Че и гениите в изкуството са обичали да си правят селфи, е повече от сигурно. Но кой знае какво щяха да оставят на поколенията Леонардо, Микеланджело и Рафаело, ако вместо с бои и четки бяха въоръжени с айфони? И без тях обаче автопортретите им достигат стотици милиони “потребители”.
В течение на вековете селфитата на Великите, каквито са си в действителност автопортретите на творците от Италианския ренесанс, омайват толкова хора по света, колкото никоя съвременна автоснимка с помощта на интернет не е в състояние да направи.
Леонардо като дългокос старец
Автопортретът на Леонардо да Винчи спокойно може да се сметне за бащата на съвременното селфи. Геният от тосканското селце Винчи се “щраква” с молив от хематит (червен минерал) върху хартия с размери 33,5 на 21,6 см чак на 63-годишна възраст, или през 1515 г. Това е последният период от живота му, който той прекарва във Франция. Въпреки че днес с помощта на пластичната хирургия и с услугите на фотошопа един мъж на тази възраст би могъл да изглежда почти като син на изобразения на рисунката, Леонардо предпочита да се представи като старец . Той е побелял, с дълги коси и брада, а темето му е плешиво. Погледът му е намръщен, а изражението му сериозно, почти намусено. Белезите на възрастта направо крещят от рисунката. Подчертават ги и надлъжните бръчки - на челото, около очите и в долната част на бузите.
Автопортретът на Леонардо да Винчи се пази в Кралската библиотека на Торино.
На всичкото отгоре селфито изглежда като недовършено в горната си част – за да подчертае плешивото си теме, художникът го щрихира само с няколко линии. Автопортретът на Леонардо, който спокойно може да се нарече най-известното селфи за всички времена, се пази в Кралската библиотека на Торино. Заедно с други произведения то е купено от крал Карл Алберт през 1839 г.
Микеланджело като грозноват светец
Геният Микеланджело Буонароти увековечава стотици лица в шедьоврите си. За да “снима” себе си обаче, избира извънредно екцентричен начин – сред героите, изобразени в сцените на Страшния съд в Сикстинската капела. Уникалният автопортрет на Микеландежело е разпознат съвсем случайно – това прави през 1923 г. калабрийският лекар Франческо Ла Кава. Вглеждайки се в лицата на 391-та фигури, заемащи повърхност от 200 кв. м, той направо изтръпва, когато осъзнава, че свети Вартоломей – това е Микеланджело. Възседналият облак светец гледа към Исус Христос и държи одраната си кожа – това е като алегория на греха, който е смъкнал от себе си. Лицето на Вартоломей, т.е. на Микеланджело, изглежда като деформирано заради съзнателно търсения оптически ефект за гледащите от ниско към високо. То се вижда в нормален вид само ако се застане в една строго определена точка.
Микеланджело се увековечава като свети Вартоломей в сцена на Страшния съд в Сикстинската капела.
Съществува обаче и друго предполагаемо селфи на художника – направеният вероятно през 1545 г. мраморен горелеф с диаметър 36 см. Тогава Микеланджело е на 70 г. За пръв път за този предполагаем автопортрет на гения пише през 1999 г. в Ню Йорк известният критик на изкуството от Колумбийския университет проф. Джеймс Бек. Творбата е изложена пред публика за пръв път през 2011 г. в родното селище на гения Капрезе в Тоскана.
Тициан като 80-годишен мъдрец
Да се рисуваш в профил през XVI век, си е било не само нещо изключително странно, а и истинско мъчение, тъй като са били необходими няколко огледала. Въпреки това Тициан се “снима” точно така. По-бърза магистрала към безсмъртието обаче едва ли би могъл да желае, като се има предвид, че навремето изображението на профила се свързва с идеята за антични монети и за медали. С други думи, да се нарисуваш в профил, си е било все едно да се увековечиш като паметник.
Тачен и почитан от много папи и императори, маестро Тициано Верчелио решава да се “запечата” за поколенията чак когато става на достолепните 80 г.
С тази цел взема черен молив и щрихира образа си върху лист хартия 120 на 99 мм, без да “фотошопира” нито един от белезите на времето върху лицето си. Предполага се, че рисунката с профил надясно служи за модел на нарисувания автопортрет, обърнат наляво, който сега може да се види в мадридския музей “Прадо”.
Смята се, че преди автопортрета си, който днес е в музея “Прадо”, Тициан е направил и рисунка, но с обърнат профил.
Рафаело като чаровен красавец
На фона на колегите си от Ренесанса Рафаело Санцио изглежда почти като Нарцис, който се опива от собствения си лик по подобие на много от днешните автори на селфита. Рафаело се рисува още когато е на 21 г., по време на престоя си във Флоренция, където отива да се учи на занаят. Въпреки че и до днес много експерти подлагат на съмнение авторството на селфито 47,5 на 33 см, което в момента се намира в галерията “Уфици”, то остава в съзнанието на публиката като “снимката” на Рафаело – с порасналите като на девойка коси и с изражението, което е и меланхолично, и чаровно. Мнозина в Италия, имали късмета да държат в ръцете си 500 000 лири (днешни 250 евро), си спомнят, че ги красеше именно този лик на Рафаело.
Художникът от Урбино обаче не спира дотук. На 35 г. той се “щраква” с брада и с дълги коси в компанията на друг мъж, чиято самоличност е неизвестна и до днес. Някои предполагат, че това е треньорът му по фехтовка, други – че става въпрос за негов ученик, трети – за негов приятел. Едно обаче е сигурно – че още в началото на XVI в. Рафаело хвърля семената на онова, което векове по-късно ще стане известно като групово селфи (спомнете си селфито на звездите по време на последните “Оскари”).
Караваджо като подпийнал Бакхус
И признатият за истински революционер в изкуството на Ренесанса Караваджо не избягва от манията по селфито. Маестрото, който потъпква тогавашните традиции в изобразяването на фигурите и създава нов начин на рисуване, играейки със светлината, се “снима” в ролята, която му е особено присъща – сред грозде и вино. Караваджо е известен със слабостта си към чашката.
През 1593 г., когато е едва 20-годишен, Микеланджело Меризи от село Караваджо, до Бергамо, се увековечава като “Болния Бакхус” с грозде в ръка. Младежът, зад чийто лик се смята, че се крие самият Караваджо, е полугол и леко прегърбен. Погледът му обаче не фиксира зрителя, а е зареян в празното, загатвайки като че ли за някаква отчаяна умора. Въпреки че на картината не се вижда вино, гроздето в ръцете и лозовият венец на главата са си направо “есемеси” в този смисъл.
Караваджо увековечава страстта си по виното чрез автопортрет като Бакхус.
