ПОЛИТИКА

„Най-добрият аргумент срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател”. Тази фраза е изречена не от кой да е, а от сър Уинстън Чърчил, един от гениалните политици на двадесети век.

Елизабет Дафинова

Преди около две седмици президентът Георги Първанов заплаши политическите сили у нас, че ако не се разберат за промените в избирателната система ще иницира референдум по въпроса. Като начало свика кръгла маса по тази тема, на която пет часа политици, политолози, социолози и всякакви експерти си даваха акъл един на друг. Единствената видима полза от цялата работа беше, че станаха ясни щенията на Първанов, от една страна и тези на партиите (управляващи и опозиционни), от друга. Разбра се, че държавният глава държи част от депутатите да се избират мажоритално, а политическите формации предпочитат пропорционалните листи с нисък преференциален праг.

Заплахата за референдума обаче така и си остана, въпреки че президентът не може да го свика, а само да предложи на Народното събрание да го насрочи. И ако се съди по отношението на депутатите към държавния глава - референдум май няма да има. Дори в левицата признаха, че откакто са научили, че Първанов е Гоце, който отгоре на всичко ходи на лов за лисици в ден за национален траур, неговия блясък пред бившите му съпартийци доста помръкнал и авторитетът му паднал. За настроенията на опозицията да не говорим - те са абсолютно известни. Дори НДСВ го понася със стискане на зъби единствено в името на коалиционната култура. Засега изглежда само ДПС симпатизира на президента, но и там не обичат особено компрометираните фигури - показаха го необичайно за тях бързо и ясно с отстраняването на Феим-Петър Чаушев от заемания пост в МВнР.

Все пак кому е нужен и възможен ли е референдум за избирателната система у нас, а от там и за смяната на политическия модел?

Някой беше казал, че референдумът е най-добрият (респективно най-демократичният) начин за един народ да се самонакаже. Защото това, което мислят и искат гражданите на една страна, не винаги е най-правилното и полезното за тях. Първо, защото те влагат много емоции, като изразяват волята си. Второ, защото активността им може да се окаже недостатъчна и резултатът де факто да бъде подменен или манипулиран. Трето, няма как една отделно взета електорална единица да мисли глобално и в перспектива (нали затова избираме професионалини политици), отделният индивид пречупва проблемите през собствената си призма, хладилник, джоб, настроение, житейска философия, ако я има.

Нека сега да погледнем към българските електорални единици. Ако се вземе предвид нежеланието им да ходят да гласуват на избори, може със сигурност да се каже, че активността на референдума ще е много слаба или ниска. Експериментът, направен в Бургас, за тръбопровода Бургас-Александруполис, е изключително показателен. Бургазлии не си направиха труда да отидат до урните дори по въпрос, който те иначе твърдят, че е жизненоважен за тях и техните деца. Което показва, от една страна, отказ от поемене на отговорност за собествените съдбини и прехвърлянето й върху удобния виновен, управляващите политици. От друга страна обаче, на тях им беше внушено, че както и да гласуват, нещата са предрешени и вотът им няма да бъде взет под внимание. А това не беше направено случайно - референдумът трябваше да бъде компрометиран още преди да е проведен. Всичко това изигра грозна шега на онези опозиционни политически сили, които смятаха да възседнат допитването до народа като бял кон и да препуснат към властта. Въпреки че евентуалното отхвърляне на тръбопровода от бургазлии, по никаква логика не доказва, че те искат да бъдат управлявани от ГЕРБ.

Какво би се получило на възможен референдум за избирателната система - мажоритарна, пропорционална, смесена или преференциална? Първо, както каза проф. Михаил Канстантинов, въпросът няма как да бъде формулиран или ще бъде формулиран толкова сложно, че маса хора няма да го разберат или ще се объркат. Второ, тотално невярващият и отвратен от политиката и гласуването български избирател, може да предпочете да иде за гъби, тъй като предварително е убеден, че волята му няма да бъде взета под внимание и каквото и да направи той, „те, там горе" пак ще си го извъртят, както им уйдисва и ще натъкмят нещата така, че да са изгодни за „тях". Трето, резултатите от последните местни избори, освен купуване на гласове, показаха и нещо друго - много предсатвители на по-младите генерации гласуват на принципа на телевизионните игри с sms-и. По този начин в общинските съвети попаднаха чудаци, палячовци, дребни тарикати, патологични лъжци и популисти, криминално проявени типове и откровени олигофрени. Четвърто, при всички случаи в една част от българите ще се задейства шопският инат („Нечем!", „Е па, нема!") - да направят напук, да гласуват за най-непопулярното и невярно решение, с убедеността, че наказват управляващите без да отчитат, че в дългосрочен план наказват самите себе си. Не малка част пък от гласуващите ще бъдат водени не от здравия разум, а от омразата и желанието за отмъщение спрямо политиците, с предварителната нагласа, че всичко, което иде от партиите е лошо, вредно, неадекватно и трябва да бъде провалено на всяка цена. Пето, каква е гаранцията, че по-богатите партии и политици, както и бизнес формациите няма пак да купуват гласове в полза на избирателната система, която те предпочитат. Още повече, че малцина от българските избиратели ще се поинтересуват изобщо какво предлагат различните избирателни системи, какви са техните плюсове и минуси. Това, между впрочем, е една от причините да нямаме гражданско общество - българският избирател в мнозинството си е незаинтересован, не желае да се научи или да прочете, измъква се с фразата: „Нали затова сме ги избрали, те да знаят и да ни управляват", а в същото време е страшно недоволен от тези, които го управляват. Пред урните отново ще отиде дисциплинираният електорат на ДПС и ще гласува за вариант, изгоден на Догановата партия. Ще отидат и циганите, разбира се, за да изкарат някой лев. За тях типът избирателна система е последното нещо, което ги вълнува и бърка живота им. След което българите ще се питат - що така стана, кой ни подмени вота и манипулира волята ни? А, всъщност, поради безхаберие и немарливост, те просто не са заявили волята си чрез гласа си. Така, вече години наред, ни управляват хора, избрани от някой друг, незнайно кой.

И не на последно място, евентуален референдум ще бъде нещо като премерване на силите, на влиянието, между президента и политическите партии, в частност неговата бивша - БСП. Защото България е парламентарна република, управлявана от партиите, но държавният глава се избира пряко от народа. Подобно допитване за вида избирателна система би могло де се приеме и като репетиция за промяна на държавното устройство към президентска република например. В този контекст следващият плебисцит може да бъде за промяна на Конституцията.(Забележете, вече никой не говори за монархия - тя беше плашилото за народ и политици, докато Симеон беше премиер!) Някои дребни формацийки, без каквато и да е тежест сред електората, вече хукнаха пред вятъра да не изпуснат бързия влак. В един и същи ден (неделя) и Николай Свинаров, лидер на отцепилата се от НДСВ - Българска нова демокрация, и Георги Марков, формален водач на Яневата „Ред, законност и справедливост", която самостоятелно на избори и 1% не може да вземе, се обявиха за свикване на Велико народно събрание, което да промени основния закон на страната. Вярно е, че Първанов няма право на повече мандати, но какво му пречи да посочи свой наследник, по примера на Путин, който да бъде мажоритарно избран, но благодарен и послушен. Нищо чудно поради това той да държи и настоява толкова българинът да се научи да избира мажоритарно. От своя страна, партиите ще наблягат на пропорционалната листа с преференция. За целта ще смъкнат прага, а може и да няма такъв, и ще направят всичко възможно да обясняват по медии, събрания и митинги предимствата на този вид избиране на депутати.

Накрая искам да дам няколко цитата от статията на Ален Ламасур, депутат в Европейския парламент и национален секретар за Европа на управляващата партия във Франция - Съюз за народно движение (СНД). Тя е озаглавена „Защо диктаторите обичат референдумите?" и се отнася за допитването в Ирландия за Лисабонския договор, но ми се струва, че и ние има какво да научим.

„Никак не е случайно, че референдумът е най-ценената от диктаторите процедура. Никоя друга не се поддава на такива злоупотреби при тълкуването на народния вот, било то в полза или във вреда на управляващите.

... Референдумът върши добра работа при демокрацията, когато се произвежда два пъти на сто години или два пъти годишно. В първия случай народът разбира историческия характер на взиманото от него решение, във втория - гражданите-законодатели придобиват навика да отговарят на задавания въпрос и само на него. Ако става дума за междинен вариант между тези два, референдумът е използван като плебисцит или е инструментализиран, за да служи на други каузи - в Ирландия кампанията на антиевропейския печат се съсредоточи върху трудностите на селското стопанство, дискредитирането на правителство, разтърсено от финансов скандал и неуместния дебат за абортите, евтаназията и НАТО!

... Както във Франция преди три години, противниците на договора базираха кампанията си върху директивата "Болкещейн", кандидатурата на Турция за членство в ЕС и непопулярността на управляващите. Системата и контекстът карат избирателите да използват бюлетината като средство за изразяване на отношение, а не като средство за участие във взимането на решение, още повече, че любезно им нашепват в ухото: "Винаги ще има план Б".

След всичко казано до тук, моето скромно мнение е, че референдум за типа избирателна система в България не трябва да има. Той дори е опасен, защото ще бъде опорочен и манипулиран, както от тези, които го организират, така и от тези, които ще гласуват. Единственият начин е управляващи и опозиция да седнат на една маса и отчитайки всички позитиви и негативи на създадения през прехода политически модел, да го променят чрез рационални и изпълними закони. Защото в момента те са тези, които вече ясно виждат (не без помощта на върбовата пръчка на Европейската комисия) слабостите и грешките, и на избирателната система, и на политическия модел. Отивайки към референдум, има сериозен риск да задълбочат процесите още повече. Народът може и да е суверен, но не винаги вижда нещата в дълбочина и знае какво иска. Особено пък, ако няма никакъв опит, тренинг и традиция за участие в допитвания. (Не случайно, много често социологическите проучвания видимо се разминават с действителните резултати и не защото социолозите са некадърни или подвеждат умишлено, а защото анкетираните волно или неволно „лъжат".) В края на краищата може да се получи така, че хем да се хвърлят сума пари за подготовка и провеждане на референдум, хем да няма никакъв резултат и ефект от него, хем политиците да седнат и да си свършат работата.

Между другото, искам да вметна, че и референдум за задължителното гласуване не би трябвало да има. Партиите, в частност НДСВ, да не прехвърлят отговорността си върху „народа". Ако политиците са преценили, че представителността в политиката и властта са стигнали дъното на своето изкривяване и уродливост, поради нежеланието на българските граждани да упражняват правото си на глас, тогава нека да задължат със закони и строги санкции избирателите, за да спасят демокрацията, колкото и парадоксално да звучи. За определен период от време, разбира се, не за вечни времена. За два, три или пет избора, докато поколенията се извъртят, манталитетът на гласоподавателите се промени и кризата на представителността бъде преодоляна, а демокрацията спасена.