В Румъния правят всичко възможно да си върнат емигрантите, у нас ще попълват дупката в кадровата банка с чужденци, вместо да се положат усилия за преквалификация на наши сънародници, останали извън пазара на труда.
Даниел Панчев*
Колко често напоследък чуваме, че не достигат работници, че не могат да се попълнят щатните бройки в различни фирми и предприятия. Най-драматично изглежда положението в отрасли като строителството, машиностроенето и туризма. Липсата на кадри е проблем, който не е от вчера или от днес. Той е с няколко годишна давност, но от скоро положението стана крайно драматично.
Още преди няколко години различни организации алармираха за бъдещата „кадрова криза”. Така например Икономическият и социален съвет на Република България в свое становище от 2005 г. с голяма тревога констатира, че “между 800 000 и 1,1 млн. души всяка година пребивават в Гърция, Испания, Италия и други страни от ЕС-15, като сезонно заети. Поради това България губи работна сила в най-активните младежки възрасти.». И още “немалка част от „гурбетчиите” търсят всякакви начини да останат в тези страни, като поне една трета от тях успяват. Преобладаващо младежката емиграция е износ на раждаемост, образованост и квалификация”.
За жалост, тогава никой не обърна достатъчно внимание на горните констатации. Днес с няколко годишно закъснение екипът на Министерството на труда и социалната политика начело с вездесъщата Емилия Масларова се лута в търсене на решение и стигна до безумната формула за внасяне на работа ръка от чужбина. По този начин чиновниците накараха хиляди виетнамци, филипици и индийци да потриват доволно ръце.
На фона на кадровата криза в България ставаме свидетели и на
един много интересен парадокс – кризата за образовани и квалифицирани служители
става все по-жестока, а заплатите са по-неподвижни от всякога. Основна причина
за този парадокс е липсата на “зрялост” от страна на работодателите. За жалост, дори и след 18 години преход те продължават да управляват недалновидно
човешкия си ресурс . Основен лозунг е: „Пари нема, действайте” и „Дайте тука
някоя „шишарка” да работи за 500 бруто”. („Шишарка” – човек без опит, току – що
завършил университета). Само че тая „шишарка” често пъти може да направи такива
поразии, че сметките да се окажат криви. Изследвания на американски автори
показват, че ако наемем неправилния човек и грешката се открие до 6 месеца от
постъпването му на работа, разходите за неговата смяна ще представляват 2,5
пъти неговата годишна работна заплата. Или, с други думи, ако този човек има
заплата 500 лв. месечно, то грешката струва на фирмата 15 000 лв. Моралните и емоционални щети, свързани с уволнението на този човек не са
включени в горната сметка.
Има и още нещо – ако в периода от Жан-Виденовата гладна зима та до Костовото управление икономиката беше представена основно от закъсали монополи и финансово несъстоятелни държавни фирми, които хората обикаляха като гладни кучета в търсене на платена заетост, то днес, 10 години по-късно, нещата са видимо по-различни. Икономиката се намира във видим подем, като бележи средно ръст от 5-7 % годишно, чуждестранните инвестиции чувствително се увеличиха, а България е член на ЕС. Трудовият пазар се отвори за фирми от различни страни, а след като границите паднаха хората вече могат свободно да пътуват по Европата. Така че вместо да се държат грубо и безцеремонно спрямо работниците и служителите си, работодателите трябва да намерят един нов, цивилизован подход в наемането и управлението на кадрите си.
Сбърканата българска политика
В началото на статията споменах за погрешно възприетата политика за внос на работници, която от своя страна крие определени рискове :
Първо. Вносът на работници от вън може да доведе до изместване на българската работна ръка от пазара на труда и спад в заплащането;
Второ. Чужденците носят със себе си своите културни, икономически и социални особености;
Трето. Няма случай, при който дадена държава, превърнала се в приемник на голяма група гастербайтери (например Франция, Германия, Белгия ), да не се е сблъскала с големи проблеми в дългосрочен план.
Добре ще е първо да огледаме собствения си двор преди да гледаме към съседния.
Преди известно време по време на дискусия за състоянието на пазара на труда и възможните решения на проблема с недостига на кадри, не кой да е, а Димитър Димитров, зам.-министър на труда и социалната политика заяви: “В момента заетите са малко над 3.2 милиона души. Безработните са 250-260 хиляди, а икономически неактивните и обезкуражените са около 200 хил”, т.е. по най – груби сметки имаме 250-260 хиляди безработни + 200 хиляди обезкуражени = 450-460 хиляди души, които са в трудоспособна възраст, но се намират извън пазара на труда.
Е, тогава защо ни е да наемаме виетнамци и всякакви там чужденци, след като имаме половин милион наши сънародници, намиращи се извън пазара на труда. Не е ли по-добре да се заложи на квалификацията и преквалификацията на тези хора. Още повече, че по оперативна програма “Управление на човешките ресурси “ са предвидени такива средства - около 200 млн. лв. Дали обаче на хората на Масларова това им е ясно? Като гледаме действията им - едва ли!
*Авторът е специалист в областта на човешките ресурси с повече от 5 години опит. Председател е на УС на Асоциацията за изследване и развитие на гражданското общество – София.
