ИНТЕРВЮ

„Чулият за първи път българската народна музика ще усети една огромна виталност и много, много оптимизъм. Е, примесен понякога и с лека сянка на песимизъм”, казва американският етнограф и фолклорист.

Интервю на Симеон Гаспаров, в. „България", Чикаго

С Мартин Кьониг се срещаме около час по-рано преди да започне официалното откриване на неговата изложба "Гласове и картини от България 1966-1979". Първото нещо, което няма как да не се забележи, когато се срещнете за първи път с него са топлотата и усмивката, с които Мартин веднага ви предразполага към един непосредствен и откровен приятелски разговор. Другото у Мартин, това е любовта на този американец към България. Любов искрена, неподправена и пуснала много, много надълбоко корени в неговото сърце.

Когато Мартин заговори за България, за времето, прекарано от него там и за пътешествията му из китните, но отдавна и безвъзвратно изчезнали български селца, в очите му проблясва онази особена искра на радостта и на тъгата. На радостта от това, че е успял да изживее един вълшебен миг от нашия български живот, който за мнозина от нас е преминал почти незабелязано, но и на тъгата по видяното и завинаги изчезнало приказно минало на някогашното българско село.

Застанали веднъж пред неговите фотографии от преди 40 години, ние виждаме не образи, не хора, а оживелите поетични приказки от една българска епоха, от която струят романтиката, красотата и непреходната човешка мъдрост и доброта. В образите от България Мартин Кьониг е увековечил началото на края на патриархалното българско минало, началото на края на все още живите приказки, преразказани ни от нашите деди, започващи с онова магическо "Имало едно време..." и приказки, чийто край може да бъде написан единствено и само от самите нас.

С наученото и видяното от изложбата на Мартин Кьониг - "Гласове и картини от България 1966-1979", няма начин тези наши български приказки да не успеем да ги донапишем с мечтания от всички ни щастлив край.

- Г-н Кьониг, с какво ви впечатли България през 60-те години на миналия век?

- България ме впечатли с танците си. През 60-те години аз бях танцьор и харесвах много българските фолклорни танци. За мен те са изключително атрактивни. Също по това време чух ритъма на духовия български оркестър, ръководен от бащата на Борис Карлов, оркестър „Карлов" и това беше нещо невороятно. Така че заради това отидох в България. Аз обичам и балканската музика, но България е нещо специално. Привличаше ме повече от останалите музики в региона, заради ритъма и танца.

- Какво беше първото нещо, което почувствахте, когато се запознахте по-отблизо с българската музика?

- Първото нещо, което тогава усетих е, че виждам едно богатство от музика, обичаи и традиции, които нямаше да са дълго сред нас.

- Защо?

- Когато аз пристигнах в България през 60-те години, разбрах, че съм попаднал във време на промяна, на преходност, на един отиващ си селски живот и неговата смяна с друг такъв, по-модерен, по-бърз, по-индустриализиран и доста по-различен. По това време хората масово напускаха селата и се изселваха по градовете. Всичко това ми приличаше на някакво поголовно преселение. Правителството тъкмо построеше път до някое селце и всички негови жители го напускаха по същия този нов, асфалтиран път. Беше невероятно време. Българското правителство се опитваше да даде удобства на хората по селата, изграждайки тези пътища до тях, а те масово ги зарязваха и се преселваха в по-големите градове на България. Според мен, това масово преселение се дължеше може би на някакъв подем, който беше завладял хората и ги бе пленил с някаква атрактивност към големия град. Хората на България търсеха удобствата на големия град, а не виждаха упадъка, залегнал в живота в града. Така че аз видях, че в следствие на това масово преселение, това богатство от етнографско и фолклорно разнообразие на България бе на път да изчезне и след няколко години, за съжаление, това наистина се случи.

- Имате ли наблюдение върху съвременната българска фолклорна музика?

- Да, имам и мисля, че сватбарската музика на Иво Папазов и Юри Юнаков е много ефектна, невероятна и вълнуваща. Това е направо джаз. А ако ме питате за другия тип музика - "чалгата", не е напълно лошо нещо, но е друга форма музика. Не я харесвам, но навсякъде, където отидеш в България, по автобусите, заведенията тази музика се слуша.

Аз имах шанса през времето на 60-те години да бъда в България и да документирам един миг от времето, което изчезна. Смятам, че бях достатъчно щастлив да изпитам този миг, преди той да се стопи във времето.

- След 1979 г. идвали ли сте в България във връзка с вашата работа?

- Идвах в България през 1985 г. по повод честването на 100-годишнината на Статуята на Свободата.

- Каква е връзката между Статуята на Свободата и България?

- Знаете ли, по това време аз бях ко-директор и съорганизатор на празненствата по случай 100 годишнината на Статуята на Свободата, които се организираха в Ню Йорк в този момент. Бяхме поканили за тържествения гала концерт представители на имигрантските общности в САЩ от целия свят и много исках да доведа български народни изпълнители за този голям интернационален празник. Органите, от които зависеше изпращането на българските изпълнители, отказаха да ги изпратят, казаха ми, че нямат време за това и така, за съжаление, ние не успяхме да представим българската народна музика на тържествата, посветени на Статуята на Свободата.

Двадесет години по-късно след този случай, през 2005г., аз отново се завърнах в България, този път придружаван от моята 11 годишна дъщеря, която много исках да запозная с хората от тази прекрасна България, които преди толкова много години отвориха сърцата си и домовете си пред мен.

- По това време ли се роди идеята да съберете фотографиите си, правени из България, в изложба?

- Да, по това време. Мой голям приятел е българският поет Валери Петров и аз го попитах, ако знае някоя издателска къща, която би проявила интерес да публикува моите фотографии от България, правени преди години и той, след като помисли малко ми каза, че ще ме запознае с неговия зет, известния български фотограф Иво Хаджимишев. Иво е един великолепен човек, той много хареса фотосите и така се стигна до представяне на моята фотографска изложба в София преди няколко години. Така че това е негова идея.

- Преди 40 години вие сте видели България в един исторически преход. Преди около 20 години, през 1989 г., България навлезе в един друг преходен период, който прекалено дълго продължава. Кога мислите този период ще свърши?

- Много съм любопитен наистина да видя кога и къде този преходен период за България ще завърши. Аз не съм специалист, но имам твърдото убеждение, че той ще изведе България на добро място, защото България има своите хора, а те са нейното най-голямо богатство.

- Как, според вас, гледат в САЩ на българската народна музика?

- Българската фолклорна музика е част от световната музика, а днес това е музиката, която се слуша навсякъде из Америка. Много добре я приемат българската и съответно световната музика. Из Америка днес постоянно изнасят концерти изпълнители от Азия, Европа, Латинска Америка, Близкия Изток. Моите преки наблюдения са, че никога в страната ни не е имало такъв огромен интерес към световната музика, което е много приятно.

- Г-н Кьониг, ако приемем, че музиката е един език, който ни говори, какво послание би отправила българската народна музика към някой, който за първи път я чуе?

- Тя ще каже на чулия я за първи път, че идва от една сърдечна нация от хора, хора с големи сърца и с велики души. Чулият за първи път българската народна музика ще усети една огромна виталност и жизненост и много, много оптимизъм. Е, примесен понякога и с лека сянка на песимизъм. Но вижте ме мене, заради тази българска народна музика аз останах влюбен завинаги в България.