Трябва да гръмне някой военен склад, за да си припомним, че България не от днес и вчера е буре с барут, което от време напомня за себе си. Предисторията на проблема с утилизацията в МО е като приказка, а фактите, събитията, цифрите, подсказани от експерти, ясно и точно показват кой и за какво носи отговорност и за Челопечене, и за Петолъчката, и за далаверите, за търговете, и за печалбите.
И така, пионерите в решаването на проблема с отърваването от военните излишъци беше генералитета. Още преди десет-петнадесет години складовете на БА пращяха от около 100 хил. тона боеприпаси, а генерали решаваха кое и на коя фирма да се продаде за реекспорт. Което не ставаше за продаване, отиваше в построеното от тях собствено цехче за утилизация, откъдето капеше като в църква и тотото - с малки суми, но редовно. Там боеприпасите се разглобяваха по първобитен начин на ръка, отделяха се ценните метали, а получените огромни количества барут просто се изгаряха в пещта. Кой ти мисли за екология, когато става въпрос за пари. Добри комисионни генералите сигурно са вземали и от договорите за охрана на складовете с боеприпаси от частни охранителни фирми. Далаверата беше, че на пенсионер–пазач те даваха например по 200 лв., а МО плащаше на фирмата по над 400 лв. на човек. И така се харчеха по около 5 млн. лв. годишно от бюджета на БА. Сметнете колко прави това за десетина години.
После се появи знаещ и добре подготвен министър, който имаше собствено виждане как се упражнява граждански контрол над Въоръжените сили. Та той заповяда всичките количества излишни боеприпаси да се прехвърлят като собственост на МО. И понеже никой в сградата на „Аксаков” не разбираше от унищожаване на снаряди, трябваше да се създаде нова структура. Не, не познахте. Не беше разкрита нова дирекция или агенция, а беше създадено дружество „Снабдяване и търговия”, което нямаше нищо общо с щата или устройствения правилник на МО. Това дружество имаше право да продава в чужбина хиляди тонове от все още годните, но снети от въоръжение боеприпаси на цени, които само си определяше, и внасяше в касата на МО законни отчисления от печалбата си по определена формула. Каква е формулата, това се пази в тайна повече от рецептата за кока-кола. Само се знае, че формулата се определя в договор между министъра на отбраната и това дружество. Т.е. министърът може да направи така, че по-голямата част от парите да остават в дружеството.
На пръв поглед в създаването на дружеството няма нищо лошо. Да, ама така се продадоха на безценица най-привлекателните количества боеприпаси – тези, съдържащи най-големи проценти цветни метали. Те може би се продаваха дори на цени под стойността им като скрап цветен метал. Бедата е, че в складовете на БА останаха предимно железните боеприпаси, чиято утилизация струва повече от себестойността им като отпадъчен материал и представлява изключителен интерес само за мургавите ни съграждани. Но не си мислете, че с продажбата на боеприпаси са намалели разходите за охрана. Нищо подобно не се случи, защото броят на складовете си остана същия и се запази нуждата от същия брой охранители. Освен това с всяка изминала година нови и нови количества боеприпаси излизаха от употреба. И не си мислете, че МО започна да плаща за охраната им. Не, тя си остана от бюджета на БА, което хем е същото, хем не е. Защото се получи, че БА води на отчет и поддържа на щат или като извън-щатни бройки склададжии и плаща на охранителни фирми, а дружеството към МО само продава. Тази идилия продължи известно време и всички бяха щастливи. Генералите подсказваха на фирмите какво предстои да бракуват, а дружеството се договаряше с тях на каква цена да им го продадат. Схемата работеше и по обратния начин – фирмите казваха на генералитета какво се търси в чужбина, и те го снемаха от въоръжение бързо-бързо, а дружеството им го продаваше.
Но дойде време, когато бюджетът на БА взе да не достига и генералитетът се усети, че плащат от парите за бойна подготовка за охраната на нещо, от което печели МО, респективно министър и заместник- министри. И нададоха вой, че не искат повече да имат нищо общо с излишъците. Да, ама не се намери толкова глупав министър, който да се съгласи на това. МО взе да стопанисва само излишните сгради, терени, летища и др., които можеше да се продадат. Да, драги читатели. Имаше период, когато министри на отбраната правеха всичко възможно да продават или заменят за жилища излишни имоти – къде на търг, къде на безценица, но все някакви пари влизаха в държавния бюджет. Няма грешка. Всички приходи от продажба на имоти на МО отиваха директно в държавния бюджет. Сега вие познайте какъв тогава е бил стимула за министъра на отбраната да продава имоти. На този стимул някои му казват комисионна. И поради този „стимул” някои министри трябваше да са следствени.
Та горната схема за утилизция на излишъците работеше като смазана машина при няколко поредни министри, сигурно работи и сега, но с някои нюанси. По този начин до към 2006 г. бяха „реализирани” над 40 хил. тона, което си е добра цифра. Но това не реши проблема на МО какво да прави с останалите боеприпаси, които не стават за продаване. Освен това количествата им нарастваха с по 10 хил. т. годишно.
В един момент американците се притесниха, че България продава наляво и надясно боеприпаси и оръжия, пък и нямаше никакви гаранции дали се охраняват добре. И се появи министър на отбраната, който реши да разреши проблема кардинално – да се унищожат (утилизират) всичките налични количества, хем чрез продажби, хем чрез унищожаване по световни технологии. Така се роди един не толкова гениален, но единствен по рода си документ, наречен Национална програма за утилизация на излишните боеприпаси на БА или нещо подобно. Заложената в нея идея беше проста – да се поиска от държавата целево финансиране на утилизацията и с търг да се намери чуждестранна фирма, която да построи център за утилизация в България. Дори беше заложено той да е с такъв капацитет, че като се справи с нашите излишъци, да унищожава за пари и тези на нашите комшии от север, юг и югоизток. Уникалното на тази стратегия е, че беше изготвена съвместно от МО и ГЩ, което за времето си беше направо революционно единомислие. В нея се съдържаха и най-подробни разчети какви финансови средства са необходими за утилизация на над 80 хил. тона боеприпаси. Общата сума, която МО поиска от държавата, беше под 50 млн. лева. Тази стратегия беше внесена за разглеждане от Комисията по отбрана в парламента и повече никога не видя бял свят. По какви причини родните депутати не искаха да се занимават с този проблем на армията само можем да гадаем. Но подсещаме министър Ангелов, че все-още може да я намери в деловодството си, да я изтупа от праха и да прочете някои цифри от нея. Там е описано как могат да се унищожат 100 хил тона български излишъци плюс тези на комшиите, и всичко това с инвестиция от само 50 млн. лева, която може да се върне за период от 10 години. А по-късно, по времето на Аню Ангелов да се опитва да се похарчат 114 милиона лева за много по-малко количество.
За сведение на читателите, идеята беше елементарна. Да се обяви търг и да се сключи договор с водеща чуждестранна компания, която да внесе необходимата технология и оборудване в България и за около 30 млн. долара да построи за 2 години Център за утилизация на боеприпаси. И след като този център заработи, той ще си възвърне част от инвестициите от продажбата на скрап, а остатъка – от съседните държави. И големи чуждестранни компании зачакаха кога ще се обяви такъв търг, сред тях бяха известни фирми като „Рейнметал”, „Дженерал Дайнамикс” и други. Една държава дори предложи да ни даде под наем мобилни линии за утилизция, които да придвижваме над десетте такива склада в България и да унищожават на място. Но никога не стана въпрос за суми над 50 млн. лева. Опитайте се да сравните възможностите на „Дженерал Дайнамикс” с тези на „Берета трейдинг” , и ще разберете защо в Министерството на отбраната не чуха "Good job" от американския посланик.
След като тогава кардиналното решаване на проблема с утилизацията не мръдна дори на милиметър напред по вина на парламента и междупартийни дразги, поредният военен министър, подстрекаван от един от заместниците си , видя шанс да заработи пари за партийната си каса и бързо-бързо забрани да се говори за Националната програма и за даване на утилизацията на чуждестранни фирми. Защо да сме давали парите на чужденци, като можело утилизацията да се извърши от български предприятия и парите да останат в България, и оттам – знаете къде. Защото никой до тогава не беше измислил механизъм как да се вземе комисионна от американска фирма, каквато е „Дженерал Дайнамикс”, например. По-късно един друг министър показа нагледно как може да стане това. И понеже тогава управляваше коалиция, един министър на икономиката завидя на колегата си от отбраната за задаващата се „тлъста” плячка и поде гениалната идея всичките излишъци от БА да се прехвърлят като материален актива на Министерството на икономиката и енергетиката, та да може да се унищожат в единствения останал държавен завод ВМЗ в Сопот. И се започна едно търсене на подходящи български фирми. Но се оказа, че в този момент нито един български завод или фирма няма необходимите екологични и безопасни технологии, с изключение на ръчното разглобяване на снарядите. Оказа се, че е невъзможно 100 хил. тона боеприпаси да се возят с камиони от десетина склада из България до няколко завода, където да ги утилизират. Първо, защото за това е нужно много време и ресурс, и второ, защото тези снаряди са в много нестабилно състояние и всеки момент могат да се самовзривят. Да не говорим, че на служба КОС, даваща разрешение за превоз на опасни товари, им настръхна косата от това, което предстои. По груба сметка, 100 хил. тона могат да се извозят на 20 хиляди курса от 5-тонни ЗИЛ-ове. Т.е. по пътищата на България в продължение на 5 години ежедневно ще се движат по 10 такива камиона, охранявани и ескортирани.
И докато един министър и един заместник- министър се надцакваха и топяха в своите партийни централи кой е по-прав и кой крив, взеха че ги смениха един по един и проблема заглъхна постепенно. И както беше затихнал, взе че гръмна в Челопечене. Но никой не попита настоящия и всичките предишни министри на отбраната, защо не са разрешили проблема с утилизацията, а само уволниха един генерал и обвиниха един капитан, че не спазил някакви процедури. И до момента следствието за взрива в Челопечене не е завършило. Има трима загинали и при взрива на складовете в Петолъчката, вдигна се голяма шумотевица, но и там делата срещу собственика на «Берета трейдинг» буксуват. Така е в България.
А всичко е толкова ясно – виновни са всички изброени по-горе, начело с родните ни политици.
Ния Първанова
Красен Костадинов
