Есента никога не е била надежда, тя е преходната меланхолия на зрелостта. Узряват зорите, презряват залезите, ангелите събират мед, по площадите плющят командите на листопада... Но любимият сезон на Пушкин този път е различен – поне у нас златисто-бакъреният сезон е озониран от очаквания.
Макар че за някои от нас да е стресиран от страшни страхове, а за други да е изпълнен с тъга, боледуваща за уханието на една дюля оптимизъм...
Има ли надежда в есента? Има.
И тя е на дъното на всяка чаша младо вино, което не е за колекционери, не е за резервиране, а е за тук, и за сега. За днешната глътка, за озаряването на паметта, за оросяването на духа. Есенната ни надежда е част от надъхването ни, от вдъхновението ни да преминем на всяка цена през брода на всеобщото униние... Какво означава на всяка цена? Цената, която всеки от нас собствено ще плати – не според нуждите, а според способностите. Не звучи утешително, но и не чувам някой да ридае от уплаха – само ангелите ни плачат зад черните си очила на душехранители.
Изпитанията съществуват, за да бъдат изкупителни като опростени грехове. Днес мнозина се молят да им бъдат опростени борчовете, кредите, задълженията, сякаш банкерите са богоугодни богове и са склонни да опрощават грешките ни в аритметиката... Но на каква аритметика се кланяме ние, които сме завършили родното българско школо? Калкулираме ли надеждата в собствените си усилия да бъдем полезни на себе си? Или я караме както си знаем – в цената на домашните лютеници не слагаме нито грам стотинка собствен труд. Не защото трудът ни е безценен, а защото не си го ценим. Само в прозявката си търсим, но не намираме принадената стойност на усилието.
Но никой не ни е обещал, че животът тук – такъв или друг – е справедлив, или че е бил всякога по-справедлив от смъртта, че на нас ни се полагат еднакви по вкус и размери порции радост, скръб или удоволствия. Всеки от нас потъва и ще потъва според вярата си. И според ниското ниво на безнадеждието си, лишено от съвършенството на съживителното си смирение. Но мнозинството у нас и по света страда от множествена склероза на духа, агресивният ни потребителски ум бяга като дявол от тамян от своя разум, превръща цивилизацията ни в цинична цигания, създава ни самочувствието, че ще надживеем живота. А днешната ни световната случка е проста като просено зрънце – през всички времена на материалната криза душата ни става по-одухотворена. И по склонна за промяна – вътре в себе си и извън себе си.
Но колцина от нас точно днес са способни на състрадание? На съчувствие? На съпричастие? Готови сме да вдигнем ръка и да ударим. Защото винаги е по-лесно да воюваме срещу бедните духом, а не срещу бедността на безсъзнателното поведение.
Кризата дойде, за да промени начина ни на живот – едни да сепне, други да стресне, трети да уплаши и паникьоса. Да ни подсети, че скромноста краси същността на човека, че емоционалното ни разхищение води до опустошение, че обратната страна - умственото успокоение, е мозъчно залояване, че дишането по инерция не ни спестява грижата има ли достатъчно гориво в резервоара на бясното ни битие...
Кризата е натрупано самодоволство, липса на надникване в утрешността, тя е избухлива смес от безхаберие, безпорядък, безнаказаност...
Древните римляни казват – ако искаш мир, готви се за война. Колчина от нас бяха готови за тази мирновременна война, в която сме вече уж внезапно въвлечени? И в която участваме без никакво желание. Но пак изчакваме примирието да ни се подари, както винаги. И пак сме извън историческата аритметика. И се надяваме, че пет по пет прави пет години кризичка...
Къде сме ние? В надеждата на есента. В най-тъжния, но и в най-мъдрия сезон. Дано да издаяним по нагорното, което отново се задава. Оставете сметките, че може да ни се размине. Няма колективно спасение. Спасението винаги е индивидуално – не чакайте някой да ви спомогне и да ви спаси днешната кръстоска на вашите няколко живота. За тълпата животът е един единствен. И окончателен. За одухотворения и озарения животът е вечен.
Затова милост към бедния – да, но милост към бедния духом – не бива... Защото кризата ще изхрусква материалното, но духовното не го пипа и с пръст... Но не става – хем да си в стихията на потребителската алчност, хем да не девалвираш до непълноценна нула...
И един тих цитат от древногръцкия историк Тукидид и неговата „История на Пелопонеската война”, разказваща за събитията от 411 г. пр.н.е.: „Някой ще каже, че демокрацията не е нито разумна, нито справедлива и че тези, които държат в свои ръце паричните средства, са също и по-способни да управляват най-добре. Аз обаче ще отговоря, че думата „народ” означава съвкупността от всички граждани, а думата „олигархия” означава само част от гражданството. Ще отговоря освен това, че ако богатите умеят най-добре да бдят над финансите, интелигентните хора са най-компетентни да дават най-добри съвети; и че мнозинството взема най-добри решения, след като бъде осведомено”.
А ние се имаме за осведомени. Идат нови избори. Но ние сме си същите. Всеки е минал през своята сляпа неделя, но изборните ни недели не са „слепци”, ако онези не мислят на сляпо. Изборите не бива да са хазартна ролетка, за да залагаме само на червено или само на черно. Да даваш цялото си доверие на сляпо за цели четири години управление. И оценяваш обещанията емоционално, а не рационално, прагматично, с акъла си, ако го имаш. Държавният ни резерв от личности също е разграбен и отиваме да избираме, без да имаме кой знае каква възможност за собствен избор. А уж не сме деца и не вярваме в залъгалки. Но си заслужава да поживеем и да дочакаме, ако не поредното чудо, то поне да станем свидетели, че и у нас ще престанат да разреждат водата.
Дано листопадите на есента и разпада на златисто-червените корони на дърветата ни подсещат по-често за тленността, която ни дебне от всякъде. И не казвайте, че надеждата умира последна. Надеждата никога не умира. А само онези, които не вярват в себе си и позволяват на друг да мисли вместо тях... Те още приживе мъртвеят, осъдени да битуват в ограничения си ум и в безграничния си мрак. Но дано поне Бог да ги помилва!
Румен Леонидов- Факел
