Сред всички революционни начинания през миналия век македонското въстание от 1903 г., което ще носи винаги славното име Илинден (денят на Св. Илия), е едно от най-забележителните.
Илинденско-Преображенското
въстание, както още се нарича, е едно от най-забележителните от стратегическа гледна точка, защото
идеята за четите - от една страна, които с дейността си да подпомогнат успеха
на всеобщото въстание - от друга, е достойна за голям военен гений.
Дори и дипломатическите сметки бяха добре направени и преди всичко смели.
Ставаше дума Европа да бъде най-малкото увлечена по пътя на автономизма, в
момент, когато с февруарската си програма кабинетите бяха вече преодолели
донякъде отвращението си към политиката на интервенции. Ако свършеният факт,
сътворен от въстанието, беше успял да просъществува достатъчно дълго време, за
да позволи на Великите сили да се съгласуват помежду си и да наложат на Портата
да съблюдава новото положение на нещата, планът вероятно би успял. За нещастие, македонците бяха преценили зле не
само колко ще трае съпротивата на освободените райони, но и времето, нужно на кабинетите,
за да се разберат и наложат волята си на Турция. Въстанието беше почти
потушено, когато двамата императори се срещнаха в Мюрцщег и със сигурност
срещата им спомогна много за програмата, носеща това име, но не и за една
евентуална автономия. (Мюрцщег е летен курорт в тогавашна
Австро-Унгария, а Мюршцсгската спогодба, сключена през октомври 1903 г. между
австрийския канцлер граф Го-луховски и руския външен министър граф Ламсдорф,
предвижда въвеждането на реформи в Македония под турска власт: създаване на
християнска полиция, изпращане на европейски офицери за инспектори и пр.
Султанът приема привидно реформите, но не ги изпълнява, с изключение на
назначените тук-там пъдари-християни, поради което българското население ги
нарича иронично иъдарските реформи.)
Въпреки провала си в международен план. Илинденското въстание е и остава
завинаги голямото събитие, най-голямото в историята на македонската кауза.
Защото тази революция, макар да не беше нито първата, нито, уви, последната за
македонците, ще бъде завинаги героичната епоха - каквито са за сърбите
подвизите на Кара Георги, за елините - на Колокотронис, Мавромихалис и Мияулис,
а за българите от Царство България - незабравимото въстание от 1876-а.
Най-красноречивото свидетелство за героизъм е винаги предоставеното от
неприятеля. Като легенда се разказва
една трогателна сцена по време на борбата, последвала Солунските
атентати. Един млад „комитаджия" се сражава сам срещу турска военна част,
като хвърля бомби. Застрелват го. Неколцина войници се нахвърлят да стъпчат с
крака тялото, което агонизира върху паважа. Тогава един османски офицер се
намесва и забранява строго да поругават трупа на този, когото той нарича
истински герой.
По-късно чужди журналисти и учени при своите пътешествия из
Македония минават през местата на кървавите борби и заснемат следите от
изживените ужаси и репресии - развалините на многобройните села,
разорени и опожарени през 1903-а. Те
размишляват и пишат за случилите се събития, някои от тях се замислят за младите
момчета, загинали в битките, особено
за съдбата на онези, които са умрели из някой пущинак или на прокудените
в Африка, без живите да помнят имената им, героизма им и дори, че е имало някога такива момчета. През
голямата война всички народи си създадоха култ към незнайния воин, издигнаха му
паметници. А къде се пази споменът за неизвестните бойци, за селяните-мъченици,
пролели кръвта си за Македония или завършили земния си път на заточение във
Фезан (Област в Сахара, Югозападна
Либия, която до 1912 г.
принадлежала на Турцияи където
били изпратени на заточение много българи от Македония.)
Ето какво пише в
един мемоар на ВМОР относно трагедията
в Крушово, Загоричани, Мокрени и др.:
"...На 21 юли (3 август н. ст.) сутринта 750 въстаници (от които около 650 от
самия град) според съгласуван предварително план щурмуват Крушово. След
няколкочасов бой те прогонват заптиетата от конака и 60-е войници от казармите,
и така завладяват града. Сетне цели десет дни, тоест до 30 юли (12 август), той
остава във властта им, въпреки неспирните нападения на няколкото малобройни
банди башибозуци и военни подразделения. На 30 юли (12 август) сутринта всички
околности на Крушово са окупирани от гъсти колони пехота, подкрепени от башибозуци
и артилерия (общо около 18 000 души). След кратка престрелка въстаниците се
виждат принудени пред лицето на турските орди да се оттеглят на непристъпните
възвишения, където ги следват и много от семействата им. Към пладне започва
жестока бомбардировка, която трае почти два часа; след това войската нахлува в
града и се отдава на неописуеми зверства. Войниците претърсват къщите и
ограбват всичко ценно, като убиват и колят всеки, който им се съпротивлява.
След грабежите и кланетата идва ред на пожарищата; 159 къщи и 210 дюкяна -
тоест почти целият пазар - стават плячка на пламъците. Сред опожарените сгради
ще посочим черквата „Св. Никола", гръцката митрополитска черква,
болницата, кметството... и т. н."...
"...Тези нападения срещу турските гарнизони в селата около Пополе, Клисура и
Кореща (предприети между 25 и 28 юли (3 и 6 август) уплашиха останалите
гарнизони, намиращи се в Костурската кааза (област) - а именно в Загоричани, Кономлади, Поздивища, Габреш,
Руля, Косинец, Нестрам, Кондороби и др. - и почти всички избягаха безредно към Костур. По такъв начин
областта на Пополе, Клисура и Кореща беше прочистена от турската войска и в
първите дни на месец август въстаниците овладяха цялата северна част на
Костурската кааза.
Тези успехи на въстаниците им спечелиха доверието на християнското население,
което започваше да вярва, че се е освободило веднъж завинаги от турското
робство... Въстаниците обикаляха свободно из селата, а хората, пияни от радост
и луди от спечелената свобода, ги посрещаха като победители. Цели двайсет и
един дена християните, станали пълни господари, не бяха обезпокоени нито веднъж
от турците. Чак на 29 юли и 4 август (11 и 17 август) бяха забелязани малки
групи башибозуци в северозападната част на Костурската кааза - в покрайнините
на Девол до Албания. Но и те, след като разграбиха няколко християнски села,
напуснаха въстаналата страна. Тези опустошения, разбира се, помрачиха донякъде
народното ликуване, но това беше малко нещастие, забравено бързо. Християните,
потискани от векове и жестоко измъчвани, продължаваха да витаят в някакво
измамно блажество, в душевно опиянение, и не подозираха ни най-малко жестоката
съдба, която ги очакваше...
13 (26) август сложи край на щастието им. Наистина на 14 (27) август сутринта
турска армия от 6 000 войници навлезе във въстаналата страна, като сееше смърт
и унищожение по пътя си. Тази войска проникна в Пополе, разби една въстаническа
чета при Кайнак, близо до Черешница, опожари това село заедно с Кондороби и
вечерта близо до Прекопава, на планината Вич, посрещна втора чета
революционери. На другия ден тя опожари селата Бобища, Загоричани, Бамбоки и
Мокрени, подир което се настани в Клисура, завзе височините на Вич и принуди
въстаниците да се преместят от Върбица, най-солидно защитената бойна позиция в
цялата планина. След тази турска армия пристигна и втора на брой над 15 000
войници, която предприе много по-сериозни набези във вътрешността на каазата.
Към 23 август (5 септември) голяма част от тази армия проникна в местността
Кореща, опожари селата Чърновища, Горно Дреновени и Въмбел и измести
въстаниците от позициите им. Нападението на турците беше толкова свирепо, че
много от въстаническите подразделения бяха принудени да напуснат временно
позициите си. Така един отряд под командването на Лазар Трайков, който загина
така трагично, се насочи към Мориово, където издържа мнобройни ожесточени битки
с турската войска; друг отряд от 125 въстаници с началник Васил Чекаларов пое
откъм Колония (югозападно от Костур) и атакува албанските села, свърталища на
башибозуците, вилнеещи в местността Кореща и извършващи най-ужасни зверства над
християнското население. Това нападение на Чекаларов принуди башибозуците да
напуснат страната и да се върнат в опустошените си огнища. Другите революционни
чети останаха в съответните райони, но не бяха в състояние да възпрат турската
ярост.
Към 26 август (9 септември) след неописуеми зверства турската войска започна да
се оттегля към съседните каази, където й предстояха нови подвизи от същия
характер. В местността Пополе останаха само около хиляда човека; в Клисура се
задоволиха да оставят един батальон; колкото до Кореща, войската я напусна
напълно и въстаниците заеха отново предишните си позиции и контролираха изцяло
положението.
Към 15 (28) септември всички революционни чети от Колония и Мориово се върнаха
по оперативните си райони. Веднага след това откъм Костурската кааза нова
многохилядна турска армия нахлу в страната и окупира най-важните стратегически
места. Тя затрудни максимално придвижването на въстаниците, подпомогната и от
силните студове в планините. Така след две ожесточени сражения в околностите на
Кономлади и Турье, водачите на въстаналите се видяха заплашени от студа,
непосилното числено превъзходство на турците, липсата на храна, и решиха да
прекратят военните действия.
Към 1 (14) октомври революционното движение в Костурската кааза замря и
въстаналите се върнаха по домовете си."
