„България отне на Бразилия Румен Стоянов”, пише през 1975 г. всепризнатият в родината си за най-значителен бразилски поет на ХХ век Карлос Друмонд де Андраде. За тези, които понечват да преравят паметта си за името Румен Стоянов, ще е достатъчно да кажа, че този човек преди четиридесет години зае българския си език на Габриел Гарсия Маркес, за да може и българинът да чете „Сто години самота” с майчини слова.
За онези, които, прочитайки това непонятно за тях изречение, дори не се мръдват да проверят, няма да кажа нищо. А третите, моите знайни и незнайни приятели, които знаят, нека говорят, защото вятърът, хайлазинът Михал, ще чуе.
Румен, по баща Стоянов, по майка Хайлазов, по дядо Михайлов Хайлазов, драгановец по рождение и ветроловец по избор, син на магарешки доктор и на акушерка, извадила на бял свят над 3000 човешки живота, приобщил доброволно към името си древната балканска благородническа титла „бачо”, вече половин столетие самотува над най-самотното занятие – „да прехвърля думи през езиковия стобор”, както сам нарича преводачеството.
През тези 50 години самота той подари на българския читател възможността да съпреживее неизброимо множество човешки животи, родени по вълшебен начин от главите на своите бащи – неподражаемите писатели на латиноамериканския магически реализъм, между които Габриел Гарсия Маркес, Хулио Кортасар, Хорхе Луис Борхес, Алехо Карпентиер, споменатия Карлос Друмонд де Андраде и мнозина други. Към тях задължително трябва да се прибави и първият и единствен досега превод на български език на древната свещена книга на маите „Попол Вух”, писана с латински букви на езика киче.
Тази богата реколта от отвъдморски словеса, пожъната в родината ни, и то твърде скоро след посяването й оттатък океана, би могла успешно да се сравни с изобилието от чудни, невиждани и невкусвани растителни видове, явили се на Стария континент в десетилетията след откриването на Новия свят в края на ХV-ти век, чрез които европейската кухня се променя завинаги.
И както е вярно, че човекът е това, което яде, не по-малко истинно е твърдението, че човекът е това, което чете. Румен Стоянов е един от онези първи естествени словоизпитатели, които отидоха, видяха и донесоха в родината си пищно избуялата образност на Новия свят, увила се около смело огънатите клони на езиците-колонизатори – испанския и португалския. Веднъж вкусил другата благост на тези неподозирани плодове, родени в земи, простиращи се отвъд девет планини в десета, нашият четящ човек, умело преведен от Румен Стоянов до заветната десета планина и отново обратно към самия себе си, никога вече няма да бъде същият. Макар и ограден от желязна завеса и лишен от свободата на придвижване в пространството, българинът от старо време получава възможността да пътешества из Новия свят с неизносващите се обуща на въображението и така, пространствено ограничен, придобива своето ново време. В това свое ново време човекът, крачещ в стъпките на своя (пре)водач, прави велики географски открития и колонизира огромни територии на духа, но без да носи вината от насилственото асимилиране на чуждото.
Тази особеност на българското закъсняло, но безгреховно откривателство бива неподражаемо изтъкната от Габриел Гарсия Маркес, нарекъл страната на своя преводач „Румения” (страната на Румен) по подобие на Колумбия (страната на Колумб). Поруменял от признанието, което изявява особеностите му на твърде нетипичен завоевател – миролюбив, щедър и внимателно вслушан в иносказателността на чуждия ум, в новоиздадения си ръкопис, озаглавен „Динозавърски спомени”, този ненаситен словопитаещ за първи път в родното преводачество се заема да укрепи спомена, тази съноподобна летливост, за онова, което е преживял, цял живот преживяйки отвъдморски книжовни вкусотии. И го прави по познатия неподражаем начин – лудо разиграл всички пластове на българския език така, че предизвикал смерч от забравени и непостигани значения – смерч, който улавя в подножието си всички нашенски говори и ги омайно завихря в единен неравноделен танец, сладко заличил всички времеви, политически и диалектни синори на родната реч.
С този смерч, уцелил в неб(ц)ето на нашето лелеяно единение посредством чудната членоразделност на общо издишания въздух, бачо Румен ни изтръгва от удобната настаненост в езиковия и мисловен стереотип и ни възнася в селения на вярата, отдавна непосещавани от нашата огрубеност. Вярата, че имаме език за чудо и приказ, способен да изрече поне всичко онова, заради което славословим всяка чуждина - мъничка вяра на „маломерен динозавър”, скромно заел днешните граници на един блян, векове наред догонван под името Михал.
Когато ни попитат, защо България отне на Бразилия Румен Стоянов, имаме три възможни отговора:
а/ да отговорим по драгановски: „За сто, … не за двеста”. Зад този отговор можем да прикрием или пожеланието „да си го имаме поне сто години”, или пък само паразитната си ехолалия;
б/ да не (у)знаем защо - и тогава България неминуемо ще отнеме и на България Румен Стоянов, както за по-малко от четвърт век безгрижно отне на самата себе си почти половин България - твърдят, по-добрата половина;
в/ да не бързаме с отговора, а да прочетем „Динозавърски спомени” на Румен Стоянов и тогава да решим, разбра ли България какво е спечелила от загубата на Бразилия или разбирането поначало спохожда само губещия.
Ромеро, преводач на „Лорка.поезия”- Факел
