ИНТЕРВЮ

„Тодор Живков отглеждаше културни резервати в търсене на естетическа легитимност за режима си. Първанов просто върви по стъпките му”, твърди известната журналистка и кинокритичка Люба Кулезич.

Интервю на Елизабет Дафинова

- Г-жо Кулезич, от известно време по страниците на някои вестници се води нещо като литературна война. Мартин Карбовски, а преди него и други, със свои статии отвориха фронт на „старите" писатели, скулптори, художници и др. Интелектуалци, били в зенита на славата си по времето на социализма и свикнали властта да ги ухажва и дундурка. Реална ли е тази битка? Наиситна ли бившите величия са бездарни, както твърдят „младите"?

- Струва ми се, че сблъсъкът беше инсцениран, а военните действия - поверени на наемници. Така се увлякоха в морално позьорство, че по-прозорливият и препатил човек веднага надушва фалша. Нямаше формален информационен повод за гьостериците срещу Светлин Русев, Любомир Левчев, Вежди Рашидов, Антон Дончев, Виктор Пасков, Иван Гранитски и т.н. Не че някои от тях не си ги заслужават в добавка с отегчението и досадата заради натрапливите си мании за величие и монументалните си претенции за вечност. Но не между всички е възможен знак за равенство. Вярно, че Гранитски ги люби еднакво, вкупом и страстно, а издателството си е превърнал в нещо като секта или масонска ложа на литературни класици с казионна обвивка. Защо пък чак такава любов? Вероятно, за да легитимира чрез тях патриотарските си набези към политиката. Така, както те се превърнаха в културно алиби на олигархията и избелиха яките на мафиоти и новобогаташи с художествените си услуги. Но това е предмет на отделен анализ. Публиката с по-консервативни нагласи и с глад за традиции трябва обаче да бъде алармирана, че одиозният Гранитски я зомбира според една от най-чудовищните сталински рецепти, разделящи хората на "космополити" и "патриоти". Тя е коствала живота на много хора в епохата на ГУЛАГ и комунистическите репресии. Сега подменя ловко актуалното противопоставяне между "глобалисти" и "антиглобалисти", чиято логика е преди всичко икономическа, а не идеологическа. Но опитът за увълчване на населението по този ретрограден сценарий е изумителен с арогантността си в наши дни. Надявам се, че е неприложим. Но той е доста по-опасен от мавзолейната непоклатимост на Светлин Русев. Всъщност, неговият орден "Стара планина", връчен от щедрия ни президент Първанов за 24 май,  разпали свадата между културтрегерите с половин месец закъснение. И Вежди Рашидов забърса някакъв орден покрай юбилея си. Но това стана според толкова изхабен и компрометиран от Първанов ритуал на връчване на индулгенции за лоялност, че хората се убедиха колко малко работа вършат ругатните и словесните изцепки срещу тази фасадна почит към културата. В своето залитане към церемониала и към ритуалността Първанов се изживява като нещо много повече от демократично избран изразител на народната воля с мандат. Хайде да си спомним как помпозно препогреба костите на цар Калоян. Направи го като продължител на монархическа и метафизична линия в българската държавност. От тази митоманска страст боледуваше и Живков. Затова и отглеждаше културни резервати в търсене на естетическа легитимност за режима си. Първанов просто върви по стъпките му. Културното му въображение по тази причина е стеснено, крайно селективно и стои архаично. Но понеже в реалността липсва достатъчно мощен и органичен коректив, липсва истинско художествено проветрение, чувствителните хора просто нямат друг избор, освен да си запушат носа. И трупат отвращение за момента, когато катарзисът ще е истински, а не разлайване на кучета, обслужващо нечии засегнати честолюбия или комерсиални интереси.

- Какво точно имате предвид под комерсиални интереси?

- Скандалът е просто закъснял и се води с аргументи и ругатни отпреди осем-девет години. Това подсказва, че е подстрекателски и манипулативен. По тази причина си остана кух и морално претенциозен. Целта му беше да обслужи единствено авторите си и тяхната остра потребност да презаредят аурата си на морални стожери с реформаторски светоглед. Такива хора са буквално пристрастени към скандала поради сериозната опасност публиката да се усъмни в безкористието на предишни техни заклинания, пристрастия, сръдни и бунтарства. Но врявата, която вдигнаха тия дни, се размаза поради съдбовното съвпадение на така наречената "литературна война" с едно крайно неприятно произшествие. То е далеч по-показателно за нивото на етичните стандарти в медиите ни и в културата ни.

- Говорите за ограниченията, които Европейската комисия наложи за български журналисти ли?

- Именно. Докато Карбовски се пенявеше с проклятия и клетви срещу ненаситните културни динозаври, завещани от бившия режим, ЕК отряза заради него достъпа на български журналисти до неофициална информация от всички европейски институции и структури. Вече много хора научиха за този срам, макар че медиите направиха всичко възможно да го заметат под килима поради колективната си гузност вероятно. Значи, правдивият Карбовски отишъл с колеги в Брюксел и записал тайно неофициален разговор на маса с говорителя на Еврокомисията Марк Грей. После в гневен вестникарски коментар донесъл срещу по-млад колега от електронен сайт, който се изхитрил  първи да погази принципа за конфиденциалност относно източниците, благоволили да открехнат завесата над съдържанието на предстоящия доклад за България. Пътьом Карбовски пусна и порция от обичайните си морални ругатни срещу българската продажност. И накрая лично излъчи в предаването си по Дарик радио подслушания запис. Е, как европеецът с елементарното му разбиране за правилата да проумее такова лукавство и триличие?! Номерът е, че в нашата публична среда тези салтоморталета в комбинация с морализаторство все още имат ресурс да предизвикват дебати, войни, скандали. Докато някой отвън не разобличи маскарада. В нашия случай един от героите на литературната свада много тъпо се наниза на европейските шамари. Но така повлече към локвата и "реформаторите", с които се солидаризира срещу "ретроградите". Получи се конфуз с дъх на кръчма и лош махмурлук. От което май спечелиха атакуваните за бездарие културни величия.

  - Кое ви кара да мислите така?

- За пореден път хора като Светлин Русев се снабдиха с ореол на мъченици и дисиденти, за каквито и без това държат да минат още преди промените през 1989 г. Защото и предишни опити да бъдат детронирани като некадърници през политическото говорене ги зарежда с енергията на жертви, подгонени от завистници и претенденти за собствените им позиции, награди, субсидии, тиражи и отличия. Впрочем, проблемът на хора като Светлин Русев, Вежди Рашидов, Виктор Пасков и пр. не е изобщо в липсата на талант. Това е глупост. Ако тези  хора бяха бездарници, никой пет пари нямаше да дава за тях. Проблемът е в тяхната поврътливост, пресметливост, склонност към осребряване на дарбата, към месианство в добавка към мъдруването, менторстването и  фамилиарниченето както с публиката, така и с властови върхушки.  В този смисъл обаче българските културни изключения са много редки. Те открай време остават скрити, неразпознати или изтикани в положението на аутсайдери. Докато панаирът на суетата става все по-многолюден, хермафродитен, обзавежда се със силиконовата настъпателност на чалгата. Пълна вакханалия от типажи в страна с немощни пазарни възможности, контролирани от олигарси, медийни и рекламни монополи, политически лобита. Но не виждам с какво героите а ла Карбовски се отличават като манталитет и светоглед, освен с агресивните си маркетингови стратегии и с безпрецедентния си излаз към всички видове медии - вестници, радиа, телевизии плюс литературни амбиции и т.н. Това е невероятна всеядност и невероятен шанс за изява. Да си толкова добре лансиран на пет места означава, че си потребен на същата тази олигархия, медийна или духовна, срещу която плюеш. За какво си потребен - това е отделен въпрос.

- Доколко има истина в твърдението на Карбовски, че именно заради „старите" младите не могат да издават книгите си? Пречат ли „старите" на „младите"?

- Що за скимтене, че са засенчени и че тиражите на книгите им са орязани? Ами че тези хора са в състояние на перманентна самореклама. Какъвто и да е Гранитски, но не той е крив на Георги Господинов, че от десет години единственото му постижение е "Естествен роман". Но той все е "куул" по някакви крайно неясни салонни критерии. Хайде да не задълбаваме, че пак ще стигнем до безумния спор за дарсловото на Виктор Пасков. Което според мен е напълно неоспоримо, за разлика от някои спорни черти на характера му или на пиянството му. Но който от воюващите оставя след себе си само дъх на прясно мляко, а не на лют алкохол, нека пръв хвърли камъка. Изобщо, получи се голяма битова разправия за посланически места и награди. Но беше хлъзната като гнева на Ахила Пелеев за радост на някои главни редактори, които си пълнеха вестниците с пиперливи разправии.  

-  Значи какво излиза? Че „старите" творци по навик, продължават да се въртят около хранилката на властта, защото, всъщност, без нея не могат да съществуват, а младите искат да ги изместят и да заемат местата им?

- Ами, така изглежда, особено след тази скандальозна, крадлива история -  крадлива в морален смисъл - която се получи с Карбовски в Брюксел. Тъпо е да те заловят, че се преструваш на морален пророк, а ти в същото време крещиш: "Искам аз да карам влака". Връчили са ти да караш джип, братче, а когато работата опря до простичкия велосипед на правилата, ти се пльосваш на земята. Интересното е, че сега наблюдаваме подобно амбицирано пренебрежение към всичко преди себе си с един като че ли интелигентен човек като режисьора Явор Гърдев. Той получи награда „Сребърен Георгий" на Московския фестивал за първия си игрален филм „Дзифт". Все още не сме го гледали. Само че Гърдев стърчи от сутрин до вечер по телевизорите. Гледа ни като киборг (защото той, за разлика от някои други наши гении, внимава с алкохола) и ни хипнотизира с твърдението, че този приз бил равносилен на европейски "оскар" (груба лъжа!). И че от "Дзифт" започвало съживяването на българското кино понеже филмът бил "нео ноар", каквото и да значи това. И понеже Лив Улман го целунала, представете си. Това е инфантилно. Издава провинциален комплекс, скрит зад европеидни маниери. Само преди две години на същия този Московски фестивал филмът „Откраднати очи" получи също така „Сребърен Георгий" за ролята на Весела Казакова. До последния момент е бил сред кандидатите за голямата награда. Има над 25 000 нелегални сваляния от интернет. Обрули още пет-шест големи награди на престижни европейски фестивали. Беше поканен на още 45 по целия свят. И какво?! Нямаше преки включвания от Москва по БНТ сякаш там беше партийно-правителствена делегация. Партия "Атака" вдигна протест пред БНТ срещу излъчването на единствения български филм, който направи опит да препрочете и затвори позорните страници на "възродителния процес". Но интелектуалците не нададоха вой срещу опита за политическа саморазправа с един филм по съвсем тоталитарен тертип. Е, може би с не дотам снобска режисура, но искрен и човечен. Обаче никой не се изфука, че е дисидент и антисъветист, както го направи младият Гърдев. "Обърната елха" на Иван Черкелов и Васил Живков получи специалната награда на изключително престижния фестивал в Карлови Вари миналата година. Такова нещо отдавна не се беше случвало на български режисьори. Да не се връщаме към успеха на "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова. Някой да прати екипи да отразяват на живо великите събития?! Не, разбира се. Следователно, с "Дзифт" май отново става дума за някакво задкулисно опипване с властта или за обикновен кариеризъм. Само дето иска да мине за културна революция. Това предварително зарибяване на фенове е комично, успехът му е съмнителен.

- Има ли примери и за различен вид поведение сред т. нар. нова културна генерация на България?

- Ще дам пример с Теди Москов, с Мариус Куркински, с последната театрална работа на Камен Донев. По един или друг начин Теди Москов и Мариус показаха през годините, че владеят механизмите на естетическия скандал. Това е скандалът, който облагородява, а не озлобява. Той взривява бюргерски клишета. Открива алтернатива на тесногръдието през смеха и през тъгата. Препрочита класиката по напълно изненадващи начини. Минава дори през дързостта на саморазголването. Рискува да хвърли мостове между миналото и сегашното, дори между вечното и злободневното. Минаването по тези мостове понякога е опасно като ходене по въже. Адреналинът си струва обаче, изживяването също. Тези хора умеят да замлъкват, да се оттеглят, да признават поражения и разочарования, да не се блъскат в гърдите с успехите си. Имат позиции, но не секат с тях глави. Напротив, мъчат се да върнат в главите мисловното им съдържание. И съумявят при това да останат безкрайно интересни без значение от личните им жертвоприношения.

Затова никога не ги мъчи липсата на публика, нито леконравието на властта.

Последният моноспектакъл на Мариус "Сътресение" е направо гениален експеримент да се препрочетат "Дивите разкази" на Хайтов. Някои биха сметнали за обречено това посегателство спрямо словесния тестостерон, срещу мъжкарската героика на писател, често хулен за какво ли не, включително и за националистическия си уклон. Мариус прави нещо невероятно. Вместо да прогони, връща Хайтов на сцената, взирайки се в скритата страна на патриархалното перчене, там, където се въдят страховете, суеверията и проклетото балгарско чувство за липса на исторически късмет. Това наричам аз война и мир между поколенията, бунт и опрощение, несъгласие и помирение. С други думи -истинско реформаторско поведение, а не позьорство...