Да се пише за чудовищно престъпление като геноцида над арменския народ е трудно, мъчително... Още по-болезнено е, когато трябва да се дава отговор на тенденциозни внушения, идващи не от пристрастен „адрес“, какъвто за съжаление е Турция (днешната модерна държава, която поне по дефиниция е различна от Османската империя!), а от страна на академични автори от водещи западни демократични държави. Нещо повече, когато отпор на псевдонаучни конструкции, разминаващи се с историческата истина, дава не „стандартен“, кабинетен учен, а потомък на свидни жертви. Честно казано, надали има по-болезнена зада
В своите трудове, които имат претенцията на едва ли не „истина от последна инстанция“, американският учен Дж. Маккарти дава „друг прочит“ не само на арменската история, но и на миналото на редица народи от Близкия Изток, Кавказ и Балканите, вкл. и българския. Това обаче не пречи на определени среди в днешна България, чийто народ също е жертва на политиката на геноцид от страна на Османската империя, по един или друг начин, да пропагандират този „прочит“... Авторът на предговора към българското издание на книгата „Смърт и изгнание. Eтническо прочисване на османските мюсюлмани, 1821-1922” (София, 2010) Веселин Ангелов е намерил за нужно да заяви следното: „Предричам, че с появата на книгата отрицанията и заклинанията ще се множат. Тези хора, сред тях и политици, са лаици в историческото познание, не разбират, че тук става въпрос за научен труд...“ Още нещо, ето как В. Ангелов отговаря на въпрос за отношението на Маккарти към признатия от много страни арменски геноцид:
“Маккарти има неортодоксален поглед върху събитията от 1915–1916 г., които много изследователи на темата окачествяват като геноцид. Той ги разглежда като част от гражданска война, като предизвикани от развитието на Първата световна война, в която по редица причини загиват голям брой арменци, но и многократно по-голям брой мюсюлмани. И дава своите обяснения за това насилие – подробно представя причините от икономически, религиозен, националистически, шовинистически и друг характер. Маккарти на практика отрича т.нар. арменски геноцид и популяризира мнението си активно в книги, статии, в доклади на научни форуми, при дебати и интервюта. Естествено, това го прави мишена на остри критики главно от страна на силната арменска диаспора. Определят го като съучастник в „мащабен проект” за подкопаване усилията за осъждане на арменския геноцид. Етикетират го като „отрицател на геноцида”, „агент на турското правителство” и „ревизионист”. В повечето случаи нападките срещу него не са подплатени със сериозни научни доводи. Има обаче историци, които се отнасят положително към резултатите от научните дирения на Маккарти...“ (в. „Гласове“, 2 август 2010 г.)
Ако си позволихме този по-дълъг цитат, то е за да покажем, че се налага Карник Бадваганян да оборва твърденията не само на Джъстин Маккарти... И че изобщо не става дума за „отрицатели, политици, лаици“ и т.н., а за историческата истина. В случая позоваването на „академизма“ и професионализма на Маккарти не върши работа – напротив, по-скоро имаме характерен пример как науката история е превърната в оръдие на нечистоплътни политически интереси. И че не става дума „за нападки“ срещу „научен труд“ - напротив, както ще се убедят читателите на книгата на Карник Бадваганян, има много, и то напълно научни доводи, които оборват прокарваните от Дж. Маккарти наглед умело конструирани тези.
За жалост, Маккарти не е нито първият, нито единственият западен автор, който прокарва подобен, да го кажем открито протурски „ревизионизъм“. Именно ревизионизъм, а не „нов прочит“, „друга история“, „неортодоксален поглед“ и тем подобни евфемизми. Бие на очи, че вече дори и в България (!) се намират застъпници на псевдоноваторските тези на Дж. Маккарти и други „авторитети“, склонни да леят горчиви сълзи за Османската империя. Дали това е свързано с щедрото „обгрижване“ на такива учени от страна на турската държава, на различни фондации и дружества по света, е въпрос, на който читателите би следвало да си отговорят сами. Това естествено не се отнася само до арменската история - трябва ли да се изненадваме, че през 2012 г. колектив от български автори, в голямата си част от институти на Българската академия на науките, осъществи „нов прочит“ на темата за българските турци – прочит, който съдържа немалко неверни твърдения и изопачения на реалната история; в който се съдържат тези за българите мохамедани (т.нар.помаци) като „българоезични мюсюлмани“ и други внушения, които поразително съвпадат с гледната точка на традиционната и актуалната турска пропаганда и свързани с нея научни центрове в Турция и по света... Едновековният юбилей на освободителната за българския народ Балканска война (1912-1913 г.) на свой ред се превърна в обект на друга, в основата си антибългарска пропагандна атака, отново в стил, сходен с онзи на Дж. Маккарти и други „академични авторитети“.
На усилията на Турция да формира свое „научно лоби“ преди години обърна внимание известният американски историк от гръцки произход Спирос Врионис в полемичната си книга „Клио се среща със Сивия вълк“ (1992, българско издание – 1997 г.), в която е отделено подобаващо място и на отрицанието на геноцида над арменците. Турската пропаганда, базираща се на идеологията на неоосманизма, последователно „прелъстява“ Клио (музата на историята у античните автори), като не жали и не подбира средствата за постигането на своите цели. Стига се дотам, че жертвите на осъществяваната от Османската империя политика на геноцид, а именно арменци, българи, гърци, асирийци и т.н. са представени в диаметрално противоположна роля! Или, както гласи познатата поговорка, крадецът крещи „Дръжте крадеца!“ В случая обаче е редно да заменим думата „крадец“ с „убиец“, и то без особено колебание...
За непредубедения наблюдател отричането на геноцида над арменците в Турция и от нейните „лобита“ по света, особено зад океана, на практика представлява продължение на антихуманната политика от Османската империя с други средства. Факт е, че т.нар. Велики сили неведнъж са проявявали склонност към подобни компромиси, когато става дума за техни геополитически интереси, свързани с впечатляваща като територия и потенциал държава, каквато е Турция. Нека припомним, че още през 1876 г. британският премиер Дизраели отрича кланетата при потушаването на Априлското въстание в България, оприличавайки разтърсващите репортажи и доклади на тогавашните журналисти, дипломати, мисионери и т.н. като „сплетни в кафене“ - подход, повторен от лорд Солзбъри във връзка с масовите убийства над арменците през 1895 г. Примерите са много, а голяма част от тях могат да бъдат намерени в книгата на К. Бадваганян.
Впрочем появата на книгата на Дж. Маккарти на български език не е първият опит в България да бъде прокарана турската линия на безпардонно отрицание на арменския геноцид. Няколко години по-рано бе проведена друга културно-историческа „операция“ или по-скоро провокация - подобна квалификация съвсем не е пресилена, защото става въпрос за нещо недопустимо в една суверенна държава. През 2007 г. стотици български общински съветници, политически представители на местно, а със сигурност и на централно равнище, получиха неочакван „подарък“ - книгата „Арменски твърдения и исторически факти: въпроси и отговори“ (Анкара, 2007 г.), издадена от турския Център за стратегически проучвания. Става дума за една в общи линии луксозна брошура, пропита от перфидна „загриженост“ за „фактите“. Впрочем, в този нескопосан опит за налагане на турските тези в съзнанието на българските политици естествено присъстват имената на „американски академици“, подписали позорната „Декларация до членовете на Камарата на представителите на САЩ“ от 19 май 1985 г. - своего рода протест на протурското „академично лоби“ против осъждането на геноцида над арменците от страна на американските парламентаристи. Сред тези имена, разбира се, е и Дж. Маккарти.
Изпращането на „Арменски твърдения и исторически факти“ до български политици е съпътствано с натиск от страна на турски дипломати и активисти на партията „Движение за права и свободи“ (ДПС), определяна очевидно не без основание като „протурска“. Това странно действие, особено за „стратегически център“ на друга държава, е реакция на осъждането на геноцида над арменците от страна на общинските съвети в Пловдив, Бургас, Русе, Стара Загора, Пазарджик, Шумен и някои по-малки общински центрове. С горчивина трябва да признаем, че турският натиск постига определен успех... Водещи български политици „се огъват“ и отклоняват декларацията за осъждане на геноцида над арменския народ от Народното събрание. Да припомним съвсем накратко, че през януари 2012 г. с 14 гласа “за”, 30 “против” и 59 въздържали се българският парламентът за пореден път отхвърли проекторешението за признаване и осъждане на Арменския геноцид в Османската империя в периода 1915-1922 г. По този повод партията ДПС заявява, че „... Парламентът не е орган, който да определя исторически истини...“ За жалост, това се случва в демократична страна като България, която по този начин се разграничава от страни като Канада, Франция, Германия, Русия, Белгия, Холандия, Гърция, Армения, Италия, Полша, Словакия, Литва, Швеция, Швейцария, Кипър, Ливан, Аржентина, Венецуела, Уругвай, Чили, повечето от щатите на САЩ, Шотландия (в състава на Великобритания), Страната на баските (Испания) и др., а дори и от позицията на Европейския парламент... Надали колебливото и гузно поведение на толкова български политици, особено на „въздържалите се“, е пряко повлияно от турската пропаганда – очевидно и в този случай верността към общочовешките ценности е оставена на заден план за сметка на конюнктурни политически дивиденти. Не прави изключение и кметът на София Бойко Борисов, от 2009 г. министър -председател на Република България. Какво ли би казал великият български поет и революционер Пейо Яворов, обезсмъртил трагедията на арменския „храбър народ мъченик“ и неговите „изгнаници клети“, за подобно безпринципно отношение? Отношение към един народ, с който българският има толкова сходна съдба, общи ценности и взаимни симпатии...
В своето критично изследване Карник Бадваганян фокусира вниманието ни върху съдбата на т.нар. западни арменци, но в хода на изложението му са налице и редица препратки за важни събития, свързани с геноцида над арменския народ като цяло. Стриктно и обективно, на базата на огромен доказателствен материал авторът проследява събитията в Сасун (1894), Зейтун (1895), Адана (1909), по време на Първата световна война (1914-1918), трагичните години след нея. Изложението е подкрепено с обилен документален материал, вкл. фотографии, все ужасяващи свидетелства за безчовечната политика на турската държава към едно трудолюбиво и мирно население, принудено да се бори за своето физическо оцеляване. Съвсем естествено е един достоен народ с хилядолетна история, какъвто е арменския, да търси средства за своята защита, за постигането на своите национални цели и права.
Едва ли е лесно да се пише без болка за съдбата на милиони хора, твои сънародници, сред които са били и собствените ти предци... Трябва да подчертаем, че изследователят не се поддава на емоции, но „между редовете“ на книгата прозира неговата съпричастност към злощастната орис на жертвите и синовна почит към арменския народ. И няма как да бъде иначе, защото историята е не само наука, но и опит да бъде възкресено миналото. Един съвременен интелектуалец определя изкуството, а защо не и науката, като „радостно познание“ и по принцип това е вярно. Как обаче да постигнеш такова познание, когато става въпрос за етническо прочистване и геноцид? Още повече, че не става дума за „подреждане“, преразказ и анализ на факти и събития, а за демаскиране на заблудата, на тенденциозния „нов прочит“, казано иначе - на „официализираната“ лъжа, пък била тя и „академична“... Наистина, в критиката също има елемент на удовлетворение, но в нашия случай то е на твърде висока цена.
К. Бадваганян анализира редица положения на Севърския и Лозанския договор, които турската пропаганда и възприелият нейните постулати Дж. Маккарти се стремят да омаловажат и игнорират. Впрочем, в споменатата по-горе турска брошура има специална глава, посветена на отрицанието на международните договори, третиращи „Арменския въпрос“ след Първата световна война.
В крайна сметка, К. Бадваганян убедително опровергава твърденията на Дж. Маккарти и турската пропаганда, като при това неведнъж изразява своето съчувствено отношение и към самия турски народ. Защото зловещата машина на османизма нанася жестоки поражения и върху своите мюсюлмански поданици, превръщайки част от тях в безскрупулни убийци и мародери, а потомците им – в поклонници на лъжата. Още нещо, Карник Бадваганян отдава дължимото на онези представители на модерната турска интелигенция (сред тях е и световноизвестният писател и Нобелов лауреат за литература Орхан Памук), които се опълчват срещу официализираната лъжа. Те осъждат геноцида над арменския народ и апелират за покаяние от страна на турската държава, за хуманност и справедливост. Впрочем, нека припомним, че заради своята честна гражданска позиция Орхан Памук е арестуван и съден от турските власти (2006 г.).
В заключение, още няколко думи за понятията „ревизионизъм“ и „геноцид“. Не от вчера са прокарвани паралели между злощастната съдба на арменците и евреите, между човекоубийствената машина на Хитлерова Германия и онази на Османската империя десетилетия преди това. Съвпаденията не са едно и две: масови насилствени депортации, концентрационни лагери, откровено расистки идеологически постановки, дори медицински експерименти върху хора, съответно арменци и евреи... Разбира се, този подход е изключително нежелателен за управляващите кръгове в Турция още от времето Кемал Ататюрк, да не говорим за времето след Втората световна война и днес, когато Република Турция претендира да е значим международен стопански, политически и културен фактор.
Както е известно, понятието „геноцид“ е въведено от полския юрист от еврейски произход Рафаел Лемкин през 1943 г., който съвсем ясно поставя акцент на „... съвременните примери на геноцид, като кланетата над арменците през 1915 година...“ С оглед на задачата, която си поставят обективните изследователи и познавачи на геноцида над арменския народ, между които е и Карник Бадваганян, ще обърнем внимание на още нещо – на онази тенденция, която френският изследовател на геноцида над евреите Пиер Видал-Наке нарича „Айхман от хартия“. Метафората визира злокобната фигура на Адолф Айхман, един от хитлеристките палачи, организирали масовото изтребление на евреи по време на Втората световна война. Въпросното есе е включено в книга с показателното заглавие „Убийците на паметта“ (1981, издадена у нас през 2005 г.). Именно тези учени „ревизионисти“, които са се посветили на „преброяването“ на жертвите на Холокоста, на отричането на газовите камери и т.н. са „убийците на паметта“, онзи колективен „Айхман от хартия“, който е не по-малко зловещ и опасен за бъдещето на човечеството.
„Претендентите“ за „османски“ или „турски Айхман“ могат да бъдат не един и двама: султан Абдул Хамид ІІ, лидерите на „младотурците“, особено Талят паша, Бахаеддин Шакир с неговата „Специална организация“, главорезът на Ванското въстание Джевдет бей, зловещият д-р Мехмед Рашид („ориенталският аналог“ на нацисткия военопрестъпник д-р Менгеле)... А има ли „Айхман от хартия“ при отричането на геноцида над арменския народ, такива „убийци на паметта“ от рода на онези, които критикува П. Видал-Наке? Въпросът разбира се е реторичен - уви, независимо от многократно декларираните „академични“ мотиви, Дж. Маккарти, както убедително показва Карник Бадваганян, определено попада в тази категория... Защото не само според законите на науката история, но и от гледна точка на общочовешките ценности, не може да има двойни стандарти. Затова впрочем има държави, например Швейцария, където отрицанието на геноцида над арменския народ се третира като углавно престъпление. И с пълно право.
Убедено можем да кажем, че Карник Бадваганян дава навременен и достоен отговор на изопачаването на историческата истина. Хората, които имат сетива за истината, независимо дали са арменци, българи, турци, американци, англичани и т.н., не могат да не се съгласят с неговите анализи и изводи, както и с изразената честна гражданска позиция: „Иска ми се да вярвам – споделя Карник Бадваганян – че гражданите на съвременна Турция ще имат възможността да покажат своите човешки достойнства, така както Вили Бранд стори това от името на германския народ пред мемориала на Варшавското гето през 1967 година...“ Думи, които всеки непредубеден читател и честен човек ще подкрепи без колебание.
проф.д-р Пламен Павлов
