Десетки семейства събират багажа си, товарят го в контейнери, продават къщите си в Америка и потеглят към България. Изводът от случващото се в българската колония в Чикаго е един - настъпи времето на раздялата с имигранството.
Симеон Гаспаров, в. "България", Чикаго
Багажът, който се състои от четири големи куфара и три ръчни чанти е събран на купчина в ъгъла на стаята. Мъж нервно се разхожда и поглежда от време на време през балкона в очакване да зърне от края на улицата таксито, което би трябвало да е пристигнало преди повече от 10 минути.
Жена, прегърнала две деца, седи кротко на пода върху белия мокет в празната стая. Свеж аромат на борове, току що измити от краткия пролетен дъжд, навлиза през полуотворения прозорец. Само клаксоните на автомобили и виковете на съседските хлапета, играещи под прозорците на четириетажната тухлена сграда, са единствените, които нарушават тягостното мълчание.
"Хайде, ставайте! Таксито пристигна.", казва нервно мъжът и от гърдите на жената се изтръгва тежка въздишка. Багажът набързо е изнесен в коридора.
Жената с двете невръстни хлапета поема надолу, по стълбите към таксито, чакащо на паркинга. Мъжът се връща, хвърля за последен път един поглед на стаята, затваря прозореца, угасва лампата, поставя ключовете от входната врата на пода и хлопва вратата след себе си. Завинаги.
"Карай към летището!", казва мъжът. "Къде? На ваканция ли отивате?", опитва се да завърже разговор на развален английски мургавият таксиджия, докато наблъсква куфарите в багажника на колата.
"Местим се. Прибираме се у дома, в България", отговаря неохотно мъжът. Моторът глухо изръмжава, колата бавно потегля и след първата пряка изчезва погълната от океана на делничния трафик. Докато смълчани мъжът и жената, свити в таксито, хвърлят за последно поглед към сградите покрай магистралата, в празната стая, останала след тях, с белите стени и с белия мокет по пода, се настаняват тишината и спомените от петте години, които мъжът, жената и двете им деца прекараха тук в нея, край Чикаго. Пет години, изпълнени с радост, с болка, с много надежда и с много, много разочарование.
Така, накратко описано, изглеждаше заминаването на българските имигранти, семейство Николаеви* миналата седмица от чикагското предградие Норидж. (*Поради деликатността на ситуацията, имената, датите, част от събитията, градовете и някои от географските места в статията са променени! За съжаление, никой от интервюираните не пожела да бъде сниман, нито записван на микрофон. Повечето от материалите са писани на ръка, след приключване на разговорите с хората - б.а.)
Семейство Николаеви са от Търговище и са едни от
стотиците български имигранти, разпръснати из чикагските предградия, които
поемат обратно по пътя към дома.
Кризата в икономиката на САЩ, войните с терористите из Ирак и Афганистан, упадъкът, настъпил в страната, сривът на долара, проблемите с легализирането на имигрантите, от една страна и позитивната нагласа за нещо по-добро в България, която предлага членството на страната в Европейския съюз, от друга, са едни от основните причини имигранти като семейство Николаеви да решат твърдо да обърнат гръб на имигрантския живот в Америка и да се приберат в родината си.
Николаеви идват в САЩ през 2002 г. като туристи. Тук им се раждат и двете деца, но от имигрантските власти и до ден днешен бавят решаването на техния случай. Уморени, обезверени, обидени, те са поредните нашенци, които отлитат от чикагското летище „О`Хеър" с еднопосочен билет към България.
"Знаеш ли, че не мога вече да ям, не мога да спя, нищо не мога да правя. Ето тук, над стомаха ми е заседнала една буца и просто не издържам вече в Америка. Всичко ми писна! Едвам изчаквам момента да дойде времето и да си се прибера в България", разказва Снежана и докато припалва поредната си цигара, от щедро отвореното й деколте лъсват чифт прясно напомпани със силикон гърди. Снежана е тук от 13 години, има огромна къща в престижен квартал, две луксозни коли, щастлив брак и три годишна дъщеря. Снежана и нейният съпруг обаче са все още нелегални, защото нямало формално решение по техния случай, засягащ легализирането им в САЩ. От семейството "легална" в страната е само тяхната невръстна дъщеря. Легални са също и данъците по имота, който те плащат, "но не и данъкоплатците като нас", подмята Снежана.
"Стига с тази имигрантска комедия и тези разигравания от имигрантските власти!", допълва съпругът на Снежана, Вили. Според него, ставащото в момента в Америка е изключително неприятно и то ще даде негативно отражение върху бъдещото развитие на страната.
Снежана, Вили и дъщеря им си тръгват след два месеца. Те знаят, че никога няма да имат възможност отново да влязат в САЩ, напълно са наясно, че оставят живот, за който мнозина биха могли само да мечтаят, но знаят и че не могат повече да живеят в чуждата страна. "Парите не са всичко", добавят те, след което тръгват по магазините да направят последните си покупки, които да сложат в контейнера, с който изпращат цялата си покъщнина за България.
Със седемгодишния Боби и осемгодишния Сашко се запознавам на пикника, който организира БПЦ "Св. София" преди около три седмици. Момчетата са застанали пред мен на опашката за безалкохолни напитки и си говорят. "Нашият контейнер замина онзи ден, а вашият?", казва Боби. "Нашият тръгва другия месец", отговаря Сашко с тон на експерт по въпросите на транспортния бизнес. Семействата и на двете хлапета са дошли със зелени карти в Чикаго, но не искат да стоят повече в САЩ. Те дори не искат да изчакат поне още една година до получаването на американските си паспорти.
"Не искаме повече в Америка!", отсичат единодушно техните родители. "Сега ни се живее, тук е само работа, работа, а и пари вече не могат да се правят", добавя бащата на Боби. Той казва, че не го е страх да се прибере в България и да започне живота си отново. Там имал приятели, роднини, ще се събират на сянка на двора, ще си пият студената ракия и "ще си караме кефа", допълва мъжът. "За Америка не искам да чувам!", пък подчертава бащата на Сашко. Той казва, че за да си наемеш контейнер от Чикаго до Европа, заради масовото напускане на имигрантите се чакало по над 3 месеца. Според него не само българи, но и имигранти от почти всички източноевропейски страни напускали в момента страната.
Станимир е американски гражданин. Той има две къщи и един апартамент. Пристигнал е в САЩ преди 11 години. В момента разпродава всичко и се прибира в България. "Напечелих се достатъчно, сега искам да си живея!", категоричен е той. "Нито жена ми, нито децата ми свикнаха тук". Станимир не знае колко ще изгуби от продажбата на имотите си, но смята да изпрати първо жена си и децата, той щял да се прибере, след като продаде ненужното му вече имущество. Според него краят на имиграцията вече е дошъл.
И наистина, от процесите, ставащи в момента в българската колония в Чикаго, изводът, който човек може да направи е един - настъпи времето на раздялата. Раздялата с имигранството.
Това време дойде някак си неусетно, някак си недоразбрано от повечето от нас, но и някак си напълно естествено и закономерно. И както и да го погледнеш, от икономическа гледна точка или политическа, комбинацията от 11 септември 2001-ва плюс осем годишното управление на Буш, се оказаха катастрофални за "недосегаемата и могъща" Америка. Няма какво да се заблуждаваме, това, че го няма Саддам не прави съня на хората по земята по-спокоен или по-сигурен. Напротив, злите духове от бутилката излязоха и никой не знае изобщо ще бъдат ли някога вкарани отново в нея.
Но не е това в случая, което касае нашата колония в САЩ, а болката. Болката от заминаването на тези хора. Защото където и да са, те винаги ще бъдат част от нас, от нашия български, но и имигрантски живот. Споменът от времето, прекарано с тях, няма как да не остане завинаги сред българската имигрантска колония в Чикаго. Те не трябва и никога да бъдат забравяни.
Добри или лоши, всички ние, които сме преглъщали горчивите залъци
на имигрантския хляб, приемаме тяхната болка и тяхното решение. Защото тяхната
болка е и наша и ние сме им съпричастни. Това, което ги боли, ни боли и нас,
тези, които оставаме. Боли ни също и от това, че ставаме по-малко и по-малко,
че ставаме все по-слаби като общност, като етнос, като култура в тази необятна
страна и това ще ускори необратимо процеса ни на асимилация, ще се претопим и
може би съвсем ще изчезнем като българска общност и в Чикаго, и в САЩ.
Но както всички знаем, животът е това, което сам си го направиш. И ако се провалиш, не ти е виновна за това нито родината, от която си тръгнал, нито имиграцията. А ти, ти и само ти!
Няколко неща обаче трябва да се знаят. Ако се прибираш заради проблем с имиграционните власти в САЩ е едно, но ако се прибираш с някакви илюзии, че ще преуспееш и станеш първи милионер в България, е подвеждащо, наивно и поне засега доста нереалистично. Да, успех от завръщането ти ще има и той е в това, че ще си у дома, в България, ще си сред близки, сред приятели и сред хора, които познаваш. А пък и ако се опитаме да си послужим с някои от репликите, които футболните коментатори у нас постоянно употребяват, когато играе българският национален отбор по футбол, "у дома и стените помагат".
Но дали това е така? Истината винаги има и още едно лице. А то винаги е това, което не искаме да видим.
На 12 юни на българския уеб сайт Money.BG излезе следният материал, който разбуди духовете и предизвика бурни спорове какво всъщност днес представлява ситуацията в България. Автор на статията е Димитър Събев. Тя се казва: "Млади хора: не се връщайте в България!" и може да се види на този интернет адрес: https://money.ibox.bg/comment/id_1651114956.
Ето и цялата статия без съкращения.
"В редакцията на EurActiv.com по повод статията "Източна Европа се стреми да върне работниците си обратно" е получено писмо с автор "д-р Орлин Вушков, България", което превеждам от английски с малки съкращения.
"След като завърших магистърска степен по бизнес администрация във Великобритания, реших да се върна в България, което сега ми изглежда най-горчивия урок, който някога съм получавал. България е малка страна с почти никакъв потенциал за икономически растеж. Повечето работодатели са малки, с малък или въобще без никакъв опит в мениджмънта и бизнеса, което ги прави по-малко конкурентни и създава проблеми за работниците. Олигарсите в правителството правят страната по-малко популярна. Чуждите инвеститори остават навън, а образованата работна сила се опитва да избяга от мизерията в страната. Всички страни от ЕС са въвели ограничения спрямо българите .... ЕС се провали в България и за съжаление, все още не вижда, че единственият път за борба с корупцията е изтриване на бариерите пред свободното движение на хора в ЕС.
Не бих препоръчал на никой български студент, завършващ в ЕС или други чужди страни, да се връща в България. Българските работници не могат да работят в повечето държави от ЕС, но по-добре е да се работи нелегално или да се отиде в Канада, дори в Африка, отколкото да се върнеш отново в България.
В България е трудно даже да се оцелее... Стана ясно, че българите не са добре дошли в Западна Европа, но в България те не могат да живеят сносно. За да го илюстрирам: работех за... (име на банка), след като завърших с отличие Университета в Уелс. Това бе единственото предложение за работа, което получих за три месеца. В България никой не го е грижа какво умееш, тъй като е по-важно кого познаваш. Започнах да работя за по-малко от 300 британски паунда месечно, с които в София е много трудно да се оцелее. В добавка към това, бизнесът в България работи с остарели методи и високата безработица позволява на необразовани мениджъри да се разпореждат. По-добре да работиш като носач на плодове или шофьор на такси за няколко години и да започнеш живота си отначало, вместо да се връщаш в България".
По отношение писмото на огорчения млад човек няма да се изказвам. Търсейки повече във форумите, прочетох, че г-н Вушков си е намерил работа в СИТИ Банк Лондон. Но не мога да премълча, че речите за овладяване на инфлацията, опасност от ръст на работните заплати, преговори с работодателските организации, привличане на външни инвестиции, бюджетни приоритети и т.н., с които управляващата коалиция иска да ни убеди, че води икономическа политика, са лишени от главния, основния и най-важен компонент на една прогресивна икономическа политика: грижа за създаване и задържане на световно конкурентни трудови ресурси.
В мен се затвърждава впечатлението, че икономическите копчета, виновни за отпъждане на творческия потенциал на нацията, се натискат умишлено. "
...Четиринадесет часа по късно, загледани през
илюминатора на приземяващия се самолет, хлапетата на семейство Николаеви ще
попитат баща си коя е тази планина със заснежните върхове.
"Казва се Витоша, това е нашата Витоша, деца.", ще каже той с усмивка на облекчение, озарила лицето му. Жената и децата някак си неусетно ще си помислят едно и също нещо. Колко отдавна не го бяха виждали да се усмихва. Като че ли е било в някакъв друг, непознат и много, много далечен живот.
В същото това време на другия край на планетата, в едно от предградията на Чикаго, през прага на бялата стая с белия мокет на пода ще пристъпят новите имигранти наематели, които също като семейство Никалаеви ще донесат със себе си в нея своите нови надежди, нови очаквания или може би нови разочарования.
Кой знае? Може би пък те да успеят, но каквато и да бъде тяхната съдба, тя нас не ни касае. Те вече ще са в друга, не наша история.
