаването на концесията във вида, в който е наложил Смесения Арбитражен съд, до 1960 г. концесионерът е щял да натрупа печалба от около 500 млн. лв и материални активи, вкл. далекопроводите и водноелектрическите централи за 360 млн. лв.
Антон Тодоров
