Българският диалектен език днес, поради промени от извънезиков характер, се открива във и извън държавните граници на Р България в трите историко-географски области: Мизия, Тракия и Македония.
Той има оригинална самобитност: през ІХ в. е класически славянски език, а сега – екзотичен балкански език, характеризиращ се при имената вече с безпадежност, с богато членуване, с аналитично образуване на степените за сравнение, с удвояване на допълнението и др.; при глагола – със заместване на инфинитива с да-конструкция, с аналитично образуване на бъдеще време с частици и др. Тези граматични черти (с незначителни изключения) са характерни за всички диалекти и върху тях се изгражда спецификата на българския език като единствен славянобалкански език в света. Тази характеристика е потвърдена и от стотици чуждестранни изследователи.
В областта на фонетиката и лексиката обаче разликите между диалектите са по-съществени и върху тях преди всичко се извършва диалектната делитба.
Най-голямата равномерна делитба на българското езиково землище на две големи части – източна и западна – се извършва на основата на застъпниците на старобългарската ятова гласна, звучаща като много широко е или ’ä. Този неин стар изговор, липсващ днес в книжовния език, е запазен частично най-вече на Изток. Всички разнородни успоредни линии от устието на р. Вит до Солун образуват цял сноп от изоглоси, който се нарича ятов изоглосен пояс. В ятовия изоглосен пояс се намират изцяло (или с определени части) такива диалекти като белослатинско-плевенския, тетевенския, ботевградския, пирдопския, панагюрския, елинпелинския, ихтиманския, чепинския, разложкия, бабяшкия, гоцеделчевския, петричкия, серския и солунския говор).
Източнобългарски говори
Откриват се на изток от ятовия изоглосен пояс и обхващат пространството, обградено от Дунав на север, Черно море на изток и редица райони от Бяло море на юг.
Делят се на няколко групи, по-значителни от които са североизточните и югоизточните диалекти.
Североизточни диалекти
И географски, и езиково биват няколко вида, но основните са представени от два ареала – мизийския и балканския.
Мизийски (или източномизийски) говори
Разпростират се в Източна Мизия, т.е. в Дунавската равнина на изток от Янтра, на юг от Дунав и на север от Стара планина. Българското северно Черноморие е най-източната им граница. Макар че са архаични, в резултат на експанзията на по-будното и енергично балканско население, слязло в равнината през ХІХ и ХХ в. и смесило се с автохтонното (хърцойско), голяма част от тях са загубили редица свои особености и сега вече биха могли да бъдат разглеждани като мизийско-балкански, или дори още по-общо, като смесени североизточни диалекти.
От тях добре са съхранени три мизийски диалекта, доста близки помежду си: шуменският (или плиско-преславският, в т.ч. и съртският в Провадийско), гребенският – в Тутраканско, Силистренско и донякъде в Русенско, и капанският – в Разградско. Тези говори са налице и в Северна Добруджа (днес вече в Румъния). Най-отличителната черта на източномизийските говори е членната форма -о (под ударение) и -у (вън от ударение), тип врато, л’абу, поради което цялото наречие носи името о-диалект.
Балкански говори
Разпростират се в обширния Старопланински и Средногорски ареал. От тази област (Сопот, Калофер, Копривщица и др.) през епохата на Възраждането произхожда значителна част от най-големите български писатели – създатели на книжовния новобългарски език.
Балканските говори се подразделят на няколко подговора: а) централен балкански (или габровско-ловешко-троянски). Разпространен е и в Севлиевско, Тревненско, Карловско, Калоферско, Казанлъшко, а по преселници на ново място – в Търновско и Горнооряховско; б) котелско-еленско-дряновският говор е разновидност на централния балкански. в) еркечкият говор днес е представен на старото си място от две големи села в най-източната част на Стара планина – Козичино (Еркеч), Поморийско и Голица (Варненско), а също така и от преселници със същия диалект в петнадесетина села на север – във Варненско и три-четири на юг в Поморийско; г) пирдопският говор; д) панагюрският говор; е) тетевенският говор; ж) подбалканският говор
Югоизточни (рупски) говори
Заемат Тракийската равнина на юг от подбалканските говори и достигат отчасти до Бяло море. На изток се простират до Черно море; на запад някои ареали (западнорупските) се включват в ятовия изоглосен пояс. Обхващат Северна Странджа (в Р България) и Южна Странджа (сега в Турция), Горна Тракия (Маришката низина в Р България), Долна (сега Турска и Гръцка) Тракия; по-големия дял от Родопската област (в Р България); малка част от южните Родопи (сега в Гърция). Независимо от силното диалектно членение, дължащо се на разнообразния релеф и на сложната историческа съдба – насилствени масови помохамеданчвания – всички те имат общи особености, въз основа на които се изгражда тяхното единство.
Източни рупски говори
Простират се в Странджа (Българска и Турска); Тракия (Българска и сега Турска и Гръцка). В равнината местното население силно се е смесило със загорци (според някои изследователи – преселници от Мизия), с носители на подбалкански говори и с др. Източнорупските говори са два вида: странджански и тракийски.
Странджански говор
Простира се на север в българската част на Странджа и на юг – в турската. Насилствено изселените носители на южностранджанските говори след войните на Балканите днес живеят на различни места в Източна България. В България странджанският говор бива източен – в Тракия и западен – в Сакар. Западният е известен по-скоро като грудовски или факийски (по името на средищното селище в района – Факия). И той е разделен на две части – в България и в Турция. За него се допуска, че има югозападнобългарски преселнически характер.
Тракийски говори
Те са многобройни и разнотипни. Автохтонните тракийски диалекти са близки до родопските, но не са толкова архаични – те отразяват по-късен етап от тяхното общо развитие. Представени са от два типа: северен – в България: Първомайско, Хасковско, Свиленградско, и южен – в Беломорска Тракия, носителите от която са насилствено прогонени в началото на ХХ в. след войните и са се преселили в различни части на Източна България. Най-представителните тракийски говори са: а) ксантийски говор; б) гюмюрджински; в) димотишки; г) софлийски; д) дедеагачки; е) одрински; ж) лозенградски. Други тракийски говори са бунархисарският, визенският, узункюприйският, бабаескийският, кешанският и чаталджанският.
На Малоазиатския бряг на Мраморно море е имало около 20 български села, населението на които е било насилствено изселено в България след войните в началото на ХХ век. Говорът на малоазийските българи общо взето е от тракийски тип.
Среднорупски (родопски) говори
Простират се в Родопите. Запазили са архаични и самобитни особености. Според редица изследователи диалектите образуват самостоятелно трето голямо българско наречие от ранга на североизточното и западното българско.
Във фонетично отношение повечето от говорите притежават широките гласни г и л, които не са особеност на книжовния език. В сравнение с другите български говори количеството от съхранени стари падежни форми тук е най-голямо. Лексикално, родопските говори пазят също архаична общославянска лексика. Делят се на множество диалекти и поддиалекти: а) смолянски (централен родопски) говор; б) широколъшки говор; в) хвойненски; г) златоградски; д) павликянски говор на българите католици в Пловдивско и Свищовско – стари преселници от Родопите; е) тихомирски говор (Кърджалийско; ж) девесилски говор (Крумовградско.
Западнорупски говори от южната част на ятовата изоглосна зона
Представляват естествено продължение на родопските говори на запад (по долните поречия на Места и Струма в България и Гърция). Солунският говор е най-представителният и най-архаичният югоизточнобългарски диалект; той несъмнено е родина на Кирило-Методиевия старобългарски език. Изследван е многократно от наши и чужди учени въз основа на диалектите на трите села – Сухо, Зарово и Висока. Това е т.нар. солунски говор (в тесния смисъл на думата). Тъй като много от неговите старинни особености се откриват на юг – в Странджа, Родопите, а дори и в Корчанско, Албания, под солунски говор (в широкия смисъл на думата) – според редица учени – трябва да се разбира цялата южнобългарска говорна област: на изток до Цариград (Истанбул) и на запад – до Корча.
Западнобългарски говори
Най-общо се откриват на запад от ятовия изоглосен пояс и имат е рефлекс от ят: бел – бели. Те обхващат пространството, обградено от р. Дунав – на север; долината на р. Българска Морава и албанските планини – на запад; езерния район в южната част на географската област Македония – на юг. Делят се на два големи дяла: северозападен и югозападен.
Северозападни диалекти
Географски и езиково са няколко вида, но основните са два: същински (или западномизийски) и крайни северозападни.
Същинските (или западномизийските) говори от своя страна са представени от два диалекта: белослатинско-плевенския, част от който се намира в северната половина на ятовия изоглосен пояс (и на централнобългарската изоглосна област), и от видинско-ломския говор.
Крайни северозападни говори
Простират се върху ареалите, очертани от двете страни на днешната българо-сръбска и македоно-сръбска държавна граница. Подразделят се на две части: а) погранични (у ) говори в Белоградчишко, Трънско, Брезнишко (у нас), Кривопаланско, Кумановско, Тетовско (Р Македония) и Царибродско (Димитровградско) и Босилеградско (Р Сърбия) и б) моравски (у)-говори по поречието на р. Българска (Южна) Морава (Р Сърбия). Най-съществената морфологична черта, по която тези говори рязко се отличават от сръбския език, е аналитизмът на именната им система и въобще аналитизмът на целия граматичен строй. Докато в сръбски седемпадежната деклинация е добре запазена, в крайните северозападни говори тя е разрушена, така както в целокупния български език, т.е. свежда се само до отделни падежни остатъци.
От крайните северозападни говори най-самобитен е трънският говор. Близък до него е брезнишкият говор. Тук е и белоградчишкият говор. В Северна Македония описаният по-горе тип говор продължава в Кривопаланско, Кратовско, Скопско-Църногорско, Тетовско и Кумановско. И в Западните покрайнини диалектите са от същия тип, т.е. те са продължение на ареала от сегашната територия на българската държава: царибродският (димитровградският) – от Западнософийско и Годечко; босилеградският – от Кюстендилско.
Югозападни говори
Разпростират се в Р България по високите западнобългарски полета на юг от Стара планина и Витоша. Обхващат редица диалекти от Пиринския край (без неврокопския (гоцеделчевския), който е източен по тип от ятовата изоглосна област) и продължават ареалите си във Вардарска и Беломорска (Егейска) Македония на запад от Солун. Югозападните говори с участието на книжовници от тези краища са взели важно участие в първия етап от създаването на новобългарския книжовен език през епохата на Българското възраждане (Отец Паисий, К. и Д. Миладинови, К. Шапкарев и мн. др.) Подразделят се на две части: същински югозападни или централни а-говори и крайни югозападни (не-а-говори).
Същински югозападни или централни а-говори
Второто название централни е свързано със средищното географско място, което заемат (центъра) на българското езиково землище.
Крайни югозападни говори
В миналото тези архаични диалекти са били от югоизточен тип, но по-късно са изпитали влиянието на югозападните а-говори и днес имат смесен характер (вече с преобладаващо западни черти). Крайните югозападни диалекти обграждат централните а-говори от юг и запад. В зависимост от това се подразделят на две групи: южна и западна.
а) Южната се открива предимно в Гърция и отчасти в Р Македония и Албания. Започва от Западносолунско и Ениджевардарско, преминава през Кукушко, Воденско, Южнолеринско, а оттам завива към Кайлярско и Костурско. Много интересен е изключително архаичният корчански говор в Албания в селата Бобощица и Дреновяне: Свà èсти шамùйа от стò и пендèсе годыне. (Това е кърпа от сто и петдесет години).
б) Западната част на крайните не-а-говори обхваща най-западния дял на Р Македония (с охридския, стружкия, дебърско-галичнишкия, реканския и гостиварския диалект); в Албания (с голобърдовския). И тези говори, подобно на южния дял, са преди всичко ъ диалекти (зъп, път, мъш). Черти на крайните северозападни и на крайните югозападни говори се откриват смесено в т.нар. гòрански говор, разположен в три държави – Албания, Косово и Р Македония.
Появата на „източни” черти на Запад и на „западни” на Изток не само в тези, но и във всички разгледани досега случаи е най-неопровержимото доказателство за единството на българските диалекти в техния многовековен исторически развой върху цялото езиково землище.
Frognews.bg
