„Аз никога няма да работя“–тези думи, според легендата, е написал при пристигането си в Париж на стената на някаква къща младият Ги Дебор (Guy Debord) – самозваният гениален стратег на антиавторитарните леви, лидер на Ситуационистския интернационал и автор на «Обществото на спектакъла». Дебор, една от най-нетрадиционните личности на 20-ти век, е считал, че истинското освобождаване на човека трябва да е свързано с освобождаване от труда.
С победа над труда като изолирана сфера от живота, област на принудата, на контрола и икономическата необходимост. Тази идея от самото начало съпровожда обществените движения, появили се в рамките на съпротивата срещу господстващия капиталистически строй, обаче никога не е принадлежала на основното течение, което, по-скоро, акцентира върху значението на труда за обществото и за личността, върху свързаното с работата достойнство, „правото на труд“, необходимостта от преодоляване на отчуждението. Едновременно с това течение е съществувало и едно много по-скромно, но най-често подмолно течение. То разглежда работата като проблем, който трябва да се реши, за бъде освободен човека. А защо? За да може човекът да се реализира извън сферата на утилитарния и дисциплиниращ вид труд: да се посвети на развлечения, свободна игра, творчество, приятелство, любов.
Изгубеното съкровище otium
Да се върнем, обаче, към началото, няколко крачки назад в историята. Ако се вгледаме в античната философия, ще открием, че тя твърде малко се интересува от труда, като че ли вижда в него само скучната, земна и недостойна за внимание основа на съществуването на обществото, изнасяйки извън нейните предели всичко най-интересно, смислено и придаващо на човека достойнство.
Достойната за внимание сфера за гърците е била преди всичко стихията на Агон, вписваща се в рамките на спорта, съперничеството, въплъщаваща се в гражданските събрания, в политическия процес, в битката на олимпийските игри, в съревнованията на поети и скулптори, и накрая, във философските спорове. На свой ред, за римляните особено възвишена сфера не е била сферата на труда, а войната (bellum), позволила на войнствената република да покори целия античен средиземноморски свят, както и публичната дейност.
Покрай войната римляните са ценили още едно нещо, което нарекли otium. Зад този термин се крие свободното време, което човек посвещава на себе си и на избран кръг приятели. Време, когато не се бърза, няма елементи на някаква принуда, време, когато може да пируват, да пият вино, да дискутират, да четат, да се разхождат, време, прекарано с любовницата или любовника. Да направят нещо за себе си, но не като „инвестиция“, от която после да очакват „възвръщаемост“ в обществената дейност, или, казано със съвременните категории, „на пазара на труда“.
Разбира се, в култа на Агон, в обществената дейност, в belliumиotiumможе лесно да се разпознае идеологията на робовладелското общество, в което даже яростните спорове между богатите и свободните бедни граждани са били в действителност спорове между два обществени слоя на непродуктивната класа. Зад otium-а на всеки свободен и относително заможен гражданин е стоял труда на поробени хора.
Но струва ли си да се отказваме от този термин само заради произхода му? Изискването да разполагаме със свободно от принуда време, принадлежащо само на мен и на избран кръг мои приятели и близки, не е ли това, за което си струва да се борим, това, от което ни лишава днешната обществено-политическа система, независимо от поразителния ръст на производителността, поради което вече не е нужен робския труд?
Преди повече от 100 години Фридрих Ницше посочва, че загубата на понятието otium е един от най-болните въпроси на 19-ти век. Човекът от тази епоха е лишен от способността да преживява свободното си време като напълно свободно. То е присвоено от труда: вече не принадлежи на човека, превърнало се е в период на възстановяване на работната сила, почивка, органично свързана с трудовия ритъм.
Днес тези процеси отиват още по-далеч. За нас (поне за тази обществена класа , от която произлизат повечето читатели наKrytyka Polityczna) е трудно да не възприемаме свободното време като „инвестиция“ (в нови навици, в здравето и т.н.), която да ни се възвърне стократно. Ние не можем спокойно да се занимаваме с това, което няма да намери полезно, утилитарно приложение в живота в бъдеще.
Освен това,семейството „погълна“ otium-а. Свободното време се отъждествява с време „за семейството“, докато семейството – това е сфера на необходимостта, на репродуктивния труд, който трябва да се изпълнява за благото на обществото, сфера на случайни и принудителни контакти, основани на роднинските връзки. В този смисъл семейството е несъвместимо с otium-а, който е област на свободата и свободните връзки между равнопоставени хора, които съвместно решават да седнат на маса, да си поделят леглото, да излязат на разходка или да обсъдят филм.
Трудът е нарцисизмът на буржоазното общество
Кога се случи тази промяна, след която вече трудът е ценност, а не otium или обществената дейност? Едновременно с победата на съвременното буржоазно общество. Докато нарцисизмът на аристокрацията се е крепял на понятия, които не изискват доказателства за превъзходство, мъжество, рицарство и свързаното с това служене (на господаря, на монархията, на държавата), то нарцисизмът на буржоазното общество – това е нарцисизъм на работата и свързаните с нея понятия – „постижение“, „успех“, „професионална етика“ и т.н.
Представителят на буржоазнатакласа настоява за право на власт благодарение на своя труд, който издържа обществото и осигурява неговото развитие, и се получава така, че трудът не издигатази класа по-високо от другите обществени слоеве, а я превръща в представител на обществената цялост. Тази идея се среща в един от най-важните текстове на Френската революция – брошурата на Емануел Сиейес (Emmanuel Joseph Sieyès) „Каквое това трето съсловие?“ Понятието, въведено в това заглавие, се определя в текста преди всичко чрез труда: благодарение на труда това съсловие е в състояние да организира живота на цялото общество, да го поддържа и да осигурява неговото съществуване. Разбира се, като говори за третото съсловие, Сиейес има предвид тази негова част, която е способна да организира и насочва общия процес на общественото производство и, в унисон със своите интереси, да подчинява другите групи.Черпейки от труда си правото на собствено достойнство и власт, буржоазната класа предизвика невиждано в историята освобождаване на творчески сили и човешка енергия, за което Маркс толкова хвали тази класа в своя „Манифест“.
Работа и робство
В буржоазния свят, обаче, разбирането на работата и нейното осмисляне не е било еднозначно. Да разгледаме диалектиката на Хегел за господаря и роба, изложена по време на Наполеоновите войни, които окончателно утвърждават порядките на Френската революция. При Хегел човешкото самосъзнание се поражда винаги в две форми - господар и роб, които се проявяват в една непрекъсната, на пръв поглед, борба, в която една от страните отстъпва пред страха от смъртта. Спечелилият субект, който не се бои от смъртта, става господар, а изгубилият – роб. Господарят не убива непокорния роб, а го принуждава да му работи, като той самият се освобождава от труда.
В тази схема работата се оказва нещо като отложена, поетапна смърт, приличаща в това си качество на изтезание (което също може да се оприличи на бавно умъртвяване). Впрочем, в романските езици думата „работа“ (на френски travail, на испански trabajo) има същата етимология като думата „изтезание“.
От друга страна, трудът на Хегеловия роб е това, което го предпазва от смъртта, отдалечава я, позволява му да оцелее, да не пострада не само от ръката на господаря, а и от враждебния към човека свят. Единствено робът със своя труд прави света годен за живеене, а господарят, който се самоизключва от този процес, се превръща в „идиота на историята“, обречен в исторически план на поражение. Диалектиката на господство и робство е отменена окончателно от фигурата на съвременния гражданин, който не е някой друг, а именно издигналият се чрез нарцисизма на труда представител на буржоазията.
В творбата си „Писма заестетическото възпитаниена човека“, създадена за 12 години в периода от първите години на Френската революция до „Феноменология на духа“, Фридрих Шилер формулира следния тезис: човекът става истински човек само там, където има игра. Използваният в оригинала немски глагол spielen означава както „играя“, така и „забавлявам се“. По този начин, истинският locus не е работата, а разгърнатото извън нейните граници царство на игрите, развлеченията, свободното изразяване на чувствата, културата – неща, които не се подчиняват на утилитарните правила, на икономиката, не са принудително ограничени. Тази ключова за немския романтизъм идея под различна форма ще продължава да се връща отново чак до наши дни. По-точно, в рамките на теориите, съпътстващи обществените движения, които критикуват дребнобуржоазния капитализъм.
Двузначният труд на Маркс
Двояко разбиране на труда може да се открие дори при самия Карл Маркс. За автора на „Капиталът“трудът е този, който формира човека.В духа на традициите на философската антропология, чиито корени стигат до Хердер(Johann Gottfried von Herder), за него човекът е животно, лишено от „естествената си среда“ и от естествената природа на инстинктите. Животно, което само създава жизнената си среда и изгражда своята видова същност. И всичко това благодарение на труда, който по този начин очовечава хората.
Не може да не отбележим, извън рамките на идеите на Маркс, че за очовечаването на индивида принос има, на първо място, чуждия труд, започвайки от натрупания труд на предишните поколения (няма значение под каква форма: утвърдени символи, средства за комуникация или пътища и мостове) и завършвайки с работата, която вършат за нас другите хора и това ни позволява да излезем извън рамките на дейностите, свързани единствено с оцеляването.
Политическите надежди на Маркс, свързани с възможността за „освобождаване на труда“, преживяват отчетлива еволюция. Докато младият Маркс все още вярва, че е възможно преодоляване на отчуждения труд, вярва в превръщането на работата в сфера, където се реализира природната същност и свобода на човека, то възрастният Маркс (от последните томове на „Капиталът“) вижда в работата само едно царство на необходимостта, намирайки царството на свободата само в тези сфери, които са свободни от труда. От зрелите му произведения изчезват представите на младия Маркс, че обществото може да освободи труда, а човекът – „сутрин да е на лов, вечер да се занимава с животновъдство, а след вечеря да се отдава на критика“.
Работатасе превръща в развлечение
Пътят, начертан от Маркс, води до все по-силни съмнения във възможността чрез труда да се достигне до царството на свободата и до сферите, в които човекът изявява своята същност. Вместо това, опирайки се на идеите на късния Маркс, стигаме до извода за необходимостта от освобождаване от труда на все по-широки области на човешкото съществуване.
Ортодоксалният марксизъм на Втория и Третия Интернационал, които го свързват със сциентизма на 19-ти век, с култа към производството и линейния прогрес, не е вдъхновен от тази идея.Следвайки Каутски или Ленин, пролетариатът трябва да се идентифицира чрез труда, опирайки се на заеманото място в процеса на производство. Трудът трябва да се превърне в основен принцип за организиране на обществото. Естествено, работникът е трябвало да се пребори за свободното си време (до ден днешен е актуален лозунгът: 8 часа работа, 8 часа почивка, 8 часа сън), обаче това свободно време е било още по-силно подчинено на труда, отколкото се говори в трудовете на Ницше.
Същият този култ към труда, отвращение от сладкото „нищонеправене“, от неприкосновеното лично време на човека, се среща при много от еретичните мислители, свързани с работническото движение и с критиката на капитализма: при Прудон (Pierre-Joseph Proudhon), Сорел (Georges Eugène Sorel) или Станислав Бжозовски (Stanisław Brzozowski), чиято философия може да се обобщи като се обърне наопаки афоризмът на Шилер: „човекът става истински човек само там, където се труди“.
Но не всички критики на капитализма са развивани в тази посока. Шарл Фурие (Charles Fourier)в своя проект за фаланстеритепредставя един начин за победа над труда.Според неговата концепция, на капитализма трябва да се противопоставят жилищно-икономически обединения – фаланстери (фаланги), в които да живеят по 1800 души.Фаланстерът се основава на доброволния стремеж на всеки индивид към изява на неговите вродени наклонности.В него всеки би се занимавал с работа, към която има склонност, със страст, която в съвременното общество е изкривена от морала и труда – главните врагове според философията наФурие. Такъв един вид труд вече няма да отговаря на нашето разбиране за труда като икономическа необходимост. Според Фурие, съществуват 12 вида основни страсти, от които се формират 810 типа характери. Ролята на фаланстера е да ги примири и да създаде най-добрата форма на обществен живот, свободен от принудителния труд. Тук работата е игра, развлечение, нещо, чрез което човекът истински се реализира.
Концепцията на Фурие е наивна, разбира се, и гротескна, но в нея има един интересен утопичен импулс.
Право на мързел
Най-комплексната критика на труда принадлежи на перото на зетя на Маркс – френския социалистПол Лафарж (Paul Lafargue), издал през 1880 г. книгата „Право на мързел“. В нея той нарича труда „причина за пълна биологична и интелектуална дегенерация“. Лафарж се доближава до античните мислители, които виждат в труда границата на истинската свобода на човека. В светлината на идеите на Лафарж, най-голямата беда на пролетариата се състои в това, че е позволил да му припишат любов към собствената му работа, позволил е да го убедят в особената почтеност на труда и е забравил за най-святото си право – правото на мързел.
Като критикува промишления капитализъм, Лафарж не изпада в интелектуален мързел. От една страна, той вижда в него система за експлоатация на човешкия труд, подчиняване на всички други жизнени сфери на работата. Според него, дори робите през античните времена не са били заставяни да работят толкова часове поред, колкото е принуден да се труди съвременния работник. От друга страна, именно промишленият капитализъм за пръв път в историята е създал условия за истинска свобода – свобода от тиранията на труда. Създадените машини дават шанс за освобождаване на човека като увеличават продуктивността овладяват енергията. Лафарж пише: „Машината – това е спасителят на човечеството, богът, който ще освободи човека от работа заради надницата, който ще му даде право на свободно време и истинска свобода“ Лафарж е писал за това, че трудещите се трябва да се борят за свободното си време, за правото на почивка, за тричасов работен ден (толкова, според него, трябва да се работи, за да имат всички работа, а обществото да има свобода да произвежда), а в дългосрочна перспектива – за отмяна на принципа за необходимостта от труда като такъв.
… в епохата на роботите
Днес всички тези проекти за победа над труда, насочващи към необходимостта от борба за otium, за свободно време, придобиват особена тежест. В Европа се очаква трети етап на индустриализация, при който с прилагане на роботи или съвременни устройства, като 3D-принтери, ще се получи индустриализация без участие на труд.
В такава обстановка акцентът на обществената борба ще трябва да се пренасочи от „право на труд“ към „право на доход“, на обществена дейност, право на мързел, който не разлага. На otium за всички. Струва си това да се помни, особено в ден като 1-ви май. 8 часа работа, 8 часапочивка, 8 часа сън — това е било прекрасно искане преди сто години, но сега са ни нужни нови искания. Мислителите, които преди не са заемали водещи позиции в обществената борба, сега се оказват особено полезни спътници в търсенето на нови лозунги.
("Krytyka Polityczna", Полша)
Якуб Маймурек (Jakub Majmurek)
