Творческата и просветителска дейност на двамата братя от българоезичния Солун Константин-Кирил Философ и Методий – създатели на славянската писменост през ІХ век - надхвърля границите на Източна Европа и придобива общоевропейско и световно значение.
Отдалечеността във времето, недостигът на абсолютно сигурни сведения, противоречивите тълкувания на част от легендарните източници, обвеяни с романтично възхищение и преклонение пред делото на двамата братя, поставят множество въпроси, на които се дават разнопосочни и неокончателни отговори. Един от тях е за произхода на Кирил и Методий. В житието на Методий (гл. 2) е отбелязано: „И по бащина, и по майчина страна той произхождаше не от прост, а от много добър и почтен род, известен преди всичко на Бога, а след това и на царя и на цялата Солунска област”. Именно заради това след време Методий става управител на славянско княжество във Византия (неуточнено по място – на север от Солун или в Мала Азия), а Константин учи в столицата.
В историята на славистиката има няколко версии за произхода на братята. Едната е хипотезата за гръцкия им произход. Основава се на сведенията за високата административна длъжност на бащата Лъв в Солун и на връзките му с висшите политически (а оттам и научни и църковни) кръгове в Константинопол, създали му възможност да изучи и да осигури синовете си.
Втората е хипотезата за славяския им произход, основана на сведенията за отличното владеене на славянския (старобългарския) език при съставянето на азбуката и на гениалното извършване на първите преводи от гръцки на славянски от двамата братя. В многонационалната Византийска империя е било възможно в областите с негръцко или смесено население на висши административни длъжности да бъдат издигани и негърци, какъвто е случаят с бащата на светите братя. Вариант на тази хипотеза допуска славянския произход само на майка им.
Третата хипотеза е за прабългарския им произход. Основава се на разказа за посещението на Кирил и Методий у хагана по време на Хазарската мисия (глава 9 от „Житието на Кирил”) и тълкуването на израза за възстановяване на „Адамовата чест”, т.е. намек за прогонването на български хански род, от който произхождал Кирил от България във Византия.
Напоследък се смята, че въпросът за етническата им принадлежност не е един от най-важните. По-важно е, че като мисионери те се борят за утвърждаването на нов, трети книжовен славянски език в Европа, който да играе ролята на латинския за източната и на гръцкия за югоизточната й част. В този смисъл те трябва да се възприемат като славяни „по език и самосъзнание”, без да се обръща внимание на „тяхната кръв – славянска, гръцка или някаква друга”, както казва академик Д. Лихачов.
Глаголицата е графична система, създадена от Константин-Кирил Философ и брат му Методий през 855 г. въз основа на Солунския български диалект. Създадена е за християнизацията на българските славяни и в България, и на територията на самата Византия. Тя е приложена за първи път във Великоморавия , но след краха на Моравската мисия учениците на Кирил и Методий неслучайно се запътват към България, където получават мощна подкрепа от страна на княз Борис – Михаил. Тук, в средновековната българска държава е създадена кирилицата, която е оригинално българско явление, в пряка връзка с глаголицата. Двете азбуки съжителстват близо два века, но постепенно кирилицата, като по-лесна, измества глаголицата.
Ето защо да се определя кирилицата като „славянска азбука” не е коректно. Подобни опити в Русия започват още през ХІХ в., заради имперските амбиции на тогавашната руска държава. Тя не и „руска”или пък „сръбска”, още по-малко „македонска”, независимо че се употребява в тези други, а и други страни. Независимо от употребата й в православния славянски свят в продължение на повече от едно хилядолетие обаче окирилицата е азбука, създадена от учениците и следовниците на братята Кирил и Методий. Тази историческа истина е призната от най-авторитетните европейски слависти. Обективният подход изисква научните постижения да получат официална санкция – признаването на кирилицата за български принос в европейската и световната цивилизация.
Не друга средновековна държава, а именно България е зряла за наследството на Кирил и Методий, точно тук християнството е станало официална религия, църквата е провъзгласена за афтокефална, а старобългарският език - за държавен. Пак тук се ражда първата национална литература през Средновековието. Охрид се превръща в една от трите столици на културата, редом с Константинопол и Рим, според хронистите на епохата. Тук настъпва първият Златен век на българската ни литература...
Тръгнали от българоезичния Солун през Средновековието, азбуката и писмеността се връщат отново тук по времето на Борис и изживяват най-големия си разцвет при Симеон. А по-късно старобългарският започва да играе ролята на латинския език за цяла Източна Европа.
Днес българският език е един от официално признатите езици на ЕС. Просветата и образованието у нас обаче не са в подем, алармират учители и книжовници. И посочват – необходимо е ново българско Възраждане и нова писмена памет, за да я има България.
Ана Кочева
