Когато през 1992 превеждах така наречената „президентска” книга на Вацлав Хавел, нямах идея, че години по-късно тя ще звучи толкова актуално, колкото в началото. Ето че времето ме опроверга – "Летни размишления" продължава да е великолепно четиво за политици и избиратели, особено в държава като нашата, където правителствата уж се сменят, но всъщност са едни и същи.
В книгата си Хавел пише за ослепителния взрив на всевъзможни лоши човешки качества, до който е довело връщането на свободата. А аз си мисля за полуграмотната българската политическа класа, преминала през всички степени на деградация, за да стигне до апогея „Пеевски”.
Размишлява Хавел за безогледния сблъсък на лични интереси, за липсата на вкус и чувство за мярка. Аз пък се сещам за онази напаст от Bulgarian homunculi по приеми и коктейли, която кара задграничните дипломати озадачено да се споглеждат.
Обръща внимание Хавел на новите правила на свободно поетата отговорност към общото, които не могат да бъдат създадени отведнъж, защото те се раждат и култивират в продължение на дълги години. А пред очите ми е ситуацията тук, където пишман „интелектуалци“ си изхвърлят мръсотиите на общата улица, но иначе гледат райграсът в собствените им градини да е окосен и изряден.
Тревожи се Хавел, че в определени моменти обществото постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. И пред очите ми отново е ситуацията у нас, където криминалната престъпност е обсебила страната – дотам, че днес любимите професии на децата в детската градина са „гангстер“ и „мутра“.
Притеснява го Хавел безбожната демагогия, а аз си спомням за онези чевръсти приватизатори, които прикрити зад гръмки антикомунистически фрази трупаха постове, власт и милиони от съмнителни сделки. Днес съзирам някои от тях по митинги и протести, с надежда утре отново да са в далаверата.
Признава Хавел, че културният упадък го ужасява много повече от икономическия, а аз виждам цяла плеяда от арогантни български типове с фалшиви дипломи и титли, които се изредиха на софрата на властта.
Споделя последният президент на Чехословакия, че пази свободата си дотолкова, щото да има за всичко собствено становище. И приема дадено негово мнение да изглежда левичарско, а друго десничарско, без това да го тормози. (Опитвам се да си го представя сред шайка дегенерати, която го ръга в ребрата да скача, защото "кой не скача е червен").
Твърди първият президент на Чехия, че злото и човешката мъка ще съществуват винаги, както и че политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи и мошеници, и нито той, нито който и да било друг, ще спечели тази война веднъж завинаги. Но тя трябва да бъде водена, защото така е правилно, защото Господ така го желае и защото това е вечна, никога несвършваща война.
По-долу предлагам откъси от „Летни размишления”, която няма да се уморя да цитирам, за огромно неудоволствие на политическите партизани от всички цветове на дъгата.
...
Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.
Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.
Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нарастнаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.
Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.
Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.
Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.
Впрочем от политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.
Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова, само защото ще му бъде приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.
Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината – чрез лъжа, а демократичният дух – чрез авторитарно нареждане.
Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено становище. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”. И да си призная – все ми е едно.
Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.
Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.
Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.
Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е мръсна и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.
Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.
Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-много тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.
И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.
Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли или не да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.
Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно
да звучи това в ушите на политолога.
И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?
Знаем от собствения си неотдавнашен опит какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.
Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.
Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм.
И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена. Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.
„Летни размишления”, 1993 г.
Превод от чешки: Владо Трифонов
