Когато на 8 май 2013-а във фоайето на Народния театър в продължение на повече от три часа идваха стотици, за да се простят със сина ми - не само колеги и приятели, но и зрители - разбрах, че не съм осъзнавал размерите на неговата действителна популярност. Нито пък съм очаквал, че любовта на хората ще бъде изразена по толкова спонтанен начин.
Това казва в интервю пред „Стандарт” Иван Попйорданов, бащата на Чочо. Един от най-знаковите интелектуалци в българското пространство през последните десетилетия наруши мълчанието си. Неговата книга "Писма до Чочо" излиза със знака на "Сиела" малко преди 5 май - датата, на която миналата година Петър Попйорданов, един от вечните любимци на България, отлетя към рая.
- Господин Попйорданов, по какво вашата внучка Катя прилича на баща си Чочо?
- По темперамент - непредвидима е. Много трудно се задържа повече от половин минута с определено занимание или действие. Иска непрекъснато някой да се занимава с нея, да бъде център на внимание. Първото нещо, което се научи да казва на майка си и на мен, беше: "Да пеем". Правим го постоянно, вече закъсах с репертоара. Стигнах дори до ретро частушките от сорта на: "Тя - от Видин, аз - от Лом, а детето в Майчин дом" и до градския фолклор от мое време. Чуе ли музика, веднага започва да танцува. Катето е изключително общителна. Няма проблем в яслите. Да е жива и здрава, дано съдбата да е благосклонна към нея.
- Виждала съм я с майка й Даниела в Народния - харесва ли й там?
- О, да, двете често ходят при колегите и приятелите на Чочо. Театралният прах отрано ще влезе в дупето на Катето.
- Кога и защо решихте да напишете книгата?
- Когато преди година за по-малко от месец загубих жена си и единствения си син, имах усещането, че съм затрупан от лавина. Че трябва да направя нещо, за да не се задуша от срутилата се върху мен маса. Според наши приятели, жена ми си прибра Чочо. Тогава дори аз започнах да вярвам в предопределеността във всичко това, което ме споходи. Чочо обожаваше майка си. И тя него. Кармичната им връзка беше много силна, въпреки че той не даваше външна изява на фанатичната си привързаност. Но постоянно чувстваше опора в присъствието й - без да залита в показни сантименталности. Жена ми боледува 15 години. Чочо не успя да понесе смъртта й. Подобна драматургия едва ли може да се открие дори в древногръцкия театър.
- Търсихте ли вина у себе си - чисто ирационално, от мъка?
- Когато човек загуби хора от семейството си, обикновено започва да изпитва въпросната вина. Припомня си последни срещи, премисля казани и недоизказани неща, пропуснати възможности за близост. Така в един момент осъзнах, че ми се иска да се опитам да разговарям със сина ми - макар и виртуално. Да подредя събитията от живота му. Всъщност желанието ми беше продиктувано и от мисълта за Катя, на която искам да оставя свидетелство за нейния баща - тя беше само на годинка, когато се срещна и се раздели с него. Вероятно след време ще има нужда да разбере какво се е случвало на Чочо. Всичко това ме стимулира. Беше лечебно да се съсредоточа върху битието на сина ми. Чрез неговите разговори, интервюта и текстове да го върна в някаква степен на хората, които го обичаха толкова много. Въпреки че в някои моменти се отчайвах. Извайването на цялостния му образ се оказа трудна и тежка задача.
- Какво представлява книгата?
- Когато Чочо завърши гимназия, влезе във ВИТИЗ, а през есента отиде войник, му написах едно първо дълго писмо. Близо 25 години по-късно в книгата, която написах за моята 70-годишнина, за финал публикувах второто си писмо до него. Сега се случи нещо като продължение - така се появи заглавието "Писма до сина ми". Потърсих личността му, времето и хората, с които е бил свързан в огромното количество публикации за кариерата му в театъра, киното и телевизията, в интервютата, в броевете от списания, посветени изцяло на него. Защото на определен етап родителите постепенно губят представа какво точно се случва с децата им. Не говоря за отчужденост, но в крайна сметка всеки има своята среда, кариера и проблеми. Не е лесно да се дават преценки какво става с другия.
- Дали един баща познава достатъчно добре сина си?
- Родителите си въобразяваме, че знаем всичко за децата си и че имаме право да оценяваме постигнато и непостигнато от тях едва ли не през целия им живот. Голяма заблуда. В повечето случаи отношенията баща - син имат определена обремененост, която бих нарекъл "синдром на съревнованието". Синът иска да надскочи във всичко бащата. И една от първите прояви на този синдром винаги е да демонстрира предпочитанията във фамилната йерархия към Дядото. Но не се вторачвам прекалено в клишето, че синовете се пръкват на този свят, за да притесняват бащите. В осъзнатата или неосъзната вътрешна конкуренция няма нищо страшно и неестествено. И аз, и Чочо сме споделяли, че между нас не всичко е било безоблачно. Но никога не сме стигали до разрив. А колко е "купил" нещо от мен, е трудно да преценя. Беше ревнив към своите територии и казваше: "Там, където е баща ми, аз не стъпвам. Там, където съм аз, баща ми не стъпва". В това има голяма доза истина. Би било абсурдно, ако някой някога дори за миг е заподозрял, че съм се намесвал в кариерата на Чочо. Никога и по никакъв начин.
- Рискувахте ли да осветлите вашата гледна точка за любовните му истории?
- Не. Достатъчно дълго време из жълтата преса се тиражираха бивалици и небивалици. Те бяха травма - за него, за майка му, за мен.
- Открихте ли нещо в образа му, което ви е убягвало досега?
- Всъщност го преоткрих. Но без апокрифи. Винаги съм се смял, когато той разказваше патилата си от последната година в казармата - тогава изпрати приятелката си на море и натвори всичко с онази прочутата димка, с която за малко щеше да подпали квартала около неговата гимназия. Несъобразяване с правилата - това е Чочо от онзи период. През цялото време, докато работех по книгата, имах сериозни съмнения - да не се получи хаотичен подбор от най-интересните му изяви. Бягах от оценки за това, което е съпътствало живота му - приятелства, връзки, възходи и падения. Същевременно исках да бъда коректен към хората, които го познаваха добре. Но не и да спестя онези факти и случки, които нямаха общо с успехите му. Нито за момент не съм искал да го разкривам единствено в светлината на постиженията му. Моята цел беше автентичният Чочо да излезе от интервютата си. Разбира се, на мен, като на баща, ми беше трудно да говоря за голямата криза, през която той премина. Една от главите е посветена на неговата изповед по темата.
- Откъде дойде кризата?
- Трудно се дава диагноза на подобен срив. Той беше резултат от болезнени натрупвания - от разочарования от близки хора, от провали в личния живот. Но не заемам позата на съдник. Чочо си е направил откровена дисекция. А публиката сама ще открие причините. Не съм от хората, които създават и поддържат митове - стари или нови. Чочо беше особен характер. Много любвеобилен. Вечен бунтар.
Трудно се побираше в рамки. Трябваше човек да го приема едно към едно. Но той избягваше да пуска когото и да било в личното си пространство.
- Изкушенията пред него бяха много и логични - Чочо беше и остава една от най-ярките и реални звезди в българското кино и театър...
- Винаги съм се старал да му внуша, че голямото изпитание за всеки е в славата, парите и властта. "Българинът не издържа на тях. Така че, Иване, много внимавай!", ми казваше Свобода Бъчварова, когато заех някои постове. Имах щастието да бъда близък с тази изключителна жена покрай дългогодишната ми работа в киното. Разбира се, никога не съм разполагал с финикийски знаци в този смисъл, но определено имах власт. Така че нейната знаменателна фраза открай време е светила в подсъзнанието ми като червена лампа.
- Как ще коментирате разочарованията на Чочо в киното, театъра, телевизията?
- Имаше период, в който той беше преексплоатиран. Чудех се как издържа. Играеше всяка втора вечер в Народния, правеха "Клуб НЛО", снимаше филми. Подобен график и ритъм винаги е бил огромна опасност за актьорите. Най-важното е да не се прехвърли мярката. Бил съм на различни етажи в телевизията, в седмото изкуство, в театъра. Наясно съм колко жестоко е натоварването в професията. Изтощителният маратон се превръща в ужасно изпитание.
- Бясната енергия обаче не му позволяваше да спре...
- Прекалената настървеност, гладът на всяка цена да водиш хорото, крият и носят безкраен риск.
- Революцията изяжда децата си. Арт гилдията в България съсипа най-талантливите си чеда - от Методи Андонов, Милен Пенев и Кирил Варийски до Антоний Генов, Андрей Баташов и Чочо...
- Гилотината порази най-творчески активните. Кадифената и безкръвна революция от 1989-а доведе до жестоки последици. Преминаването от една координатна система в друга даде скъпи жертви. Политолози, историци и психолози ще трябва да анализират този погром. На изгубеното физически и духовно поколение нищо не му беше спестено. Вкараха го без милост в бетонобъркачката. Изобщо пораженията за нацията тепърва ще бъдат изучавани от тези, които искат да търсят изход. 25 години след промяната истината все още не е разказана. Как да продължим, на какво да се опре най-младото поколение? А да не говорим за далечното минало. Как да осмислим по нов начин какво ще се случва оттук нататък с тази държава? След 1944-а съществена част от историята ни беше деформирана, изтрита, занемарена, захвърлена. Питам се дали ще се намери някой, който да я възстанови? Стана огромна подмяна - на морал, на национални приоритети.
- В кой момент Чочо ви каза, че иска да става актьор?
- Някъде в Х клас. Тогава имах тежка язва на дванадесетопръстника, често ме нападаха кризи и бях много раздразнителен, когато ме болеше стомаха. С майка му доста гадаехме на къде ще се ориентира, какво ще учи, какъв ще става. Чочо често биеше табуретките като барабани и Катя се чудеше дали ще му хрумне да кандидатства ударни в Консерваторията. Беше много музикален. Аз обаче разсеяно не надавах ухо на подобни дебати. И когато ми каза, че ще кандидатства във ВИТИЗ, изпаднах в пълно отчаяние и потрес. В книгата има глава около това как се опитвам да го откажа. Дори бях помолил наша приятелка, преподавателка в Академията, да го прослуша и да му обясни, че шансовете му са никакви. После тя ми разказа, че сцената между тях била доста смешна. Казал басня, стихотворение, а на излизане започнал и да куца. И тя му рекла: "Ама освен че не можеш да говориш - беше известен със скороговорката си - ти и куцаш". Обаче за съжаление, влезе от раз. Съдбата почука на вратата. Като излезе от казармата, дойде в Прага, където бях на работа. Учи в тамошната Академия и след първи курс се прибра в София. Върна се година назад, за да попадне в класа на Коко Азарян. Но нито за миг не съжали, че се е върнал. Обичаше да обикаля света. И винаги след това ми казваше: "Никога не мога да емигрирам. Каквото и да се случва".
- Давахте ли му акъл за ролите, които избираше и играеше в киното - все пак това е и вашият занаят?
- Никога. След премиерата идваше и сам ме питаше. И аз му казвах, че много високо ценя "Хайка за вълци" и "Врабците през октомври" - около "Дунав мост" шумът беше по-креслив от конкретната художествена ситуация. Споделяхме си - седнали двамата в кухнята. Преживяваше всяка нова роля с невероятна възбуда. Винаги го усещах, когато започваха репетиции. Хвърляше се с невероятна всеотдайност. "Хъшове" се оказа театрален феномен. Сашо Морфов и целият екип накараха скептичния и нихилистичен българин да стане и да вика: "Да живее България!". Накараха невзрачни политици да "вкарват" възгласа в края на речите си. До този момент не се беше случвало.
- Как човек като вас намира баланса между емоциите до 1989-а и след това?
- Милан Кундера пише в една от книгите си: "Твърдят, че хората се стремят и се борят за светло бъдеще. Само че бъдещето е празно пространство - там няма нищо. В него липсват съдби и събития - за разлика от миналото, което е пълно с тях. И затова хората искат да завладеят бъдещето - за да променят миналото". Каквото и да се говори, както и да се опитват да го неглижират в различна степен, за всеки миналото е свързано с младостта. Човек е благосклонен към времето, когато е бил млад. И докато разказва за него, винаги го прави приемливо - може би повече, отколкото то заслужава. Мога да простя, че ни окрадоха в този прословут преход, но никога няма да простя, че се опитаха да обезсмислят живота ни - така казваше големият мъдрец на България Тончо Жечев. Животът си е бил мой. Не искам никой да го оценява, да го охулва, да го превъзнася. Просто да бъде оставен на поколението, което го е преживяло. В дискусия за Пражката пролет от 1968-а година чух крайни мнения за това къде е България, какво се е случвало и какво не се е случвало. Това е нахалство. Не можеш да разказваш една война и трагедия - 50 години след нея - и да се правиш на автентичен автор на събитията. Но съм достатъчно опитен - не давам съвети, не налагам мнения, запазвам пространството си, в което имам право на оценка и самопреценка.
- Какво най-често коментирате с приятелите ви?
- Нахалството на политиците. Понякога обезумявам от тяхното безочие. Единственото, което правят, е периодично като събираемите да разменят местата си. Но това не променя крайния сбор - знаем го от аритметиката. Страшно ме дразни това, че тези хора не са прочели и най-краткото възможно книжле с историята на България - от Освобождението до днес. Моля ви: прочетете и не говорете глупости.
Не ми се правете на русофили, русофоби и други подобни. Кога ще се пръкнат българофилите? Няма ли най-после някой да осъзнае, че достойнството на тази държава не е свързано само с Русия или с нови и измислени европейски или американски централи, а има свое развитие, падения и възходи? Политици - дал Бог, държавници - нула. Не можем да започваме непрекъснато от начало. Толкова ли са недоучили или са патологични тапегьози? Всичко това ме вади от равновесие. Някой беше написал: Ако хората знаеха каква посредственост се разхожда из коридорите на властта, ще им се изправят косите. Кой ни е похлупил - с карма ли, с проклятие ли... А толкова малко се иска. Ковчегът няма джобове. Нищо не ме боли толкова - майната му на прехода - колкото целенасоченото и денонощно унищожаване на природата. Как тези наши политици, тези търговци в храма не успяха да разберат, че имаме единствено нея.
- Ще се качите ли скоро в планината?
- Ще се кача, но трудно ще сляза. Доскоро ходех редовно на седемте рилски езера. Но и там настана голямо движение. Като край брега. Откъде е тази алчност? От Дуран кулак до Резово - китайска стена от бетон. Да му мислите вие, младите.
Албена Атанасова, в. "Стандарт"
