Едно лице, именуващо се Стефан Влахов-Мицов, се изтъпани тези дни пред българската аудитория и с чудовищни по своята несъстоятелност брътвежи, артикулирани на югозападнобългарски диалект от географската област Македония, ни припомни индиректно сюжета на един от най-емблематичните Алекови разкази „Пази боже сляпо да прогледа”.
Ако се чудите за кого точно става дума, ще помогнем, защото и ние не бяхме съвсем наясно КОЙ е въпросният субект и за какво се бори, затова направихме кратка справка в мрежата и ето какво научихме:
„Стефан Влахов-Мицов е български писател и общественик, македонист и преподавател в частен университет в Република Македония. Роден е през 1956 година в Габрово, където учи в математическата гимназия. Има редица публикации и участия в българския печат и електроните медии и е автор на много книги. Председател е на Съюза на свободните писатели в България. Член e на Съюза на българските журналисти и на Международната организация на журналистите. Дългогодишен главен секретар на Дружеството за българо-македонско приятелство от 1995 г. насам. Пръв ръководител е на Културно-информационния център на Република Македония в София”. През 2006 година името му се свърза със скандала около учредителното събрание на македонистката партия ОМО „Илинден – Пирин“. Един ден след събранието – на 26 юни 2006 година, Влахов официално заявява, че не е присъствал на учредителния конгрес и няма участие в основаването на партията. Често публикува статии в печата в Република Македония по македонския въпрос, в които открито защитава македонистки тези”. (Уикипедия)
И така въпросният Влахов-Мицов заяви по БТВ, че всъщност бил „от смесено потекло. В потеклото ми има нещо българско, нещо влашко, но повече македонско. Винаги съм знаел македонския език, но мисля, че българският език го знам по-добре от Александър Йорданов, независимо, че той е учил в училище в Шумен”. Тъй рече новоизлюпеният македонец от Габрово. Където впрочем през 1835 г. е открито Първото българско светско училище от Васил Априлов и още неколцина родоблюци-габровци. Дали ги знае и помни тези „маловажни” факти Влахов-Мицов, не смее да гадаем, но се изкушаваме да смятаме, че макар и да бил немного българин (според него си), той все пак би трябвало да се гордее със своя род и език, пък и град, защото от него са родом, освен него самият, още Иван Колчев Калпазанов (родоначалник на модерната индустрия у нас); Пенчо Иванов Семов (друг известен габровски индустриалец), Илия Габровски (един от най-известните краеведи в Габровски окръг); Илия Кожухаров (първият областен управител на Беломорието); Дамаскин Габровски (Св. свещеномъченик за православната вяра); Димитър Тодоров - Димитрото (революционер); Иван Гюзелев (учител, учен, общественик, политик); Иван Донков (художник), Ран Босилек (писател); Христо Бурмов (генерал)... и още десетки родолюбци и радетели на българщината.
Впрочем умозаключението на Влахов-Мицов, че в потеклото му имало „нещо българско, нещо влашко, но повече македонско”, на практика не говори за смесен произход, нищо че звучи като „нещо като нищо на света”. Тъкмо обратното – излиза, че роденият габровец си е чист българин, амалгама от предци от различни краища на българската езикова територия. Защото, както добре знаем, българският диалектен език днес, поради промени от извънезиков характер, се открива във и извън държавните граници на Република България в трите историко-географски области: Мизия, Тракия и Македония.
Тъй като лицето Влахов-Мицов не пожела да проговори на книжовен български, така и не можахме да разберем дали си го спомня и знае ли го в достатъчна степен. Владеенето му по правило е белег за образованост, интелигентност, езикова култура... Но пък станахме свидетели, че човекът що-годе прилично „зборува” на скопската норма, което не бива да ни изненадва чак толкова, щом си вади хляба (сигурно и сиренето, че и други екстри) оттатък границата. Той ни осветли още, че „когато една държава признае друга държава, тя автоматично признава нейния народ и език, защото държава без народ и език не съществува - това е само една виртуална държава. Държава без народ не съществува, а този народ комуникира помежду си”. Ти да видиш!
Сега, с риск да досадим на читателя, ще му припомним, че въпросният коминтерновски „език”, който всъщност представлява писмено-регионална норма на български, се появява по силата на политически декрет на 2 август 1945 година. Че това е комунистическа креатура, напомни тези дни и гръцкият премиер Андонис Самарас, който сложи пръст в раната и заяви: „Има много неща, които бяха измислени от комунистите и изобщо не искам да говоря за тях. Не бях наясно със съществуването на македонския език.”
E, точно "език" е създаден в манастира „Прохор Пчински” с декрет, което превръща македонците в единствените хора на света, които знаят кога, къде и кой им го е създал. Но, като се има предвид, че и в много други отношения, те са първи и единствени, нищо не би следвало да ни изненадва.
А що се отнася до диалектите в разглежданата област, по своя лингвистичен характер те са български и са естествено продължение на говорите в границите на България, с които образуват неразкъсваема езикова цялост. Усилията за утвърждаване на тази писмено-регионална норма на основата на нейното изкуствено противопоставяне на българския книжовен език и на базата на преиначаването на неговата история, които са в разрез с вековните културни и просветни традиции, нито са намерили, нито пък има изгледи да намерят положителна оценка в българското езикознание. Просто защото научната истина има само едно измерение и то не кореспондира със скопските фантасмагории.
Така наречената македонска идентичност впрочем също е продукт на македонизма. С една дума, той е политическата и научна доктрина, обосноваваща съществуването на "самостоятелна македонска нация, език и култура", различни от българските. Македонизмът е официална идеология в Р Македония, независимо от формалните й щения скоро да стане член на ЕС. В действителност в югозападната ни съседка още не са разбрали, че историческите, културни и всякакви духовни посегателства към съседите не строят, а горят мостовете, които са най-голямото европейско достояние. А лица като Влахов-Мицов раздухват огъня, подобно на онази средновековна бабичка, която угоднически добавяла съчки към кладата, на която Светата инквизиция изгаряла бавно и мъчително Ян Хус.
Ние пък искаме да ви припомним един нашенски сюжет, този с който започнахме. Дано и Влахов-Мицов си го препрочете, нищо че е на книжовен български!!!
Пази боже сляпо да прогледа
Алеко Константинов
Синът служеше в едно от чуждестранните агентства в Цариград. Бащата, дядо Петко Белокръвчанина, живееше в едно село в Северна България; ако и стар, неволята го нудеше да пори с ралото гърдите на майка България, за да поддържа бабичката си и своето бедно, жалко съществувание...
Докрай дочетете разказа ТУК.
Фрогнюз. бг
