Основната функция на всяка банка е да бъде посредник между хората, които разполагат със средства, които ще им бъдат необходими в бъдещ период от време, и хора, които се нуждаят от финансиране в момента, като ще могат да възстановят средствата в друг бъдещ период време. Като посредник, за да функционира всяка банка, тя трябва умело да балансира между интересите на всяка от двете групи хора.
Спестителите имат интерес да получават колкото се може по-висока доходност на средствата си, а кредито-искателите да получат финансиране на възможно най-ниски лихвени нива. И така, виждаме, че най-нормалното нещо за всеки разполагащ със средства е да иска да получава по-висока доходност за тях, а не както се опитват да налагат някои псевдо-експерти в публичното пространство – алчност.
Събитията това лято около КТБ дадоха повод за редица спекулации в публичното пространство за стабилността на банките в страната и с кой показател тя може най-точно да бъде измерена. Следвайки икономическата логика, че по-високата възвращаемост на парични средства е пряко обвързана с поемането на по-висок риск, не малко икономисти (не финансисти) изведоха лихвените нива, предлагани по депозитите, като основен индикатор за стабилността на конкретна банка. По-ниските лихви по депозитите би трябвало да показват по-нисък риск за стабилността на банката.
Но дали това всъщност е така?
Ако направим един обстоен преглед на лихвените нива по-депозитите в страната, ще видим, че банките с чужда собственост масово поддържат ниски нива на лихвите по депозитните си продукти, а малкото останали български банки предлагат по-високи лихвени нива. Това разделение се дължи на редица фактори, които обаче нямат нищо общо с риска и стабилността на конкретна банка. Основната разлика между българските банки и чуждите в страната е, че последните имат достъп до евтино финансиране от банката-майка или банки от финансовата група, опериращи в други страни. С други думи, функционираща като международен финансов конгломерат, банката-майка може да събира средства от страни, в които лихвените нива по депозитите са значително по-ниски от тези в България и да заема тези средства на своето поделение в страната, което от своя страна да отпуска под формата на кредити.
Тези банки не се нуждаят от привличане на средства от вътрешния пазар, за това и нямат нужда да предлагат атрактивни лихвени нива по своите депозити и могат да си позволят да ги държат ниски.
Тук е мястото да споменем и че някои от банките като УниКредит, Райфайзенбанк, част от гръцките банки, имащи дъщерни дружества и в България, се възползваха в разгара на икономическата криза от програмата на Европейската централна банка за наливане на ликвидност и получиха кредитни линии на рекордно ниски лихви от 0,5%. Преди 2 месеца ЕЦБ намали основния лихвен процент до 0,15%. За сравнение средният лихвен процент по депозитите с договорен матуритет в левове за домакинствата е 3,36% към края на м. юни.
Българските банки от своя страна нямат достъп до това евтино финансиране, както и на възможността да събират депозити от други страни, за това вътрешният пазар е основен за тях в набавянето на парични средства. Ето защо те се стремят да предоставят максимално атрактивни условия по-своите депозитни продукти.
От казаното до тук ясно се вижда, че лихвените нива по депозитите са определящ фактор единствено за това до колко е важен един пазар за конкретна банка и нямат отношение към стабилността и поемането на риск. Всъщност ако се върнем 5-6 години назад във времето, когато бе и пикът лихвените нива по депозитите, ще видим, че всички банки в страната (без изключение) поддържаха много високи нива.
Преди икономическата криза чуждестранните банки в България се смятаха за едни от най-стабилните, защото при трудности можеха да разчитат на своите банки-майки за осигуряване на ликвидност. Когато обаче настъпиха тежките месеци за банковия сектор в страната, те се принудиха да увеличават значително лихвените нива по-депозитите си, защото не получиха така очакваната майчина закрила и вътрешният пазар се превърна и за тях в основен източник за финансиране.
Ето защо българските банки, свикнали да работят в тази среда – разчитайки сами на себе си, много по-леко и бързо преминаха през кризата от другите.
Това ясно се видя през последните няколко години, като именно български банки бяха в основата на окрупняването на сектора и купиха дъщерните поделения на чужди банки, опериращи в страната – Fibank (Първа инвестиционна банка) придоби МКБ Юнионбанк, КТБ придоби Креди Агрикол, ЦКБ придоби Тексимбанк.
Разбира се, не всички чужди банки в страната поддържат ниски лихвени нива по своите депозити. БНП Париба също предлага атрактивни лихви, а е една от най-стабилните европейски банки.
Това се дължи на политиката на банката, която е оставила поделението й в България да оперира самостоятелно. Тук отново се вижда липсата на връзка между лихвите по депозитите и стабилността на банката.
Каква всъщност е реалността?
Имайки предвид, че лихвените нива по депозитите и кредитите са в пряка корелация, то най-логично би било банките, предлагащи ниски лихви по депозитите си, да предлагат и най-ниските лихви по отпусканите от тях кредити. Нещо, което обаче не се наблюдава в страната. Чуждестранните банки, ползващи се с евтино финансиране от своите майки, поддържат лихвени нива около средните (а в някои случаи и над тях) за пазара. Това означава, че маржът на печалбата им е много по-голям от този на българските банки. Справка за печалбата на банките в БНБ ни показва, че през последните 2 години над 75% от цялата печалба в банковата система (на всички 30 банки) се съсредоточава в ... 2 банки (УниКредит и Банка ДСК), които са с чужда собственост и имат достъп до евтино финансиране чрез своите майки.
Печалбите в последствие се преразпределят като годишен дивидент за акционерите и по този начин те напускат страната и подсилват капиталовата адекватност на банката-майка. С други думи моделът евтино финансиране отвън, отпускано под формата на кредити с високи лихвени нива, носи значителни доходи на тези банки, които могат да си го позволят, но ощетява интереса както на българските спестители, така и на кредитоискателите.
Мирослав Иванов
