Чухте ли? България се пробуди. Говорителят на МвНР съобщи, че решението на Москва да признае Абхазия и Южна Осетия за независими „буди сериозна загриженост".
Иво Инджев
Ivo.bg
Може и да не сте чули. Все пак Цанчев съобщава за пробуждането пред медиите, не на площада. А за медиите у нас не е кой знае каква новина някакво си пробуждане на дълбоко спящата досегашна сериозна загриженост.
Тя, впрочем, се появява не по повод нашествието на руските танкове в Грузия, а
именно поради признаването на Абхазия и Южна Осетия, нищо, че връзката е
очевидна.
Пробуждането обаче прилича повече на бебешки плач. Седим си на цукалото и
на правата на най-младия член на евроатлантическото семейство чакаме големите
да си решават проблемите, нищо че най-големия на света бие един много малък и
това би трябвало да ни притеснява, освен ако не се наслаждаваме тайно на онзи
дангалак, въоръжен с ядрени ракети.
Гледаме към строгата хранилница Мама Брюксел с надежда за някой друг милиард
евро, снишаваме се пред влиятелния Чичо Сам, но пълним гърнето само при мисълта
за гнева на Дядо Иван.
Но семейството си е семейство. Възрастните са затова, да отглеждат невръстните,
които се крият зад гърба им, когато им е страшно.
Точно така звучи припомнянето в декларацията на МвНР, че „тази позиция" (с
пробуждането) е „споделена от всички страни членки на ЕС и НАТО, които
призоваха Русия незабавно да се изтегли от територията на Грузия".
Споделена? И кога точно София реши да я сподели с нас, например? Или си е
споделяла тайно, под уютния юрган на евроатлантическата тиха дипломация?
Забелязвате ли, „призоваха"?! България и в момента с тази декларация не
проявява самостоятелна воля да призове към същото, а се присламчва със задна
дата.
Много внимателно са мислили над текста, мъдруван близо 20 дни! С този
извинителен тон декларацията на практика казва на Кремъл: „нямаше как, държахме
фронта досега, но накрая трябваше да изплюем камъчето и ако искате да ни имате
като свой Троянски кон сред Вашите западни врагове, трябва да ни простите".
Така или иначе, при всички опити да протака и ако може да се скрие от
отговорност, официална София най-накрая беше принудена да престане да
„хитрува".
Колкото до медиите, те са длъжни да се съгласяват с ЕС, ОССЕ и НАТО, да не
говорим пък за Г-7, където, отгоре на всичко България не е член и няма никога
да бъде.
Ние тук имаме свобода на словото, каквото и да твърдят от Фрийдъм хаус за
нейната ограниченост. Така че сме си свободни да не сме като останалата част от
света, където новините около Грузия пълнят 25 на сто от ефирния трафик.
Впрочем, за да сме справедливи,трябва да се отбележи, че освен „Дневник", още
един всекидневник е заел най-после позиция.
В авторски коментар вестник „Дума" отбелязва акта на признаването на Абхазия и
Южна Осетия като повод да заклейми още веднъж признаването на Косово.
Е, поне няма „привети" към братушките за доблестния побой над малките
православни братушки, чийто законно избран лидер Саакшвили се ангажира с
прогнозата, че приятелство на Грузия с Русия вече няма да има. Никога. След
цели 200 години близост и след факта, че през 1878 Русия освободи Грузия от
турско робство.
Близост? Точно така, близост и то много по-пълна и всеобхватна, отколкото
някога е имало между България и Русия. Имперският реваншизъм обаче не
признава сантименти. Поучително, нали?
