Месец май е богат на празници. Като се започне с този на труда та чак до този на писмеността. Между тях са се промъкнали и други – 02,06,09 и 11 май. Добре е, че не ги обединяваме и празнуваме накуп всичките. След тези шест почивни дни, гарнирани с националния ни „спорт“ – преяждане и препиване, мозъкът на повечето от нас е настроен летаргично и отпуснато.
Идват някакви си избори, ама какво толкова. Ще ги преживеем накак си! Както казваше проф. Николай Генчев: „Ние три империи сме преживели –Византия, Османската и Руската! И не само сме ги преживели, а направо сме довели до тяхното загиване. Сега е ред на Съветската империя!“. Тези му разсъждения ни се струваха тогава, през 80-те год. на миналия век, нереални. Само че се случи и това негово „предсказание“. „Водещата” роля на България и в този случай няма как да не се вижда. Поради тази причина, очевидно, САЩ не пожелаха да ни включат в своята „империя“ /като 51 щат например/, а решиха да ни вклинят в Европейския съюз, като своего рода подводен камък, с една едничка цел – да доведем до разпада и на тази „велика сила“. Както би казал „бащицата“ Георги Димитров: „Това, за което на другите им е било необходимо векове, ние можем да съсипем за десетелетия!“. „Германия и Франция – врагове от векове за векове!“, „Англия в изолация завинаги!“, „ Италия разделена между севера и юга!“ и т.н. са само част от лозунгите на една иделогията на разделението, която трябва да подхванем и доведем докрай. Защото в това – идеологията на разделението, сме най-добри. Трепери Европо! След изборите на 25 май нищо вече няма да е същото.„Ние“, българските евродепутати, идваме!
Със смешното /или трагичното?/ дотук. Да започнем с датата 2 май! Според църковния календар това е денят на "Св. благоверен и равноапостолен цар Борис-Михаил-Покръстител на българите". По повод 1150 г. от покръстването се проведе национално честване в Плиска. В речта на президента Плевнелиев водещото бе как българските политици следва да бъдат на висотата на епохата и времето подобно на Борис. На пръв поглед нищо стряскащо или странно. От много години, обаче, подобна трактовка ме кара да се чувствам като своего рода глупак или по-скоро скептик.
Какво имам предвид? Преди около десетина години имах много интересен разговор с дъщеря ми и нейни приятелки. Децата по това време учиха един помпозен предмет – родинознание/може би и сега се изучава/. Пътувайки всички заедно в колата се опитвах да запълня времето с въпроси за училището и какво точно учат в момента. Разбрах, че става дума за Борис, покръстването и неговото значението за българската история. На въпроса ми за ролята на Борис и причините за покръстването, Калина /дъщерята на мой приятел/ ми отговори съвсем искрено и убедено следното. Княз Борис е приел християнството, защото е бил наясно, че след известно време /някакви си 11-12 века/ България ще трябва да влеза в ЕС. Приемайки християнството тогава, той е подготвил почвата за приемането ни в семейството на обединена Европа. Там някъде, по това време, тъкмо ни бяха приели в ЕС и цялото ни общество бе в плен на „тръпката на времето”, така да се каже. Очевидно, обаче, в стремежа си да илюстрира колко велик и голям политик е Борис, госпожата по родинознание бе пресолила сериозно „манджата“. То бива величие, бива, ама още преди да са се създали модерните европейски държави като Франция, Германия и Англия, Борис да знае за обединена Европа и затова да предприеме тази стъпка ми дойде в повече.
В повече ми идва отдавна и друго – да се представят и обясняват фактите и събитията, историческите и политически процеси, от гледна точка на познанието ни за това, което се е случило после. Този подход, с подобна интерпретация на нещата, е некоректен и подвеждащ. Причините за това мое мнение са няколко. Ние сме продукт на своето време и епоха. Имаме ли представа какво е било водещото в едно общество преди 10, 15 или повече века? Опитайте се да обясните на децата си какво е това да гледаш черно-бяла телевизия, дефинирайте им музикалната ни култура, резултат на грамофон, магнетофон, касетофон, обяснете им как нямаше дори стационарни телефони, за мобилни да не говорим. Бих казал, че надали можем да се потопим в епохата от времето на войните за национално обединение отпреди близо век. Трудно ще ни е да влезем в кожата на българина от Възраждането, да се поставим на негово място. А можем ли да сме сигурни, че знаем как е мислил, какво е било важното за един човек, в частност за един владетел, отпреди 1000-1200 год. или дори повече? Според моето мнение – не. Ако някой има подобно самомнение и преценка, то той е или съвременник на епохата /преродил се многократно до наши дни/, или има някакъв вид спиритически способности. Но не може да е сериозен изследовател и интерпретатор на историята. Точно така – интерпретатор. Всеки един изследовател дава своята лична гледна точка по въпроса. Обективността, в случая, се определя в не малка степен от неговите собствени нагласи и представи за епохата, личностите, събитията и процесите.
Нека сега се опитаме да отговорим на въпроса за мотивите и причините за действията на Борис по друг начин. Какво е продиктувало едно такова решение? Обикновено се посочва като основна причина желанието на Борис да се преодолеят различията между славяни и прабългари. Друг фактор, изтъкван от официалната ни историография, е желанието на Борис да бъде приет като равен в света на християнските държави, да стане част от „цивилизования“ християнски свят.
Да вземем първата изтъкната причина – преодоляване на различията между двата етноса. От основаването на българската държава през 681 г. до 864 г. в продължение на близо две столетия нямаме сведения за някакви колизии на база етнически или религиозни различия. Тъкмо напротив. Етническата и религиозна нееднородност на славяни и българи не им пречи ни най-малко в борбата с общия враг Византия. По време на кризата от VІІІ век, Византия има един изключително агресивен и амбициозан император – Константин V Копроним. Император-иконоборец, дръзнал да вземе златото на манастирите и църквите, въоръжил с това злато армията и флота си, удържал блестящи победи над арабите. В голяма степен, благодарение на неговите действия, арабската опасност за империята била неутрализирана. Но! Същият този император не успял да се справи с „варварите“ от севера – българската държава. Организирал цели осем или девет похода срещу една държава, в която владетелите се сменяли понякога толкова бързо, че един от тях властвал „цели“ 40 дни. Държава, която изглеждала толкова лесно да бъде унищожена. Но не би! Не му помогнало и това, че заловил княза на северите – славянско племе, което отбранявало проходите през Стара планина. Костелив орех се оказала тази България. Не помогнало и прословутото „византийско оръжие“ – златото. Постепенно кризата била преодоляна, започнало и териториалното разширение на България в две посоки - югозапад и северозапад, територии населени със славянски племена. Едните не желаели да са част от византийската империя, другите не искали да са част от аварската държава. Управлението на Крум и Омуртаг превърнали България във фактор в тогавашната европейска политика. Както Византия, така и наследниците на Карл Велики инеговата „Свещена Римска империя“ били длъжни да се съобразяват с тази трета „империя“ в Европа.
Едва по времето на Омуртаг за първи път имаме сведения за славянско недоволство и бунтове срещу централната власт. Защото по време на неговото управление, след сключването на 30 год. мирен догово с Византия, се извършва административно-териториална реформа. Обособявайки десет „комитата“, подчинени на централната власт, българският владетел се разделя със старата териториална уредба, останала най-вероятно от самото създаване на държавата. Бунтът на славянските племена от територията на бившия аварския хаганат, за които не било приемливо новото им статукво, бил неуспешен. Опитите им за отделяне от българската държава, или възстановяване на тяхната относителна племенна независимост, били парирани от една военна експедиция по поречието на Дунав. Пак по времето на Омуртаг научаваме и друго – неговият първороден син, Енравота, бил отстранен като престолонаследник заради приемането на христянството. Очевидно, тази му постъпка е била разглеждана като своего рода предателство към България и поставянето му в зависимост от Византия. Между другото е редно да се каже, че в тогавашната българска държава не е имало целенасочени гонения срещу християнството, още повече, че след военните кампании на Крум е имало доста голяма част насила преселени поданици на империята, изповядващи тази религия. Но това, което е било позволено на тези преселници или пленници, както и на славяните от новоприсъединените земи, не е било допустимо за българската аристокрация. Дипломатическата дейност на Крум и Омуртаг била в двете посоки – Византия и Свещената Римска империя. Интересен факт е как бил сключен и скрепен договора между Омуртаг и василевса. Всеки от тях трябвало да извърши обреда на другия. Така византийският император направил обичайното за българите жертвоприношение, а ханът извършил съответния християнски ритуал. Пратениците на Омуртаг, Маламир, Пресиян и на самия Борис/ в началото на неговото управление/ пътували до франките и тяхното „езичество“ не спъвало ни най-малко тези мисии. Казвам това за да сме наясно с простичкия факт, че в средата на ІХ век християнството все още не се е утвърдило сред новите, „варварски“ държави възникнали на териториите на бившата и настоящата /разбирай Византия/ римска империя. Всъщност, християнска Европа е отстъпвала териториално и демографски на езическата си „половинка”. Скандинавието със своите нормани, северната и части от средна Европа, дори и Англия по това време са в плен на езичеството.
Да се опитаме да се поставим на мястото на Борис, нека си поставим предизвикателството да мислим като него и може и да прозрем неговите, а не нашите, намерения и цели. Какъв е бил основният въпрос, актуален и до днес между другото, на всяка една държава? Кой и как да упражнява властта, до къде се разпростират прерогативите на владетеля, какви са отношенията между различните институции в държавата. Казано накратко – въпросът за властта! Когато разглеждаме покръстването и последвалите го събития, няма как да не си дадем сметка, че в случая отново и основно става дума за ВЛАСТТА. Реакцията на българската аристокрация, както и ответните действия на Борис са разковничето за разбирането и обяснението на това, което се е случило тогава.
Нека сме наясно с едно нещо. Дотогава начело на държавата са се сменили доста владетели. По-голяма част са били представителите на рода Дуло, но след Севар се сменяват доста владетели, представители на други родове – Вокил и Угаин. Честата смяна на владетелите в това време означава само едно нещо – имало е криза на властта. Въпреки тази криза, властта като цяло остава в ръцете на българската аристокрация. Изборът на владетел е била една от основните привилегии, а и задължение на тази аристокрация. От друга страна, владетелите – хановете на България, надали са били доволни от този контрол и тази зависимост. Това е добре позната ни борба между потомствената, наследствена аристокрация и централната власт. Затова е била и толкова силна и крайна борбата във връзка с приемането на християнството. Самият факт, че 52 рода, представители на тази аристокрация, се вдигат на бунт е показателен. Още по-показателна е и реакцията и наказанието на Борис. Унищожаването на целите аристократични родове, придружено с помилване на другите участници в бунта ни дават, поне според мен, едно различно, но и по-сигурно доказателство за „идеологическата” мотивировка на покръстването. Последното нещо, което е вълнувало Борис, е дали го възприемат за „варварин” в Константинопол и Рим. Що се отнася до сплотяването на двата етноса и превръщането им в едно цяло си мисля, че това е поредното доказателство за това как, когато знаем какво се е случило, удивително добре можем да дадем на действията на Борис нужното и естественото, но според нас, обяснение.
Следващите действия на Борис ни дават нови доказателства в тази насока. В управлението на държавата са привлечени представители на славяните. Приемането на славянската титла „княз” за титулуване на владетеля също е показателно. На мястото на старата потомствена аристокрация се създава нова. С една много съществена разлика - тя има изцяло служебен, дворцов характер. Създадена е от представители най-вече на славянската аристокрация, която до момента е била държана настрани от властта. За това колко силно е преследвал „старите порядки” говори реакцията на Борис при отстраняването на сина му Владимир – Расате. От друга страна, събитията при повторното оттегляне от властта на Борис и последвалото управление на Симеон ни дават още едно доказателство за това, че старите традиции в управлението и споделянето на властта не са си отишли. През 893 г. Симеон е ИЗБРАН за княз на общ църковно-народен събор. Присъствието на тази думичка – избран, винаги ме е карало да се питам как така един владетел може да бъде избиран. Минаха години, изучих се както подобава в историческите науки и ми стана ясно. Монархическият институт е нещо, което се е развило във времето. Нашите представи са свързани най-вече със съвременността или с времената на абсолютизма, когато виждаме крайния продукт на мохархическата институция. Съществуването на изборни монархии през Средновековието – Унгария и Полша, също е доказателство за този вид отношенията между владетел и аристокрацията, доказващо динамичното развитие на тази институция. В единия случай се стига до френския абсолютизъм и последвалата го революция. При Унгария и Полша пък, можем да видим и обратната страна на медала – липсата на стабилна монархическа институция довежда в крайна сметка до изчезването на тези две държави през средните векове и появата им едва в новото време. Независимо от този факт, не ми е известно някой в Полша и Унгария да се е опитал да неглижира наличието на тази институция - парламента /сейма/. Ясно е, че това не е бил парламент в съвременния смисъл на думата. Изборът е бил правен от аристокрацията /в Полша шляхтата дори е била разделена на такава, която може да избира – електори, и друга, която не е имала това право/, но по този начин и кралят е бил наясно, че е просто пръв сред равни.
Всичко казано дотук няма за цел да омаловажава, това което се е случило след покръстването. Качествата на Борис като дипломат при решаване на българския църковен въпрос са забележителни. Мисията на учениците на Кирил и Методи в България също е нещо, което потвърждава уменията на Борис на един много добър държавник. Тези мои разсъждения не са продиктувани от търсене на сензация. Още повече, че не съм „първооткривател” на подобна гледна точка. Петър Мутафчиев много отдавна е обърнал внимание на това „нелогично” противоречие – езическа България е изключително устойчива в борбата си с Византия, въпреки различията между славяни и българи. Християнска България, независимо от общата религия и писменост, много скоро след апогея си при Симеон, при първата по-сериозна кампания на Византия, необяснимо защо рухва толкова силно, че дори съпротивата на Самуил в западните български земи не може да я съживи по никакъв начин. Друг един сериозен историк - Стивън Рънсиман, съвсем очаквано и логично за него, вижда в покръстването и последвалите го реакции преди всичко борба между владетеля и опитващата се да го ограничи и да запази правата си българска аристокрация.
Личното ми мнение е, че ще е полезно за нас, като общество, да се поразтоварим малко от романтизма и мегаломанията си, когато става дума за политическото интерпретиране и за политическото митологизиране на историята ни. Освен това е необходимо да се замислим за диалектиката в историческите процеси и личностите участващи в тях – нищо не може и не бива да се представя само двуцветно, добро и лошо. След като сме в 21 век е нормално да изискваме от обществото като цяло де е по-добре информирано и повече мислещо. Затова искам всички ние да се опитаме да погледнем не като хората на нашето време, а през очите на онези наши далечни предци. Тогава ще ни е по-лесно да се опитаме да си обясним нещата не както досега, знаейки какво е станало после. Да се опитаме да погледнем не след, а преди събитията. Да се опитаме да си отговорим не само какво сме спечелили, но и какво сме загубили в тези, а и в следващите години.
Най-голямата „загуба” от цялата тази кампания за налагане на християнската религия е в унищожаването на тази потомствена българска аристокрация, пазеща в паметта си своите корени от Атила насам. Тази аристокрация е в основата на създаването и укрепването на България при Аспарух и Тервел. Тя не позволява на един много амбициозен византийски император през 8 век да унищожи държавата. Има смелостта, куража и отговорността да сменя когато е нужно владетелите, решили да следват политиката на Византия и нейните императори. Още по-голяма е „загубата” от създаването и утвърждаването на нейно място на новата служебна аристокрация. Съществувалата до този момент зависимост на владетеля от аристокрацията, както и обратното, е заменена с еднопосочната зависимост на аристокрацията от своя владетел. Лишаването на аристокрацията от правото на контрол на владетеля, както и правото да сменява при нужда, а и да избира нов владетел, в дългосрочен план ни довеждат може би до абсурдите на днешното ни време. Времето, в което имаме право на избор, но очевидно не знаем и не можем да се възползваме от него. Защото сме забравили най-важното – след избора трябва да има контрол!
Затова поляци, чехи и унгарци, независимо, че са били и те под чужда, имперска власт са съхранили в политическите си традиции и култура избора, като средството за контрол на властта. За разлика от нас, които разглеждаме поредните избори само и единствено като средство да капитализираме по някакъв начин качеството си на електорални единици. Ромите за кебапчета и пари; турците с ясното осъзнаване, че те може и да са бедни, ама „наш” Доган се шири в боянските сараи; социалистическият електорат, живеейки основно от пенсии, се самоизживява за спасител на нацията от „преялия” с власт Борисов; герберите и реформаторите „изнасилват” темата за спасението от „червената зараза” и енергийната ни зависимост от Русия, „забравяйки” удобно, че и те бяха на власт и нищо съществено не направиха по въпроса, освен да увеличат олигархията в България с техните собствени протежета; новите месии от ББЦ смело раздават обещания и говорят за петилетки, за възстановяване на народната република /във всичките досегашни конституции все народът е върховен сюзерен, цялата власт произтича от него/, разчитайки на нашата къса памет – един път Симеон Борисов, втори път Бойко Борисов, защо пък третият път да не е Николай Бареков; и накрая за малко да го забравя – Волен Сидеров, псевдонационалистът, за когото дружбата с „великия братски” руски народ е тъй важна, че за да ни спаси от стреса, ни препоръчва да си останем на астрономическото време /гложди ме едно съмнение-кога ли ще предложи да минем на руския часови пояс/. Иначе казано всеки има някаква надежда за себе си или за групата, с която се асоциира. Виж за страната, за България това е друга работа. Вие им дайте един път властта пък после само гледайте!
Прочетох „Кръстоносци” на Хенрик Сенкевич отдавна, преди близо 40 год. Препрочитал съм книгата няколко пъти. В самото начало, когато ни представя основните си герои, Сенкевич ни среща с Мачко от Богданец, дребен шляхтич, запътил се за коронацията на краля. Беден или не, той има своето високо мнение за себе си понеже е: „Електор. Аз съм панове електор!”. / има предвид, че участва при избора на краля на Полша/.
Нашето общество трябва да се освободи от насаденото му, особено в последните години, мислене. Необходимо е на първо място да осъзнаем, че не сме само и единствено електорални единици. После е важно е да започнем да мислим и действаме като електори. Да се освободим от нагласата ни да сме само поданици на държавата! Да се превърнем в граждани на същата! Да го осъществим на практика! Както казваше Николай Хайтов: „ Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш!”.
Борян Ангелов
