Фермери продължават протестите си трета седмица. Преди това ЕС ни описа в убийствен доклад. ОЛАФ извади кирливите ризи на властта, които ние отдавна виждахме, но се правехме на слепи.
Избухна скандал с капитана на волейболистите Пламен Константинов. Взривове в Челопечене изправиха на нокти цяла София.
Пътищата и магистралите ни са
запушени,
неремонтирани,
с дупки,
гадни,
опасни.
Реколтата е рекордна по обем и по ниско качество. В ДАНС привикват на сутрешно кафе този и онзи. Камион затапи прохода Шипка за три денонощия. „Атака" опъна палатки до президентството и Министерски съвет, а полицаи набиха евродепутат. Цигани плячкосват полето. Полицейски шефове пият с бандити, в районните управления пишат на „Марица"...
И още много други неща се случват в августовска България. Лоши, по-лоши, тук-там и забавни. Като конкурса „Бургас и морето", например или джаз-феста в Банско.
Но къде са интелектуалците? Защо не чуваме техния справедлив глас? Спомнете си как само наскачаха гневни, когато Татяна Дончева каза, че среди в БСП обслужват корпоративни интереси. Нарекоха я контра, шпионин, дявол в пола, предател и пр.
Клуб „Съзидание", в който са известни имена като Лиляна Стефанова, Нешка Робева, Леда Милева, акад. Антон Дончев, проф. Николай Овчаров, Венцеслав Кисьов, Вежди Рашидов и др. днес не казва нищо. Няма я и хвърковата чета, предвождана от своя Бенковски - Гранитски, която да обикаля страната и да обяснява на хората, защо аджеба ЕС ни спря стотици милиони евра и кой е виновен за това. Те нали нямаха политически амбиции и отричаха да са канавата на президентска бъдеща партия. Като е така, защо не са с лице към народните неволи? Или енергията им стига само за проблясъци в измислената война между „млади" и „стари" в българската литература. Измисленият спор досега е повече спор кой кой е и какви заслуги има, отколкото стават ли книгите за четене. Но това е друга тема.
Да не би интелектуалците ни да са се пръснали по вили и резиденции през отпускарския сезон и да са потънали в творческа изолация?
Може, но не е това причината за тяхното безмълвие. По-скоро си траят, защото проблемите на обществото просто са им
чужди,
досадни,
неудобни.
В тях няма блясък, потенциал за изява и не мирише на успех. Много народняческо е някак да подкрепиш потни и гневни хора. Пък и ще трябва да кажеш някоя и друга критична реплика към властта. Не, не е гот. По-скоро интелктуалците ни биха взели думата по повод войната в Кавказ. Но и там нещата са деликатни. Трудно е да маневрираш между Отар Йоселиани, Вахтанг Кикабидзе и паметта на Тенгиз Абуладзе през ключалката на социалистическия реализъм и вечната дружба с руските творчески съюзи, Никита Михалков и Йосиф Кобзон. Как да опазиш и паметта на приятеля Расул Гамзатов в тази бъркотия, който написа в „Жерави":
Понякога си мисля че войниците,
останали по бойното поле,
не са под корените на пшеницата,
а в жерави превърнали се те.
И до сега, от времената стари,
летят и викат с тъжни гласове
Когато сме печални, за това ли
мълчим и ние, търсейки небе?
Не, няма да се изкажат за Кавказката драма. Неудобна им е точно толкова, колкото докладите на ЕК, ОЛАФ и фермерските бунтове.
На нашия интелектуалец му дай да проповядва положителните примери в живота: успешни кметове, успешен президент, успешно издаване на книги, успешни археологически разкрития, последвани логично от награди за заслужилите дейци. Открай време, не само сега. Защо им е да си цапат обувките в калта на етническите проблеми, каквито „няма" поради „толерантността на българите". Или да се захванат с темата за удобните и неудобните медии, за манипулирането на общественото мнение, за откровените лъжи и укриването на новини. Това не е тяхната бира, защото известно е, че елита предпочита други напитки.
Българските интелектуалци, или една част от тях, са много чувствителни, когато някой застрашава обществената им власт и напълно безмълвни, когато на обществото му пари под краката. Затова се отнасят високомерно към написаното в жълтите медии, защото в материалите им нямало доказателства (сякаш медиите трябва да са МВР, прокуратура и съд едновременно). Не дават знак, че са забелязали и все по-изострящата се критика към процеси и лица в политиката на телевизионната акула Кеворк Кеворкян (той дали се вписва в техните критерии за интелектуалец?). Да не говорим за интернет пространството, където ври и кипи, но е обречено да остане извън тяхното полезрение.
Мълчат интелектуалците. Мълчат, защото са с пълни уста. Мълчат, защото волно или неволно се придържат към списък с теми, по които да се възмущават и такива, които са табу. От дългото общуване с властта сетивата им пращат само „правилни" сигнали.
Един безспорен интелктуалец, какъвто е Гео Милев е написал в „При Дойранското езеро": „Нощем понякога французите пеят. Ний ги слушаме. Аз чуствувам една странна радост и удовлетворение, когато казвам: французите пеят. Бих искал и аз да запея. Но не мога. Не смея. Сам. Бих запял онази светломеланхолна песен на Солвейг. Дето се казва: „Ако тук на земята с теб не се срещнем пак..." А тя казва: „Всемогъщият бог ще те благослови, ще те запази от беда и нещастия; и ти пак ще се върнеш - сърцето ми го казва..." Знам, че очите и са пълни със сълзи. Бих запял тази песен в тази влажна лунна нощ. Но ний всички мълчим. Само французите пеят. Те."
Ако днешните интелектуалци си припомнят, какво е било отношението на Гео Милев към властта, направо ще им стане лошо. Но пък и ще се успокоят колко мъдро постъпват: него го извикаха за справка, от която никога не се върна, а те са живи, здрави, почитани и награждавани. Но нали днес можеш да кажеш каквото мислиш и най-много да пиеш кафе в ДАНС. Или нещо не съм разбрал...
Огнян Стефанов
