Теодор Дечев
Повод за тези редове са две „медийни"
събития от последните дни. Едното е публикация във в. „Над 55", а
другото идва от виртуалния свят на
интернет - става дума за ухаещата на кадесарщина
електронна клюкарница „Опасните
новини".
Тъй като хартията е измислена преди микропроцесора, първоначално ще се спра на публикацията в седмичника „Над 55", рекламиран като „най-евтиният български вестник" и дори като „Библия за хората от третата възраст". Последното твърдение и лекотата, с която се използува името на Светото Писание за реклама на един жълт вестник за пенсионери, ни дава достатъчна възможност да размишляваме над начина на мислене на издателите и списувателите на вестника. Хартията действително търпи всичко върху себе си, без да се изчервява, иначе повечето вестници щяха да излизат обагрени в розово и червено - без значение дали твърдят, че са „сериозни" или открито се афишират като „жълти".
В брой 35 от 23 - 29 август 2008 г., на изумителния хибрид между жълт таблоид и вестник за третата възраст, четем водещото заглавие на първа страница: „Асен Спасов: Дертлиев караше курорт на Белене !". Направилият въпросното изявление и редакторите на вестника - мутант, вероятно смятат, че поставянето на удивителна в края на заглавието ще го направи още по-убедително и правдоподобно. Налага се да ги разочаровам.
Написаното би могло да бъде окачествено, ако преправим малко думите на един известен писател от Македония - „Претопляне на онзиденшния обяд". Оригиналното заглавие на истинския майстор на словото от Повардарието включва "вчерашния обяд", но ястието, което ни предлагат „Над 55" и г-н Асен Спасов, категорично е от онзи ден, ако не и от по-отдавна. Спекулациите около оцеляването на д-р Петър Антонов Дертлиев в затворите и концентрационните лагери на социалистическа България, отдавана са затворена страница за хората, които се занимават сериозно с подобни проблеми. Защо смятам, че имам и моралното право и необходимото познание, за да правя подобни констатации и дори да ги „натрапвам" на околните ?
Причините са няколко. Първата е, че съм имал възможността да се запозная със затворническото досие на д-р Петър Дертлиев. Това стана в навечерието на изборите през 1994 г., когато БСДП все още беше забележим играч на българската политическа дъска и лидерът й беше обект на постоянни атаки и подмятания. Основното обвинение в тези нападки беше повече от тежко - как не го е срам, че е останал жив ...?
Съмненията в политическата чистоплътност на д-р Дертлиев идваха както от враждебни външни фактори, така и от разколебани членове на БСДП, които се чудеха как да обяснят някои сериозни тактически грешки на партийния си председател. Универсалното обяснение, което беше хем просто, хем убедително,беше, че д-р Петър Дертлиев е бил вербуван от „съответните органи". Още тогава това твърдение се поддържаше от хора, които претендираха да са пребивавали в „рая" на българските „изправителни заведения".
Всички тези спекулации обаче се пукнаха като детски гумен балон, когато на масата се озова затворническото досие на д-р Петър Дертлиев. Справедливостта изисква да се кажат няколко думи за начина, по който този документ излезе на яве, както и да се кажат няколко добри думи за човека, чиято заслуга е това. Затворническото досие на д-р Петър Дертлиев беше извадено на бял свят от вече покойният председател на кюстендилската организация на БСДП - г-н Иван Саздов, дългогодишен член на Националния комитет на БСДП и общински съветник в Кюстендил. Г-н Саздов беше от лоялните и умерено скептични към действията на д-р Дертлиев партийни членове. Запознавайки се с разказите на д-р Дертлиев за затворническото му битие, г-н Саздов беше осенен от гениална идея, която на всичкото отгоре се оказа и напълно осъществима.
Кюстендилският затвор е бил последната спирка през десет годишната обиколка на д-р Дертлиев из лагерите и затворите на милото ни Отечество. От това следва, че затворническото досие на Доктора е останало на съхранение в Кюстендилския затвор. През 1994 г., то отдавна е било предадено в Държавен архив - Кюстендил, което го правеше напълно достъпно за заинтересуваната публика - още повече за уважаван гражданин и общински съветник, като г-н Саздов.
Иван Саздов поиска по установения ред затворническото досие от директора на Дръжавен архив в Кюстендил, който незабавно го предостави и даде ценни разяснения относно „митарствата" на папката от затвор на затвор и относно режима й на съхранение. Естествено - пълното ксерокопие на досиято „кацна" и в централата на БСДП в София.
За огромно разочарование на зложелателите на д-р Дертлиев от досието се разбираше, че до последната минута от пребиваването му в „системата на местата за лишаване от свобода", той е бил разглеждан като „неразкаял се" и „опасен" враг на народната власт. Човек в еднаква степен се впечатляваше от злобата и омразата, с която бяха писани характеристиките на затворника Дертлиев и от смайващата граматическа неграмотност и от „специфичния изказ" на директорите на социалистическите затвори.
Затворническото досие на д-р Петър Дертлиев затвори дискусията за поведението му по време на пребиваването му из лагери и затвори. Всички, които се интересуваха, прочетоха „черно на бяло" оценката на „компетентните лица" - персоналните му тъмничари.
Нещо повече, затворническото досие на д-р Дертлиев беше издадено като книжка, на която имах честта да бъда съставител и редактор. След дълги спорове, за честта да издаде досието на д-р Дертлиев се пребори г-н Иван Гранитски. Бях категорично против непосредствено преди изборите такъв важен документ да излиза в Издателство „Христо Ботев", д-р Дертлиев държеше досието му да излезе „точно при комунистите". Той имаше своите основания - ненавистта към него сред широки среди при новооглашените социалисти, надхвърляше дори примитивните чувства на г-н Асен Спасов. Книгата излезе непосредствено преди изборите в края на 1994 г., като издателството забрави да напише на издателското каре и редактора и коректора на книгата. Тези, които работихме над подготовката за издаването на книгата, не се почувствахме особено ощетени от това ...
Като гаранция за обективността ми в случая може да послужи и фактът, че по време на съвместното ни пребиваване в редиците на БСДП, с д-р Дертлиев сме имали достатъчно пререкания и преки противопоставяния. Дори сме се състезавали за председателския пост в БСДП през есента на 1997 г. Това състезание, д-р Дертлиев спечели с малка преднина и по не много честен начин, но последното изобщо не дава право на никого да се гаври с биографията му на борец срещу диктатурата, преживял десет годишната голгота на „лашкането" от лагер в лагер и от затвор в затвор ...
Имал съм достатъчно неприятности с д-р Дертлиев, но елементарното чувство за справедливост изисква инсинуации от типа на публикуваната в „Над 55", да бъдат рязани от корен и авторите им да бъдат заковани на позорния стълб. Няма да се занимавам с личността на г-н Асен Спасов - не заслужава нито време, нито място - на хартия или на сървър ... Господинът попаднал в месомелачката на репресивния апарат на „народната власт", страдал и ... решил, че това му дава достатъчно основание да дава оценки на другите жертви. Човек би си помислил, че и г-н Спасов се е наредил в редицата на т. нар. „деконструктори" на историята, но да не го набеждаваме в толкова сложни научни авантюри. Г-н Асен Спасов получи своите пет минути внимание (за толкова време се чете свързаният с името му пасквил) и сега просто трябва да получи и полагащие му се пет минути порицание.
Няма от къде да знаем, каква е причината за злобата на г-н Спасов. Няма от къде да знаем и защо е бил убеден, че няма кой да го опровергае. Има достътъчно живи хора, които са свидетели на разглежданите събития. Най-добре би могъл да стори това г-н Георги Константинов, известен като Жоро Анархията и добил национална известност около историята на „комисията за досиетата", чийто живот в Белене е спасил пребиваващият „на курорт", „не даващ отпуски" д-р Петър Дертлиев. Боя се, че г-н Константинов няма да се изрази толкова спокойно за г-н Спасов, но това по никакъв начин не ме натъжава.
Твърде много място отделих на поведението на г-н Асен Спасов. В крайна сметка, става дума „само" за покушение срещу нормите на общоприетия морал и добрите нрави. За сметка на това, поведението на създателите на „Опасните новини" е покушение срещу свободата на словото. Не може да бъде квалифицирано по друг начин създаването на сайт или блог (комай - нещо по средата), където абсолютно анонимно и без намек за доказателства се публикуват „шеметни" разкрития, преобладаващата част от които има пряко отношение към проблемите на националната ни сигурност.
Тук не става дума дали трябва да се обсъждат проблемите на сигурността - национална и корпоративна в България. Разбира се, че отговорът е ДА. Не става дума и за правото на журналистите да държат източниците си в тайна - разбира се, че ще ги държат в тайна, иначе кой ще общува с тях изобщо ...
Става дума за преднамереното създаване на „източник на информация", за публикациите в който абсолютно никой не носи абсолютно никаква отговорност. Сайтът е абсолютно анонимен - няма нито редакция, нито адрес за връзка, нито намек, че се списва от някакви хора. Човек би помислил, че направо нечистата сила е седнала зад компютъра и е сътворила виртуалния еквивалент на женската баня или на мъжкото кафене ... Последното е оскърбление към героите от репликата „една жена в банята каза ...". Жената от банята, мъжът от Ганковото кафене и дори г-н Асен Спасов са свръх отговорни хора в сравнение с творците на „Опасните новини".
Анонимността на „Опасните новини" е повече от разбираема. В сайта се пускат материали, които са смайващи с „информираността" си и дваж по-удивителни с невероятно шокиращото си съдържание. Сайтът се списва на свещения принцип, формулиран още от Аристотел - „Вярвам защото е абсурдно".
Психологически, съчинителите от „Опасните новини" са на прав път. Състоянието на публичните дебати в България е такова, че колкото по-абсурдно е едно твърдение - толкова по-голяма е вероятността хората да му повярват. Политическият ни елит положи значителни усилия през изминалите години да направи българите непоколебими последователи на възгледите на Аристотел, дори и когато не са го чели.
Проблемът е там, че разпространяването на изключително скандална информация, без зад нея да стои макар и някакъв псевдоним или колективната отговорност на редакцията е не само съмнително, а по дефиниция - злонамерено. Повече от ясно е, че когато някой се стреми към пълна анонимност, той не работи с чисти намерения.
Прегледът на публикациите в „Опасните новини" ясно показва, че има две основни мишени, срещу които са насочени главните удари - търговците на оръжие Гигов и Манджуков и новосъздадената Държавна агенция за националан сигурност (ДАНС). Останалите публикации са своеобразен „разредител", публикуван за да не личи толкова много поръчковият характер на основните писания. Тези, които са чели или гледали драмата „Макбет", биха се зачудили дали не присъстват на електронен „римейк" на сцената, когато вещиците забъркват адската си каша. Ако се позова по памет на превода на Валери Петров в „Опасните новини" сме свидетели на последния етап от „бъркането на кашата", за който третата вещица казва дословно:
„Курва пръкна син край пътя,
удуши го и го скъта.
Грабнах на детето пръста -
кашата да стане гъста ..."
Творчеството на „електронните вещици" е толкова гнусно и потресаващо, че тези дни, водещото перо на сайта „Фрогнюз" - Огнян Стефанов написа около декар оправдания, че той не е измежду авторите на „кашата на Макбетовите вещици". Човекът има основание да се дистанцира, дори и когато това създава асоциации с народната поговорка „гузен негонен бяга". Основната сюжетна линия в „Опасните новини" е интригантстването на тема оръжейни сделки, а за лош късмет единият от съсобствениците на „Фрогнюз" е известен търговец със „специална продукция" и не е споменат нито с добро, нито с лошо от „вещерската редколегия". Има публикации срещу Николай Гигов, има и срещу Манджуков, но няма за съсобственика на „Фрогнюз". При толкова миризливи електронни доноси, всеки би могъл да се паникьоса и без да има каквато и да е вина ...
Докато журналистите, които се подписват с името си под публикациите си се оправдават за неизвършени грехове, авторите от „вещерския сайт" се смеят в шепа и продължават да се забавляват, скрити зад дълбокото си убеждение в абсолютната си и непробиваема анонимност. Точно убеждението им, че са напълно анонимни, напълно отвързва демоните в бедните им души. Без да се страхуват, че някой ще им потърси отговорност те информират публиката за пълната несъстоятелност на ДАНС; занимават се с черен PR срещу таксиметровата компания, позната ни като „1280"; гаврят се с „осветения" от бившия министър Румен Петков - Алексей Петров; редят оръжейни сделки и дори обвиняват държавния глава, че не умее да ползува презерватив !?
Тук няма никакво значение, какво е отношението ни към президента Първанов, ДАНС, господата Гигов и Манджуков, компанията „1280" или към г-н Алексей Петров. Свидетели сме на своеобразен експеримент, какво би станало ако някакви списуватели могат да работят в условия на пълна анонимност. Експериментът има и психологически и социологически и политологически измерения, но най-кратко може да се каже, че резултатът е еднозначен - Валпургиевата нощ на планината Харц е девическа вечеринка в сравнение с „купона", който тече в „Опасните новини".
Един може да не харесва президента, друг - шефа на ДАНС, трети - всички изброени хора и фирми, взети заедно. Само че утре, „вещиците" могат да получат поръчение да нападнат антикорупционистите от „Трансперанси интернешънъл", предстоятеля на някое регистрирано вероизповедание или някой неудобен лидер от опозицията ... Те вече и без това се нахвърлиха върху двама видни столични лекари. В крайна сметка, с този инструмент може да се атакува реномето на когото си поискате ...
И авторът на тези редове и по-голямата част от читателите не могат да предприемат действия срещу призрачните писачи от „вещерския сайт". Ние обаче можем да направим нещо друго - тотално да игнорираме и да заобикаляме с погнуса написаното от „Опасните ... интриганти".
Тези дни в сайта „АФЕРА.БГ" анализират въпроса „кой дърпа конците на опасните ... еди какви си ?". Ех, колеги, не е най-важното кой дърпа конците. Много по-важно е да не препечатваме подобни „бисери" и да не пускаме линкове към казана с гъстата каша, дори и защото това прави последния още по-откриваем в Google. Същото можем да кажем и на иначе симпатичния сайт, който ни известява какво казва „гласът на жабата". Достатъчно е да не се рови из разни псевдоинформационни клоаки, вместо един или друг топ-журналист да се оправдава, че не е писал дивотиите на „Опасните".
Сега вече „вещиците" са изпуснати. Убедени, че са недосегаеми и неразпознаваеми те скачат от комин на комин и от монитор на монитор, сеейки това, което Захари Стоянов би нарекъл просто „мюзефирлъци".
Всъщност, когато говорим за недосегаеми и неоткриваеми „вещици", би трябвало да напомним, че няма друго място на света, където човек, звяр или вещица да оставя толкова много следи. „Опасните вещици" вероятно са взели комплекс от мерки, които да им създадат илюзията за неоткриваемост. Те ще могат да блаженстват в тази си илюзия, докато на някой му писне и се захване сериозно с електронната клюкарница.
Следите от мръсни вещерски крака ще доведат в крайна сметка заинтересуваните до речовитите и писмовни „вещици", макар че не знам как славната ни правосъдна система ще санкционира поведение като това на „Опасните вещици".
Случаят е изключително сложен от правна гледна точка - досега практически няма съдебна практика срещу анонимно словесно насилие в Интернет, което някои специалисти класифицират направо като информационен тероризъм. Тревожното е, че практиката показва, че отговорът на терора обикновено е асиметричен.
И тогава ще трябва да отправяме призиви, срещу саморазправата с електронните клюкарки и да ходатайстваме за поставянето им под закрилата на институциите срещу които са "мюзефирствали".
Теодор Дечев е завършил ВИАС през 1984 г. През 2003 г. защитава магистърска степен по политология в СУ "Св. Климент Охридски". От 2005 до 2007 г. е докторант на свободна подготовка в Институт по социология при БАН. От 2007 г. е доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник "Свободен народ". От 1998 до 2001г. е заместник министър на труда и социалната политика с ресор индустриални отношения. В периода 2001-2003 е съветник на председателя на КНСБ. През 2002 - 2003 г. е експерт на Европейската комисия по въпросите на социалния диалог. В периода 2003 - 2005 г. е член на Икономическия и социален съвет на Р. България.
Заместник председател на Съюза за стопанска инициатива (ССИ) и председател на Съвета на браншовите организации при него. Член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на около тридесет в областта на политологията и индустриалните отношения. Член е на Международната асоциация по индустриални отношения (IIRA) и на Българската асоциация за политически науки.
Титуляр на дисциплината "Трудови конфликти и индустриални отношения" в бакалавърска и магистърска програма на Нов Български Университет. Води магистърски курс „Индустриални и пост индустриални отношения" в СУ „Св. Климент Охридски". Преподава социология в Университета за национално и световно стопанство (УНСС). Член е на програмния съвет на Университетския интердисциплинарен център по делови решения и управление на риска в Югозападния университет.
