На 18 юни 1974 г. в Москва умира великият пълководец маршал Георгий Константинович Жуков. Тялото му е кремирано, а урната с праха му е зазидана в Кремълската стена на Червения площад в Москва.Жуков е роден на 1 декември 1896 г. в с. Стрелковка близо до Калуга. Участва в Първата световна война като подофицер в кавалерията. През 1918 г. постъпва като доброволец в Червената армия.
В Гражданската война Жуков е командир на взвод, а по-късно и на ескадрон, като се бие срещу уралските казаци при Царицин (дн. Волгоград), както и срещу войските на Деникин и Врангел. Взема участие в потушаването на бунта на „антоновщината“ в Тамбовска област, като там е ранен и получава орден „Червено знаме”.
След Гражданската война командва кавалерийски полк и бригада. След това е инспектор в кавалерията на РККА, командир на дивизия, армейски корпус и заместник-командващ Запорожкия военен окръг. Командва 1-ва армейска група на съветските войски в Монголия при обкръжаване и разгромяване на японските войски при река Халхин Гол. Тогава му е дадено званието „армейски генерал”.
От 1940 г. е командващ на Киевския отделен военен окръг, а от януари до юли 1941 г. е началник на Генералния щаб, заместник на народния комисар (министър) на отбраната на СССР.
Жуков е считан за най-изявения съветски военачалник през Втората световна война, като заема най-високи военни длъжности - едновременно първи заместник на народния комисар на отбраната на СССР и заместник на върховния главнокомандващ. Командва и фронтове: Резервен, Ленинградски, Западен (едновременно и главнокомандващ на Западното направление), 1-ви украински, 1-ви беларуски.
Още в годините преди войната се оформя характерния за Жуков крайно твърд стил на командване и поведение. Той е пълководец на своето време: рязък, суров, волеви и безкомпромисен. Тези му качества се изявяват най-ярко в първия период на войната, когато трябва да се поеме отговорност при запушване на направените от немците страхотни пробиви в отбраната. Тогава нерешителността е гибелна и затова Жуков не се колебае как да запушва пробивите.
За неговия пълководчески дар, за рядко аналитичната способност да предвиди действията на врага, непоколебимост и умение да командва са написани много книги. Той обаче притежава едно качество, което с всички възможни уговорки го откроява на фона на другите пълководци от войната – той умее не просто да побеждава, а да побеждава съкрушително.
Жуков ръководи защитата на Ленинград, Сталинград и Москва през 1941 г.; започва първото контранастъпление след битката за Москва. Командва решаващите пробиви при Сталинград (1942), Курск (1943). Той е първият съветски военачалник, удостоен през Втората световна война с военното звание „маршал на Съветския съюз“ (18 януари 1943).
През заключителния етап на войната ръководи освобождаването на Варшава (1945) и битката за превземане на столицата Берлин (1945), с което завършва войната.
На 8 май 1945 г. в Карлсхорст (Берлин) маршал Жуков приема от хитлеровия фелдмаршал Вилхелм Кайтел безусловната капитулация на Нацистка Германия. Приема и триумфалния Парад на победата в Москва на 24 юни 1945 г., както и Берлинския парад на победата на 7 септември 1945 г.
До пролетта на 1946 г. Жуков е главнокомандващ Групата окупационни войски и оглавява Съветската администрация, управляваща Съветската зона в окупирана Германия.
От март 1946 г. Жуков е назначен за главнокомандващ Сухопътните войски и заместник-министър на Въоръжените сили на СССР.
Точно заради своя огромен авторитет сред народа, засенчващ култа на Сталин, Жуков става неудобен. Лично Сталин дава указания за неговата дискредитация.
На 1 юни 1946 г. е проведено заседание на Главния военен съвет, на който е обсъждано положението на Жуков. Използвани са изтръгнати с жестоки инквизиции искани признания от маршала на авиацията А. Новиков, два пъти Герой на Съветския съюз. Жуков е обвинен във военен заговор с цел държавен преврат и в преувеличаване на собствената си роля в хода на войната. Лично Сталин дава формулировката „присвоява си разработки на операции, към които няма никакво отношение”. Практически обаче всички военачалници се изказват в подкрепа на Жуков.
Само след 3 дни е скалъпено така нареченото „Трофейно дело”, в което маршал Жуков е обвинен, че е изнесъл от Германия за лично ползване цели вагони със скъпи мебели, посуда, оръжия, произведения на изкуството, скъпоценности и друго трофейно имущество. Арестувани са дузина висши военачалници, близки до Жуков.
В хода на следствието обвиненията не са доказани, въпреки тайните обиски в жилището и вилата му – такова количество вещи просто няма къде да се побере. Част от генералите отиват в затвора от 10 до 25 т., трима са разстреляни. Никой не смее да отреди на Жуков такава съдба, но е избран верният начин за унищожаване на героя: той е унизен в очите на народа, заставяйки го да се оправдава за неизвършено мародерство.
Жуков е снет от длъжност и изпратен за командващ на Одеския, а после - на Уралския военен окръг.
След смъртта на Сталин (5 март 1953) Жуков е върнат от политическото „изгнание” – още през март е назначен за заместник-министър на отбраната. През юни 1953 г. ръководи от страна на военните операцията по ареста на Л. Берия.
През 1954 г. ръководи подготовката и провеждане на учението с войски с използване на атомно оръжие на Тоцкия полигон. Тук е уместно са отбележи, че Жуков често е критикуван заради това, че хвърля войските в безсмислени настъпления, давайки многобройни жертви. Най-големият му критик Виктор Суворов го обвинява, че е погубил 4 корпуса и 13 армии. На него се приписва от съветската пропаганда циничният цитат: "Бабы опять нарожают" ("Жените пак ще народят"), когато го упрекват, че не му е жал за загиналите войници.
Жуков става министър на отбраната (1955-1957), през 1956 г. играе една от ключовите роли при потушаване на антикомунистическото въстание в Унгария (операция „Вихър”), а през 1957 г. помага на Н. Хрушчов да победи в партийната борба своите противници.
Това е връх в политическата кариера на Жуков. Но Хрушчов, победил във вътрешнопартийната борба, не възнамерява да търпи растящата самостоятелност на маршала. По еднолично разпореждане на Хрушчов на 26 октомври 1957 г. Жуков е снет от всички партийни и държавни постове с мотив „насърчаване на култ към своята личност” и от март следващата година е „уволнен от въоръжените сили с право да носи военна униформа”. А е едва на 61 години. (Хрушчов е с почти 3 г. по-възрастен.)
Историците правят интересно допускане, повлияло за свалянето на маршала: управляващата върхушка и лично Никита Хрушчов се притесняват от „лошия” пример на командващите съюзническите войски по време на войната.
Относително най-малко е полето за изява в Обединеното кралство на фелдмаршал Бърнард Монтгомъри: началник на генералния щаб, върховен командващ на войските на Западноевропейския съюз, а от 1951 г. до 1958 г. заместник-командващ на силите на НАТО в Европа.
За сметка на това пък генерал Шарл дьо Гол още през август 1944 г. става премиер на Франция и изгрява звездата му на политическия небосклон. На свой ред Върховният съюзнически главнокомандващ Дуайт Айзенхауер се пенсионира през май 1952 г. и още в края на годината е избран за президент на САЩ.
Едно е неоспоримо: на фона на Жуков (а и в сравнение с починалия Сталин) новоизгрелият партиен лидер Никита Хрушчов е едно политическо джудже. Партийните апаратчици правят най-лесното – отстраняват значимите фигури около себе си, за да не ги засенчват.
По-късно Жуков е частично реабилитиран от Леонид Брежнев – през 1969 г. са издадени неговите мемоари „Спомени и размисли“.
През ноември 1973 г. умира съпругата му Галина Александровна. След нейната смърт той започва да се чувства все по-зле. Скоро получава инфаркт. Това е началото на края на великия пълководец.
На името на Жуков са наречени град в Калужка област, Военната академия за въздушно-космическа отбрана в Твер, три кораба, улици в градове и дори открита през 1975 г. малка планета
