Литературни творби ни стоплиха в юлския хлад. Поети и прозаици изпробваха интернета с таланта си. Анонимното им творчество отразява случващото се в България по особен, но доста ярък начин.
Те са странни, понякога непонятни, често много близки. Много неща ни свързват с тях, защото са част от хората, населяващи България. Думите им може да изглеждат объркани на пръв поглед, но кой не е малко объркан. Освен това са интересни и автентични. Всеки със своя гледна точка.
Предлагаме ви три неща, които можете да прочетете и без да затаявате дъх. Просто се отпуснете и бъдете строги, но несправедливи... Нека сме истински.
Юлски сняг и още нищо - неополитическа проза
Автор: Vanilo
Слънцето изненадано се скри. Не искаше да грее над стихосбирката на новите поети, предвождани от снажния Карбовски, този нов машинист на влака. „Машинист, машинист, ти си готин онанист", напяваха железните колела, преди да заминат за скрап в Трета доменна. Защо не взехте и мен във влака, г-н Карбовски, виках аз през парата на свирката. Не получих отговор, за което горещо благодаря.
Късният летен сняг не плашеше Бойко Борисов. Той можеше да е комбайн и снегорин, щом Син сити го призове. Аналогиите тук са задължителни, защото можеш да си легнеш с Бареков и да се събудиш с Бриджит Бардо. Даже с мечката Клара е по-добре. Но пък тя е чиста от месец и не посяга към меда от коноп. Едричко, говорещо, под път и над път - що е то. Бъдещ премиер.
Лято е. Пойните
птици са мъртви, но песента им се помни. Рибите заминаха на турне в Гваделупа.
Стачниците получиха заплати като изменници. Над София се стеле облаче ли бяло,
с което не можеш и една сълза да изтриеш. Черната дъска вече не е кутия в
самолета сред дъхавите Бонсови поляни. Няма ги и партизаните, защото не са се
раждали въобще. Зъл цикъл говори по телефона от Брюксел, но никой не му обръща
внимание. Мозъците работят на 40 стана, а усмивките по лицата ни кървят. Така е
ден след ден, менструация след менструация, кондолиза Райс след Путин. Хора на
кръстопът, лица непознати, но тук от хилядолетия. Деца на зимния зной, на
обърканите сметки, на несполучливите движения на любовта. Колко трептения има
едно пеперудено крило? 100 вата, 75 вата... Тъмнината е живот.
Да твориш след консултативен съвет при президента е недостойно. Иска се присъда за това, доживотна, да се излежи на яхта, с шампанско и чер хайвер. Смъртната е спасение.
Няма как да ме разберете, защото и аз трудно разбирам. Но вие послъгвате. Блести, блести нещо в окото ви и ви издава. Сами сме - да вдигнем наздравица. За всички, които ги има на онзи и този свят. 20 години, 20 часа, 20 минути... Всеки си знае. Колко остават... Тик-так, тик-так, тик-так... Бум в Челопечене. Бум в Човече-не. Бум и лочене. Не съм стихоплитък, но се получи.
Написа Vanilo на 20 юли 2000008
Bonchev написа
Тихичко почивали си хората в града,
кученца си лаели, пичове си пушели трева,
и тъкмо идвал края на нощта,
и София била разтърсена
от мощна взривничка вълна.
Тихичко почивали си хората в града,
кученца си лаели, пичове си пушели трева,
и тъкмо идвал края на нощта,
и София била разтърсена
от мощна взривничка вълна.
"Страхотно" казала си старичка жена,
която бавно чакала смъртта,
дечица плачели със всичка сила,
а пичовете пафнали една трева.
Кметчо Бойко станал лекичко смутен,
дръпнал пердето и останал изумен,
Какво да видят хубавите му очи.
Европейската му столица гори.
Нахлузил чехлите и в мерцедеса,
засилил се от интереса,
какъв е този пушек сив,
отровен ли е ,
или прави те щастлив.
Оказало се, че военните се заиграли,
и складчето им се запали,
и хората от близките селца,
подишвали дълбоко сярната мъгла.
По медии Бареков се поти,
Генералчето главата го боли,
какво ще правим ний сега,
като останем си без столица.
И изведнъж изпълни се на Бойко цялата глава,
с идея за коварничка лъжа,
ще кажем ний на хората сега,
че това не е сяра а летничка роса.
И хората ще ни повярват ей така,
както за всички други подлички неща.
И радостни поседнали на зелената трева,
ракийка пийнали с по линийка една.
Така завършила тази весела история,
как решена е поредната пародия,
затова мисля да ви пожелая весел ден,
последен може би, но пък необикновен.
Публикувано на 17.07.2008
Обичам властта и парите... и бахура
автор: Yurukov
Родих се и израстнах в бедно работническо семейство. Татко беше полковник, а
мама учителка. Когато децата ме биеха, ги плашех, че ще викна татко да ги
застреля с автомата, но само казвах на мама да им пише двойки. Татко караше
войниците да събират лешници и бадеми, а аз обичах да целя с тях децата пред
блока. Децата обичаха да ги целя с бадеми, защото после ги събираха и ядяха.
Имахме голяма кола - Волга. С нея ходехме на село. Там татко правеше бахур и
водеше войници да си играят с мене и да копаят в градината. Ако татко го
нямаше, играехме с карти с голи какички и по някога ми даваха да пия бира.
Когато войниците не си играеха с мене казвах на татко, че наричат кака или мама
с лоши думички и той ги наказваше. После ми ставаше тъпо защото ме гледаха
обвинително и ме отбягваха...
В гимназията се влюбих в Калина. Опитах се да й бръкна в гащичките, но брат й
ми разби носа. След като татко викна баща им запас, тя повече не ми проговори.
"Бой и ебане, за да те уважават" беше коментара на татко.
Когато и кака стана учителка в гимназията вече беше станало тясно за мен.
Горе-долу по това време Лафазанов направи "за културата... и бахура", а татко
застреля някакъв и трябваше да напусне. Бяхме се притеснили, че ще отиде в
затвора, но вместо това стана доцент в университета. Неговите студентки ме
харесваха и имам доста приятни мигове с тях. Започнах да ходатайствам за изпити
и оценки и те ме "харесваха" повече. Когато и аз станах студент, вече се бях
комерсиализирал.
Завърших университета (както и гимназията) с пълно отличие. Чичо ми предложи
работа в ДС, но вече бях активен партиен и културен деец, когато станах
асистент в катедрата по Приложна Математика. На тази длъжност бях най-полезен
за обществото в целия ми живот. С младежки плам организирах мазни софри за
професори, ченгета и видни партийни лидери. Както винаги съм казвал "Всичко е
въпрос на организация... дори не и на пари". Вечерта запазвам заведението за
другия ден и уреждам менюто (важно е да има паржоли... и бахур). Сутринта паля
гумите до Мелник за хубаво вино. Марков алкохол винаги има в изобилие от фонд
"студентски подаръци". На обяд пия кафенце с колежки - тъкмо са станали след
снощната дискотека и/или ръгня и са си домъкнали кльощавите задничета в
университета. Обяснявам списъка с гостите, добре са дошли - коя, където има
изпит да се сеща овреме. Съдбата ви е във вашите ръце момичета... или по-точно
между вашите крака.
В този ред на мисли за софрите по партийна линия залагаме единствено на
"професионализма"!
На 26 години вече сам си правех бахура и бях съветник и полова шпага в
общинската администрация. "Бой и ебане за да те уважават" нали ме учеше татко,
а в боя много не ме бива... Но сложих ръка (е не само) на комисиите по екология и
археология към общината и няма проект или строително начинание, което да мине
без мойта благословия. Пък благословията ми току така не я давам... освен на един
Човек, ама на него и без туй дължа много...
На 30 години съм вече кмет на 70 хиляден град и за първи път се чувствам зле.
Кампанията потръгна нормално, но се извадиха някои кирливи ризи и се наложи
Човека да инвестира в последния момент... а сега трябва да връщам.
...
Ноември месец - кокетна вила в Огняново. Басейн с топла минерална вода. Човека
ме гледа проницателно през парата от водата и тютюневия дим:
- Обикновено не даваме втори шанс... лятото ще станеш министър на извънредните
ситуации и когато тези ситуации се случат ще изискват... да кажем извънредни
мерки?!
- Да чичо - отвръщам със сведен поглед, а буца бахур се настанява за винаги в
гърлото ми.
Текст към снимки:
Картина на младата художничка Ани Анчева Ивайло Мирчев: „Автопортрет"
