Днес се навършват точно 100 години от рождението на великия оперен бас Борис Христов. По този повод БНТ отвори досието на Борис Христов, дело на Държавна сигурност. „В моя живот при критични моменти винаги съм казвал: „Ти живееш един път на този свят. Бъди откровен и говори истината, от която не можеш да имаш страх“, припомня медията думи на великия певец, които ще бъдат излъчени в документален филм довечера.
Строго секретно. 24 януари 1949 г. Отделение първо. Постановявам: Да се открие лично досие на лицето Борис Христов. Така е открито досието на „бас номер едно” на планетата, добре приет в света и дълго нежелан в родината си.
Все още има свидетели и документи – на музиката и на бившите тайни служби, които го следят, „арестуват” кореспонденцията до близките му и му пречат да се срещне с тях. Борис Христов завършва право в София и през 1942 заминава да учи пеене в Италия със стипендия от царския дворец.
Често яде веднъж на ден с просяците в мензата на Ватикана, преживява войната и нацистки трудов лагер, но на седмата година от странстванията си той е на сцената на „Ла скала“ и „Ковънт гардън“. Желязната завеса го разделя от младежката му любов – Пенка Касабова, сестрата на Гео Милев и го среща с Франка де Рензис, която става негова съпруга. Американските служби го спират да пее в „Метрополитен“ заради закона на Маккарти. Но Борис Христов остава големият победител. Неговите Борис Годунов и Филип Втори са ненадминати.
За личността му се носят легенди. Бохем и рицар, взискателен работохолик, човек на каузите. Никога не казва лоша дума за родината си, макар че го пускат да се върне за първи път едва след 20 години. „Подбудите да се завърне за нас са неизвестни“, недоумяват тайните доносници, но наличието на такъв артист ще бъде от голяма полза за нашия народ. А Борис Христов дълго ще настоява да направи поне записи в България, след като така и не го допускат до Софийската опера. После ще поиска да бъде погребан в родината си и ще подари къщата си в София и в Рим на българската държава, за да се възпитават в тях талантливи българи. Тази идея също години наред не среща разбиране, разказва верният му приятел Нино Луканов от Стара Загора: „И дойде тая злокобна вест на 28 юни 1993 г. за неговата смърт. Така го наричаха – „Гласът, който моли Бога за България”.
