Събитията в Украйна и вътрешната еуфория във връзка с победата на Ердоган в президентските избори в Турция засенчи до голяма степен онова, което става в региона около Турция, особено по южната й граница и което пряко засяга нашата страна. Новият турски президент има да решава една твърде сложна задача, която е в състояние да дестабилизира икономическото и политическо могъщество на турската държава, извоювано с толкова усилия от няколко поколения турски лидери, като се започне от Кемал Ататюрк и се свърши със самия Ердоган – поне за сега.
Проблемът на новия турски президент (стар премиер) е в обстоятелството, че се опитва във вътрешната си политика да воюва практически на два фронта. От една страна той желае постепенно да се откаже от твърдите светски насоки на развитие, завещани от Ататюрк, и да ги замени с някаква форма на умерен ислям, в който гражданското общество да се смесва с дълбоката му лична религиозност и което да стопи на религиозна основа различията между двете фактически съществуващи националности в Турция – турци и кюрди.
В това отношение той е принуден да се сблъсква с крайните ислямисти, които създадоха по южната турска граница опасен претекст, претендиращ направо да върне не само арабския свят, но и Турция, а и целия регион, където „мирише” на мюсюлмани-сунити, към мрачното средновековие с неговите нрави, излизащи още навремето извън рамките, наследени от пророка Мохамед. След него ислямът е „обогатен” от разните халифи с редица елементи, за много от които пророкът не е и помислял.
Ако надзърнем в историята на онези времена, ще видим, че ислямът се налага на практика почти доброволно в противовес на православното византийско християнство, което с пищната си церемониалност и сложните си ритуали се възприема от голяма част от населението в покорените земи като чужди на местните свободолюбиви традиции на старите вероизповедания. Ислямът носи нови опростени форми, при него религията е не насадена отвън чужда на човешката същност доктрина, а идея, мисъл, произтичаща от самата човешка същност и представляваща част от ежедневието на човека от онази епоха, а и в наши дни. Не му е тук мястото да анализираме разликата между двете религии, всяка има своите преимущества и недостатъци, но фактът е един – ислямът се налага още когато Мохамед е жив над широки кръгове от населението, конфликтите са спорадични, насилие почти липсва. То идва в по-късни епохи, вече след смъртта на Пророка, където неговите наследници въвеждат формата на халифата като оръдие за налагане на новата религия и над народи , които й се противопоставят. Примерът с „време разделно” в България е показателен в това отношение. Към това трябва да се добави и разцеплението на вярващите мюсюлмани на сунити и шиити, които от онези времена са в постоянен сблъсък помежду си и множеството допълнителни враждебни една на друга секти, особено сред шиитите, както и влиянието на по-старите религии над исляма в различни страни на света. Именно това се отразява върху днешните противоречия между умерения ислям, салафитите (от арабската дума салаф – прадед), претендиращи, че се връщат към първоначалния опростен ислям, в който насилието е изключение, а не правило и т.нар. джихадисти (от арабската дума джихад – свещена война със себе си в името на усъвършенстването на душата, преиначена впоследствие като борба за налагане на исляма на всяка цена), ако е възможно – над цялото земно кълбо, при това със сила и дори жестокости.
Събитията в Сирия доведоха до няколко поврата в политиката на Ердоган към нея и към арабския свят като цяло. Т.нар. „арабска пролет” в някои арабски страни (Египет, Либия, Тунис, Йемен) му дадоха основание да се опита да застане начело на умерените ислямисти не само в Турция, но и в ислямския свят като цяло, с крайна цел да постави този свят под негласната, за сега, опека на Турция. Неговата цел се сблъска с режима в Сирия, който е твърде далече от ислямските догми и се опитва да наложи в страната и региона един светски режим – т.е. сирийският президент Асад се оказа по-близо до идеите на Ататюрк за гражданско общество от самите турски ръководители. Бунтът в Сирия на изолирани младежки кръгове, които повече следваха „модата”, отколкото да имаха свои теоретически постулати на политическите си искания (за икономически не става и дума) бе подкрепен от турския премиер, който само седмици преди този бунт се прегръщаше и целуваше доверително със сирийския президент. Но тази подкрепа се оказа нож с две остриета. Турция съдейства открито за преминаването на сирийска територия на разнолики ислямистки джихадистки банди, наследили терористичните традиции на покойния Бен Ладен, затваряйки си очите, че те са опасност за самата нея. Тя не очакваше и такова количество сирийски бежанци на своя територия.
В своите претенции Ердоган отиде още по-далеч. В стремежа си да застане начело на арабския свят и за да спечели неговата симпатия той отиде на политически сблъсък с Израел, който в определени моменти бе почти военен, и рязко влошаване на „стратегическото” военно сътрудничество между двете държави.
В Турция изведнъж намериха широка почва идеите на паносманизма, т.е. стремежа към поставяне под турска (османска) шапка на всички или поне на повечето територии, подчинени някога на Османската империя; на панислямизма, т.е. стремежът за поставяне на всички народи, където се изповядва ислямът, под турска егида и, не на последно място, на пантюркизма – т.е. обединение в рамките на новата турска империя всички страни, чието население говори езици от тюркската група – а те са повече от четирсет. Разбира се, не бива да се преувеличава и ролята на Ататюрк – все пак, по признание на самите тюрски историци, османското усвояване на европейската култура и технология имат характер не толкова на органично усвояване, колкото на подражателство. Именно по тази причина широки кръгове на турската нация остават, въпреки промените, свързани с традицията, с ислямската религия – нещо, което дава и почвата на реформите на Ердоган, който мечтае за държава, обединяваща идеите на ислямската религия с най-големите достижения на съвременната икономика.
В особена ситуация изпадна ЕС и САЩ. Използвайки влиянието и възможностите на Турция те се постараха да подкрепят т.нар. сирийска опозиция, противопоставила се на президента Асад. Причината бе една – Сирия бе останала единствената държава в региона, която, наред със светското си управление, поддържаше приятелски връзки с Русия и допускаше руска военно-морска база на своя територия. Надеждата на Запада бе при евентуална победа на опозицията, която все по-определено започна да демонстрира своя антирусизъм, особено поради твърдата подкрепа на Русия за Асад, да отстрани окончателно руското влияние над тази част от света. В името на тази задача бе пожертван дори светския характер на тази държава. Джихадистите дойдоха от Афганистан, Либия, Алжир, Египет и самата Турция, те нямаха нищо общо с целите, които си поставяше сирийската опозиция – премахване режима на Асад, смятан за диктаторски и установяване на модерна демокрация – едно нереалистично искане в този свят, където недиктаторски режими практически не съществуват. Именно това доведе и до сблъсъка между тази опозиция, която бе несравнимо по-слаба от военната сила на Асад, и новата опозиция, джихадистите, с техните крайни претенции за основаване на ислямистка държава в региона. И отново Западът, а и Турция, си затвориха очите пред жестокия режим, който джихадистите наложиха в северна Сирия, изразяващ се с прояви на открит тероризъм срещу несунитското население на региона. Много от най-видните представители на сирийската опозиция бяха избити, голяма част от нейните сили предпочетоха да се присъединят към представителите на сирийската емиграция, заляла Турция, Йордания и Ливан, а и България, и представляваща реална опасност за режимите в тези държави. Доказан факт е, че част от тази опозиция премина и в редиците на джихадистите, че нейни представители идват дори в България, дори на лечение от бойни рани, а после се връщат, за да продължат „борбата” си. А именно България на твърде неудачния си бивш външен министър и сегашен представител на ООН в Ирак, бе страната, която се опита да обедини всички разнолики опозиционни сирийски сили, като стигна дори до неоправдано едностранно скъсване на дипломатическите отношения със Сирия. В същото време позициите на джихадистите в северна Сирия укрепнаха и в крайна сметка тя се реши да присъедини към своя „ареал” и съседен Ирак, използвайки фактическата гражданска война в тази държава, пред които Западът дълго време също си затваряше очите.
Време е светът да погледне истината в очите и да отпаднат всички лъжливи и фалшиви обвинения на опозиционната и западна пропаганда, че с тероризъм се занимавали официалните сирийски власти – последните жестоки убийства на цели алауитски села в Сирия и на цели йезидски села в Ирак и, особено, жестокото убийство на американския журналист пред телевизионната камера и то от човек, който говори на подозрителен арабски с английски акцент, са многозначителни. .
Оказа се, че главният противник в момента е не Сирия, не Асад, не дори Русия, която вече е ангажирана достатъчно дълбоко в конфликта с Украйна, а доскорошните съюзници, снабдявани с най-модерно оръжие именно от Запада. Стана ясна и общата картина – там, където американците са се намесвали в името на насаждане на някаква невъзможна за местните нрави демокрация, в Афганистан, Египет, Либия, Пакистан, Йемен, Ирак, а и в Сирия, са настъпвали неуправляеми политически процеси, сблъсъци и военни кризи. Това поне би трябвало да е ясно за Европа с нейните претенции за нов световен политически полюс, съперничащ в голяма степен на САЩ, Русия и Китай, тъй като последните постепенно започнаха да възвръщат ролята си, която бяха изгубили след „студената война”.
Експанзионистичните стремежи на новата държавна формация, нарекла себе си Ислямски халифат, определено засягат Турция, влизат в открит сблъсък с турските амбиции за водеща роля, съответстващи на идеите на панислямизма, паносманизма и пантюркизма. Това определено ще застави Ердоган да промени позициите си към сирийската опозиция и към Сирия като цяло.
В това отношение той бе изпреварен дори от САЩ. Само преди няколко месеца американската авиация бе готова да изсипе смъртоносния си товар над почти беззащитната пред такова нападение Сирия, защото евентуална руска защита при сегашната ситуация би била твърде съмнителна за Москва.
А сирийските правителствени войски продължават успешно своите удари в различни райони на страната, избягвайки, поне за сега, да се сблъскват със силите на джихадистите. Техните спорадични удари имат до голяма степен формален характер, тъй като те за сега не си поставят някакви териториални цели. Те осъзнават, че традиционната опозиция е вече твърде ослабена както от ударите на сирийската армия, така и на „халифата” и в бъдеще няма да представлява особена опасност за страната. От друга страна те вероятно изчакват американските удари в Ирак срещу „халифата” да ослабят неговата военна мощ и фанатизъм, а впоследствие да ударят на свой ред по тях, ликвидирайки това терористично ислямистко гнездо, въвеждащо свои закони, за които не биха си мечтали дори крайните средновековни ислямисти.
Съществува още една сила, която среща в момента подкрепата и на сирийското, и на иракското правителства.Става въпрос за кюрдите. Тяхната относителна независимост сега е сериозно заплашена – джихадистите превзеха Мосул и богатите петролни залежи в северозападен Ирак, както и новооткритите (от българска фирма!) богати петролни залежи на Сирия в района на Рака. Иракските кюрди получиха автономията, за която бяха воювали столетия и която постепенно, под натиска на събитията, започва да ги превръща в независима държава. Кюрдите в Сирия също получиха автономия именно по време на гражданската война – по този начин Асад направи успешен опит да ги изолира от опозицията и дори да ги превърне в свои съюзници. В Турция Ердоган също бе принуден да признае съществуването на кюрдската националност, той дори допусна за свой съперник на президентския пост един кюрд, въпреки, че резултатът от изборите бе предначертан – по този начин той се постара да умиротвори местните кюрди, да ги признае за нещо различно от турците, противно на старите идеи на Ататюрк, че в Турция други народи освен турци няма и дори бе нарекъл кюрдите „планински турци”. Някои сведения говорят и за скрити кюрдски вълнения в Техеран. Идеята за независим Кюрдистан бе развита още преди години във Вашингтон с тезата за „нов Близък изток”. В момента този народ се превръща в основна сила, противопоставяща се реално на „халифата”. Като се има предвид и бойния опит, който те са усвоили по време на битките в Ирак, сблъсъците в Сирия и особено национално-освободителното движение на Йоджалан, нейното подценяване е невъзможно, макар и да плаши лидерите на тези държави, защото образуването на една единна кюрдска държава би означавало отказ от обширни територия на собствените им държави, което по начало противоречи на техните конституции, а вероятно на всяка конституция в света. Пътят към трайно крайно решаване на кюрдския проблем е дълъг и сложен, може би по-труден за решаване от другия проблем на региона – палестинския.
Разбира се, опитите на израелската пропаганда да свърже проблема на Газа с тероризма на „халифата” е „кьор-фишек”, както биха казали турците. Вярно е, че ислямисткото религиозно влияние в Газа е силно, но то не е резултат на някакъв изкуствено разпалвам джихадизъм, а е израз на отчаяние, породено от трайното, повече от половинвековно нерешаване на палестинския проблем, въпреки всички международни решения, въпреки всички добронамерени съвети, вкл. от Вашингтон към Тел Авив. И това нерешаване само подсилва позициите на крайните елементи в палестинската съпротива, която е просто едно национално-освободително движение, сравнимо с еврейската антигерманска и антибританска съпротива между двете световни войни. Абсолютно неадекватни са и израелските действия срещу палестинците – авиация и артилерия, разрушени домове, училища, избити хиляди мирни жени и деца – срещу примитивни пушкала, наричани от пропагандата ракети.
Създалата се ситуация налага на България някои допълнителни мерки за сигурност.
На първо място това е нормализирането на отношенията с правителството на Сирия, срочно възстановяване работата на българското посолство, чиято цел да бъде оказване на съдействие за преодоляване на препятствията, възникнали с появата на ислямисткия „халифат”, чийто претенции и към български територии не са тайна. България трябва да съдейства за свалянето на оръжейното ембарго, наложено несправедливо над режима в Дамаск. Това би облекчило неговата роля за разгрома на джихадистите. Страната ни може и трябва да играе роля в трайно и приемливо за всички страни решение на сирийските проблеми по пътя на диалога между съответните сили, предимно правителството и умерената опозиция, в противовес на крайните действия на ислямистката десница.
Въпреки ограничените български възможности и вече традиционната подчинена повече на Вашингтон, а и на Брюксел, българска политика е необходимо да се съдейства на тези държави в опитите им да наложат, независимо от средствата, които ще изберат, постепенно ограничаване и смазване на крайния ислямизъм, проповядван от тази държавна формация и противоречащ на нормите на самия ислям.
Трябва да се увеличи помощта, включително чрез предоставяне на българско въоръжение, за организации и движения, противопоставящи се на намеренията на халифата. Това са отново официално признатите власти на Сирия и Ирак, на умерените палестински кръгове, кюрдите.
В това отношение трябва да се търси общ език и общ интерес с новия турски президент, който също е заинтересуван от по-бързото ликвидиране на тази крайна формация, но без да се правят идеологически отстъпки пред турските интереси за налагане на турско влияние на страните от балканския регион.
Особено внимание трябва да се обърне и на бежанските лагери у нас, които може при определени условия, дори още да не са такива, да се превърнат в огнища за тероризъм, породен от отчаянието за проточилата се гражданска война и нерешаването на проблемите им в мечтаната далечна Европа, за която България се е превърнала в убежище на нещастници от изтока, които не могат да намерят реализация.
Необходимо е да се укрепи българската правоохранителна система и органите за сигурност с цел задушаване още в зародиш на всякакви форми на ислямистки фанатизъм, реално съществуващи сред различни кръгове на нашето общество, недопускане с мирни средства и убеждение на зараждането и разширяването на тази опасност, особено сред турците и помаците, включително чрез икономически мерки за повдигане на тяхното икономическо и културно равнище, решаване на социалните им проблеми и т.н. Практиката е показала, че чисто административните мерки могат да дадат обратен ефект.
В това отношение определена задължителна роля могат и трябва да играят Българската православна църква и лично българския патриарх, Висшия ислямски съвет като изразител на мнението на умерените мюсюлмани, а не като голословен защитник на някои крайни ислямистки прояви тук и там в България, другите църкви, партии, обществени организации, фондации и т.н. Нека да престанат опитите за вкарване на българската общественост във второстепенни безполезни междупартийни дразги. А реално да заработят за обединяването й срещу реално съществуващата огромна опасност, надвиснала над България.
Киряк Цонев,
дипломат, арабист
