Признавам си, че никога не съм очаквал толкова много сънародници да се хванат на въдицата на пропагандата на Кремъл около украинските събития. Просто не е за вярване, че очевидни пропагандистки клишета се разпространяват с мълниеносна скорост и, което е най-неприятното, отравят мисленето на цели слоеве от българското общество. Русия анексира Крим и наруши по безпрецедентен начин международното право. Това би трябвало да е първото, което хрумва при анализа на този казус. В замяна ни се подхвърлят бабини деветини от рода „ама Вие защо биете негрите“.
И веднага се появи първата опорна точка, която беше пласирана в пространството от самия руски президент: след като американците и НАТО осигуриха отделянето на Косово, защо Русия да не може да присъедини Крим. Част от бъългарчетата се хванаха като удавник за сламка за думите на Путин. При по-внимателен анализ се вижда, че тази опорна точка не издържа на елементарна атака с факти и аргументи.
Няма никаква прилика между Косово и Крим, защото през 1999 г. НАТО се намеси там след множество неопровержими доказателства за извършвани от сръбските сили депортации, масови убийства и насилия срещу беззащитно гражданско население. В Крим нямаше нищо такова. Освен това Косово не беше анексирано от Албания, а получи независим статут. Независимостта на Косово стана девет години, след като сърбите започнаха да губят контрола там. Имаше безброй разговори, обсъждания, срещи, в които се избистряше концепцията за независимост и се оформяше конкретната форма за тази независимост. Нищо подобно не се случи в Крим. Русия просто го анексира. Съвсем резонно германският канцлер Ангела Меркел заяви, че аналогиите между действията на Запада в Косово и руската интервенция в Крим са „възмутителни“. Москва наруши основни принципи на международното право, но това на част от българите им звучи като китайски. Нека отворя една скоба – едва ли има по-лишено от респект към правото население на земята от нас, българите. И това не е традиционното подценяване или пък незаслужени „хули“. Традицията ни е такава.
Само тук и в Русия може да се роди пословица, че „законът е врата у поле“. Обърнете внимание как са наричали своите парцели, имения и ниви българите – „държави”. В своята „държава”, тоест семейство и ниви българинът е управлявал патерналистично, без да има ограничение на личната му воля от „поданиците”, т.е. от управляваните негови роднини. Когато трябва да потърси опитност и модел за публично управление, след като България става самостоятелна държава, той посяга точно към този модел. „Историята на нашето селячество е история на нашата първобитност...Подавляващата част от нашия народ, обединена и същевременно разкъсана в родове и задруги, се гушеше в своите „държави” (землища), в малки отделени села и живееше просто, без голямо напрежение на ума, облегната на ралото и овчарската гега...“ пише Иван Хаджийски. А Стоян Михайловски довършва всичко и всички с диагнозата на българската държавнотворческа традиция: „Държава? Какво може да бъде то, ако не чифлик, мушия? И как да я управлявам другояче освен като се ползвам от нея, като налагам всичките си воли, пожелания и прищевки?“
Ето за това племе „международното право“ му изглежда като нещо, с което се управлява „чифлик, мушия“, управлява се „ранчо“, раздадено по времето на социализма по не знам си кое соцпостановление. Ще си правя там каквото си искам, мисли българчето. Затова и често губи на международното поле – не заради злите козни на някого, а защото е много назад и далеч встрани в юридическото си образоване. Та ето на тази юридическа неграмотност на част от българите стъпва и кремълската пропаганда. Никой не обясни още, че с анексията на Крим Русия наруши едно стратегическо споразумение от 1994 г. между САЩ, Русия, Великобритания и Украйна. Плевнелиев се опита да направи нещо по въпроса в интервюто си пред BBC наскоро, но както винаги се оплите като пате в кълчища – бърккаше години, контексти, специфичните познания в областта на стратегическата и отбранителната политика му бягат, но симпатичната интервюираща журналистка със судански произход го поправяше всеки път. Накря взе нещата в свои ръце и във въпросите предпоставяше и очаакваните отговори. Според Будапещенския меморандум от 1994 г. САЩ, Великобритания и Русия са гаранти за независимостта на Украйна в замяна на отказа ѝ от ядрени оръжия. По този ключов казус нито Кремъл говори, нито пък нашите имат опорни точки, които да припознаят. А, забравих, става дума за договор, а ние тук следваме дивата максима, че „законът е врата у поле“.
Другата опорна точка е за Киев като началната точка на руската държавност. За охотното й възприемане в България основна роля играе пълната липса на историческо познание сред големи групи българи. Те собствената си история не знаят, ние очакваме да се поинтересуват от фактите за чуждата. А какви са фактите? Първо, т.н. Киевски Рус е представлявала група от различни самостоятелни княжества, с варяжки произход и управление, които нито етнически, нито юридически са имали нищо общо с Московска Русия, която три века по-късно юридически е част от Златната Орда. В земите, които днес се приемат за център на московската държава дори през 12 век все още са живеели основно неславянски племена, с фински произход – „московити“, „великоруси“. Най-авторитетният руски археолог по време на имперска Русия граф Алексей Уваров пише в книгата си „Меряне и их быт по курганным раскопкам“, изд. 1872 г., че от разкопаните от него близо осем хиляди гроба, той не е открил нито един, в който да има дори следи от славянско погребение.
Трета опорна точка – Русия е закрилник на православната вяра и народи. Ето тази опорна точка вече е много опасно, защото преди няколко века от нея тръгва митът за „Дядо Иван“ и клишетата за „освободителните мисии“ на Русия. Колко хора знаят, че Софроний Врачански със същите аргументи през януари 1808 г. пише писмо до руския император и поставя началото на идеята „българите да се подчинят на руската държава и власт“. Да, да, точно така е написано в писмото му, където той изтъква аргументи („славяно-руската черква“, руси и българи имат еднаква религия и език“, „Русия е велика сила и бди за православните народи“ и т.н.), останали векове наред като опорни точки на панславянската руска експанзионистична пропаганда. Всичко това е описано от руският историк В. Конобеев, който открива документите за това в руските имперски архиви и после потвърдено от изследванията на румънския историк-българист Консатантин Велики. Днес безсрамно ни се говори за православие от Москва, а тукашните „православни пророци“ удобно пропускат да си спомнят, че са се снимали съвсем по „православному“ по долна карантия в началото на прехода (Сидеров), писали са „…срамувам се от майка си и баща си...Няколко години след това вече бях оформен онанист..“ в поемата „Автобиография“ (сп. „Време“, година първа, ноември 1989).
Ето това са част от опорните точки на Кремъл, които с нечувано нахалство и демонстрация на гьонсуратлък ни преподават днес и част от българските публични лица. А племето блее и после се чуди защо живее зле. Когато си блял в час по история, когато днес блееш, вместо да се информираш и да мислиш, как другояче да живееш, освен като блеещ – как, прощавайте, да живеете освен както живеете сега. Нямам никакво съмнение, че този е един от най-нужните и важни разговори днес, защото всичко започва оттук – от лекотата, с която ставаме жертви на ловците на души. Този път – международни, много умели ловци на души.
Антон Тодоров
