Единственият български поет, роден на Благовещение, е гениалният лирик Христо Фотев”. Още приживе стиховете му приличаха на своя създател, а той на фина стъклена чаша.
И за това, когато говорим за Христо, си представяме фонетичната му феерия, а когато говорим за християнската литургичност, си представяме и хулиганската му походка на спуснат сред тълпите бог.
Слаб, невисок, вечно леко приведен, красив, магнетичен за публиката, винаги в черна тениска и черни джинси, митичен, харизматичен, роден за любов и питие, Фотев се превърна в Малкият принц на любовната ни лирика. Той превръщаше тостовете и покаянията в свещенодействия, целият се състоеше от жестовете и жестикулации, той бе самата влюбена възхитата от по-добрите частици на живота…
Не се срамуваше да се преструва на слуга на словото, защото беше суеверен и суетен, знаеше, че великолепно владее настръхването на значенията. Той не рецитираше, а оракулстваше в особен транс. Опияняваше се от нежното си жонглиране с остри предмети – внезапни видения, шумни струи от шампанизирани емоции, несъществени съществителни, рошави религии, които сам измисляше…
Фотев е от онези пилигрими, които не са просто поети като другите, а инструменти за поезия. Като Федерико Гарсия Лорка. Като Димчо Дебелянов. Като себе си. Поезията му е древна, почти древногръцка, поезия за слушане, а не за изучаване в леглото. Или за дисекция върху кабинетното писалище.
Поезията му е зрелищна, култова, некултурна, неправдоподобна, площадна, но не улична, театрална, но не сценична. Драматична, но не и трагична, достъпна, но недосегаема. Не става за пеене, защото самата е неизвестен вид вокал. Не става за маршируване, защото е твърде свободна, освободена, за да се подчини на командите на есента. Не става и за цитиране, защото цитатът не би могъл да се самоцитира.
Който не имал приключението да го слуша и вижди на живо, няма да чуе и да види никога повече тайнството на зачатието – как от мъжката самота се стига до епилептичния крясък на гларуса и григорианските гонения на делфините.
Нека помълчим за момчето, което не се вразуми и което не успя да погали всички жени, но поне се опита. Усещаше властта си върху тях чрез магията на думите, жените бяха част от неговото себеизразяване. Неподправено нежен към особено беззащитните, Фотев остава да гори и до днес като фосфориращата факла в пещерната утроба на грубостта. Той ни показа как се добива опиума на поезията, остави ни своите неизпълними алхимични рецепти и се завърна в сенките на вечността, във водите на бъдещите ни спомени…
Христо, бъди!
Румен Леонидов
Слаб, невисок, вечно леко приведен, красив, магнетичен за публиката, винаги в черна тениска и черни джинси, митичен, харизматичен, роден за любов и питие, Фотев се превърна в Малкият принц на любовната ни лирика. Той превръщаше тостовете и покаянията в свещенодействия, целият се състоеше от жестовете и жестикулации, той бе самата влюбена възхитата от по-добрите частици на живота…
Не се срамуваше да се преструва на слуга на словото, защото беше суеверен и суетен, знаеше, че великолепно владее настръхването на значенията. Той не рецитираше, а оракулстваше в особен транс. Опияняваше се от нежното си жонглиране с остри предмети – внезапни видения, шумни струи от шампанизирани емоции, несъществени съществителни, рошави религии, които сам измисляше…
Фотев е от онези пилигрими, които не са просто поети като другите, а инструменти за поезия. Като Федерико Гарсия Лорка. Като Димчо Дебелянов. Като себе си. Поезията му е древна, почти древногръцка, поезия за слушане, а не за изучаване в леглото. Или за дисекция върху кабинетното писалище.
Поезията му е зрелищна, култова, некултурна, неправдоподобна, площадна, но не улична, театрална, но не сценична. Драматична, но не и трагична, достъпна, но недосегаема. Не става за пеене, защото самата е неизвестен вид вокал. Не става за маршируване, защото е твърде свободна, освободена, за да се подчини на командите на есента. Не става и за цитиране, защото цитатът не би могъл да се самоцитира.
Който не имал приключението да го слуша и вижди на живо, няма да чуе и да види никога повече тайнството на зачатието – как от мъжката самота се стига до епилептичния крясък на гларуса и григорианските гонения на делфините.
Нека помълчим за момчето, което не се вразуми и което не успя да погали всички жени, но поне се опита. Усещаше властта си върху тях чрез магията на думите, жените бяха част от неговото себеизразяване. Неподправено нежен към особено беззащитните, Фотев остава да гори и до днес като фосфориращата факла в пещерната утроба на грубостта. Той ни показа как се добива опиума на поезията, остави ни своите неизпълними алхимични рецепти и се завърна в сенките на вечността, във водите на бъдещите ни спомени…
Христо, бъди!
Румен Леонидов
