Свободата, пречистеният
дух и контакта на четката с платното са най-съществените моменти, на които професорът в Националната художествена академия Греси Асса обръща внимание
за новите си изложби в Пекин и Шанхай.
Живописецът Греди Асса е роден в Плевен. Завършил е специалност Стенопис във ВТУ “Свети свети Кирил и Методий” в Търново. През 2000 - 2004 г. е зам. - ректор в Националната художествена академия и след това си остава един от най-уважаваните професори. Негови картини са откупени от музея на Холокоста във Вашингтон и от Бундестага в Берлин, в българските галерии в Тел Авив, Ахен и др. Има самостоятелни изложби в Хамбург, Будапеща, Виена, Швеция, Швейцария, Германия и др.
За предстоящите изложби, които ще се състоят на 15 и 20 юли в Пекин и Шанхай, Греди Асса се готви от дълго време. Той им отдава голямо внимание и взема в предвид специфичното китайско мислене, което е различно от западноевропейското. В голяма част от картините си използва туш, тъй като „усещането е най-силно” и отдава огромно значение на първия контакт с листа при замаха на ръката и четката, защото „те също стават част от творбата”.
Зад гърба си художникът има още две изложби в Сеул. Тогава той учудва китайците и си спечелва уважението им, защото успява с изключителна бързина да нарисува човек в сажди, приготвящ туш. Най-много рисунки е правил по 100-200 на ден, за които казва, че се изисква сериозен труд и усилия. На това се опитва да научи и своите студенти. Според него те са много талантливи и надарени, но трудно пробиват, защото държавата им е обърнала гръб.
Интервю на Йочка Димитрова
- Г-н Асса, има ли някаква специална идея, залегнала в картините за предстоящите изложби?
- Един мой приятел, който завърши в Китай, веднъж предложи преди да почнем да рисуваме да почетем поезия. Съгласих се, но не очаквах нещо да се случи. След това обаче такова вдъхновение ме озари, че... Тогава открих колко е завладяващ лилавият цвят, особено при начина на полагане на туша върху тънък лист. Отнесох се към тези изложби с голямо внимание, тъй като китайската култура е доста по-различна от европейската и не знам как ще се възприеме западноевропейското мислене. Характерните техни калиграфии ми повлияха доста. Завладян съм и от самите мануални движения на ръката, докато тя рисува, от жеста и от удара на четката. Те са толкова съществени, защото това са сигнали и емоции, които влияят за създаването на творбата. Човек трябва да е много освободен, за да прави изкуство. Ако си вътрешно скован и не си пречистен, няма как да направиш хубава картина.
- Съобразявате ли се с това какви картини се купуват и се харесват от хората?
- Не. Аз рисувам личните си неща и мисля, че в това е разковничето. Може много да вървят градски пейзажи в момента, но мен това не ме интересува. Важно е да рисувам моите си неща. Иначе няма кой друг да го направи вместо мен. Обичам композициите, цветята, мостовете, голите жени...- това рисувам аз.
- Все пак има ли някаква тайна или мистика, заложена във вашите платна?
- Пак казвам, трябва да се изразят личните неща. Когато застана пред статива за мен няма значение какво става на улицата, дали минава трамвай или пък долу се сбиват някакви хора. Аз се вдигам над земята и направо изчезвам. Толкова много се отнасям...Оставям свободно да минава потока на мислите. И тогава се прави моментната снимка на времето, в което живееш. Глупаво е да рисуваш като Рембранд или Ван Гог, които за тогава са открили начините. Сегашното време обаче не позволява да си самоук художник. Трябва първо да се научиш от някого, да вземеш от доста художници, за да натрупваш информация. След време тя ще избледнее, но в подсъзнанието ти ще остане като задължителна памет, с която после ще се съобразяваш. Така се раждат шедьоври като например, нарисуваната сянка на Паул Клее, която изпреварва движещата се човешка фигура. Той трябва да има стилна идея и да намира най-късия път към нея. Когато няма такава, той започва да се лута и да търси, а появяват ли се много разклонения, значи има и много съмнения. Истината е в директиният път. Ако на художника му е поставена темата танц, той трябва да нарисува контакта между жената и мъжа, а не раздалечените им фигури. Точката, контактът – това е важното. Когато една картина излъчва повече енергия, хората все повече я гледат и изпитват желание да се върнат към нея отново и отново. Всеки търси съвършенството, а гладкостта е една от него. За да станат рисунката или скулптурата идеални, те трябва да са такива.
- Защо избрахте точно рисуването за професия? Не е ли малко старомодно и недоходно?
- Обичам да рисувам
за хората, защото искам да ги освободя. Един философ беше казал, че изкуството има
за цел да намали страха, стреса от ежедневието и това вечно вайкане какво трябва
да се прави и какво не. А то е, за да те повдигне, да те направи равностоен и щастлив.
За него се изисква не само да оцелееш и да можеш да се изразяваш, а и да
преобразяваш някои базисни неща у себе си - така наречените конструктивни
елементи, които са ни заложени.
Има например, наистина
талантливи студенти, които обаче са доста мързеливи. Те може и да имат дарба, но
ако не я развият, така ще си останат. Човек не може да е ленив, преял или
прекалил със спането и да иска да прави изкуство. Той трябва да има голямо желание
и изцяло да се отдаде на него, да бъде вглъбен, постоянен и критичен; да има
вътрешна дисциплина и най-вече да е самоуверен. Ако човек е талантлив, той не може
да си пропилява дарбата. Това е една задача дадена ти отгоре, с която трябва
постоянно да се занимаваш.
- Питате ли се често, що за птица е днешният студент?
- Те са много изобретателни и доста бързо се справят с нещата от днешното време. Боравят без проблеми с технологиите, а аз дори не използвам gsm и изобщо не искам да посягам към фотоапарата. Така например, по време на едно от последните ми посещения в Италия имах възможност да снимам, но не го направих. Вместо това изрисувах цял един дневник и хванах голяма част от хубавите гледки с множество скици. Студентите ме попитаха, защо все пак не съм снимал. Казах им, че използването на такова нещо щеше само да ме ограничи, а и от друга страна това е проява на мързел и ленивост. В рисунката се крие истината. Тя е тази, която дава свобода. Дори само като счупиш молива и докато го подостряш, има някакъв ритуал. Така и от множеството скици, които направих в Италия, нарисувах над 100 картини.
- Какъв е процентът на кадърните и талантливи студенти и колко са рационалните?
- Има доста талантливи и аз искрено им се радвам. Например, няколко от тях станаха направо професионалисти. Те са перфектни и за тях не се страхувам, че няма да се реализират в живота. Други пък, възпитаници от първия ми випуск, работят в Москва, Париж или Мюнхен и слава богу с рисунката, а не с парцала. Нашата държава е пълна с талантливи млади хора, които обаче не знаем как и по какъв начин да ги представим на европейските форуми. А те трябва да бъдат там, където са прожекторите и светлините, да покажат достойнството си и да заявят: „ето това е моето изкуство”. След това да имат самочувствие, а не да се завират в ъгъла и да се примиряват, както обикновенно става.
- А успяват ли да се реализрат все пак младите таланти?
- Не, не винаги и вината е в държавата ни. Много малка част от тях успяват да направят изложби или лобита. Според мен трябва след като станеш магистър да има една система, която да поощрява и да дава възможност за развитие на всеки, който покаже, че наистина е талантлив и иска да продължи да твори. Защото преди време държавата даваше стипендии на кадърните и станали в последствие големи художници като Бенчо Обрежков, Никола Маринов, Дечко Узунов и Ненко Балкански. Тя им създаде условия да се срещат с най-големите художници в света, да се запознаят с тях, да влязат в обкържението им, в този амбианс и да живеят по един европейски начин. По този начин един млад художник се развиваше, придобиваше една нова духовност, нов начин на мислене и поведение, на живопис, та даже и на обличане, което също е част от европейската култура.
- Вие казахте, че изкуството развива и променя човек на духовно ниво. В такъв случай те ще могат ли да се справят с материалния свят?
- Ще могат и то точно тук - в България. Ще търсят начини да се реализират и ще успеят. Ето например, сегашните четвъртокурсници намериха спонсори и то само за двадесет дни, та даже и направиха дефиле. Те нарисуваха живописни картини, ушиха дрехи и веднага ги представиха, защото просто са талантливи. А това всичкото е един непрекъснат процес, който ги обогатява, развива и ги издига на по-високо ниво. Обаче, за да оцелеят и успеят им трябва постоянство. Това е ключът. Не веднъж съм казвал, че художникът е безработен, но с много работа, защото изкуството, е духовен продукт. За него всеки ден трябва да се работи и да се отделя време.
- Един спонсор, обаче им поставя рамки и ги ограничава с изискванията си, а това не им дава свободата съвсем да се самоизразяват и да бъдат себе си.
- Така е и за това съм ги учил да бъдат убедителни, да излагат тезите си, да умеят да говорят, да се защитават, а не да стоят мълчаливи и готови на компромиси. В любовта и живота могат да се правят такива, но в изкуството не покажеш ли себе си, ще бъдаш много нещастен. Художникът нека да се изкаже, пък другата страна, ако има достатъчно интелект, ще може и да го разбере.
снимки Вяра Йовева- Можем ли да разделим на млади и стари днешните художници и има ли разлика между тях?
- Да. Днешните са по-комерсиални. Те гледат винаги да са акредитирани, ако може да участват някъде или да бъдат спонсорирани. Но не са виновни - днешното време и света го налагат. Те са станали част от това смилане на духовността, от това преобръщане на времената. Само сравнете – преди 18 век хората са се занимавали предимно с духа и по-малко с тялото, докато днес се гледа само на второто и при това му се отдава огромно значение.
- А какво направиха по-старите художници?
- Преди 20 години младо поколение като Божидар Бояджиев, Андрей Неделчев, Недко Солаков, Филип Зидаров и аз направихме групата „Градът”. Тогава пред НДК измайсторихме един хамелеон (5 м висок и 3 м широк) от комсомолски книжки. Стана доста добре, особено, когато сините им и червени страници се отваряха и затваряха при подухването на вятъра. Най-хубавото беше, че самите ние си бяхме комисия и си оценявахме нещата.Това беше най-поличтическата акция, която направихме. Художниците тогава вадеха пари от собствения си джоб. Те бяха заредени с много ентусиазъм и желание да правят изкуство. Оттогава все още голяма част от нас, които станахме професори, продължихме да вярваме, че има смисъл и то точно в България. С този ентуасиазъм зареждаме постоянно младите студенти, навиваме ги и им даваме. За тази цел обаче трябва и ти самият да си самонавит – нужна е малко автосугестия, и в един момент те започват да усещат, че си тяхната стена и опора, на която могат да се облегнат. Така те се надъхват, амбицират и започват да рисуват повече. А, за да направят една хубава творба, както ме учеше моя професор, те трябва да си изливат душата, за да пее тя.
